13/04/2026
Днес отидох при майка ми в село Марково с яйца и козунак – така, както винаги се е правело за Възкресение Христово.
Но този път празникът не беше там… поне не в началото.
Тя се луташе из къщата – неспокойна, неориентирана. Погледът ѝ се спираше върху цветните яйца, но без разпознаване, без смисъл. Попитах я:
„Какъв празник е днес?“
Тя ме погледна с недоумение.
Тогава започнах тихо да разказвам. За Възкресението. За това как се чукаме с яйца – за здраве и за живот. За огънчето от църквата, което се носи внимателно до дома.
И нещо се промени.
Тя се усмихна.
„Сега се сетих… ходех на църква… взимах огънче…“
В този момент празникът се върна. Не като факт, а като усещане.
После разглеждахме икони. Погледът ѝ се спря върху една – Възкресението. Задържа се. Вгледа се дълбоко. И каза, че иска да я нарисува.
И това беше нашият Великден.
Не чрез думи, не чрез спомени, които трябва да бъдат извикани насила, а чрез образ. Чрез цвят. Чрез вътрешно виждане.
В арттерапията знаем, че при деменция вербалната памет отслабва, но емоционалната и образната памет често остават съхранени. Символите – особено тези, свързани с вяра, ритуали и лична история – могат да „отворят врати“, до които думите вече не достигат.
Днес моята майка не помнеше празника.
Но тя разпозна светлината му.
И я нарисува.
Това е нашият начин да общуваме.
Това е нашият начин да празнуваме.
Там, където паметта се разпада, изкуството остава.
И понякога – точно там – се случва истинското възкресение.
#деменция #арттерапия #памет #грижа #Великден #светлина #надежда