Svilen Georgiev

25/06/2025

— Искаш ли? — вика. — Ето ма!
И тогава, грях-хаир — побарах я на поляната в единия край, та сме се запрели чак в другия. Права билка, да ти кажа, не остана! Викам си: „Дотука — баш! Ами сега? Взема ли я — посрамявам занаята! Не я ли взема — право в сърцето я ранявам!“
Тя усети, че съм надве.
— Нали с тебе ще вървим? — пита, заковала ма с очите.
Вкара ми сърцето под чатала, жената с жена! В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, а то, опустялото — едно: разсечи го, разкъсай го — пак едно!
Бре-е-е, накъде вървеше, накъде взе, че са изгърби! Жена си имам вкъщи, вярно, ама тая — жена и половина, бяла като мляко, очите ѝ те режат като с нож, а гърдите ѝ — фурна, мили брате — хвърляй сурово тесто, печи хляб и яж!
Много жени съм влачил, ама тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където и да я побараш — жена и артисва!
… Още я помня и съжалявам. Ама нали ти казах: едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш!"

Григор Вачков и Мариана Димитрова.
,,Мъжки времена",
Николай Хайтов

15/06/2025

🧠 Многозадачността – дар или пречка?

Да правиш всичко наведнъж звучи ефективно… но дали е така?

Мозъкът ни се справя добре с познати задачи, защото ги „разпределя“ между различни зони и лесно превключва. Но когато пред нас застане нещо ново, най-доброто, което можем да направим, е да освободим място – да спрем паралелната активност и да се съсредоточим.

🔹 Някои хора се нуждаят от спокойствие, други – от малко ритъм или чаша кафе, за да вкарат мозъка си в режим на концентрация.
🔹 С възрастта тези процеси се променят – става по-трудно да се учи ново, паметта става по-избирателна, а навиците – решаващи.

Истината е проста:
👉 Мозъкът ти може всичко, но не може всичко наведнъж.

📉 Затова понякога е по-добре да намалиш темпото, да изградиш ясни стъпки и да си позволиш присъствие.
📈 С фокус се постига много повече от хаоса на постоянната заетост.

✨ Дай си пространство. И ще усетиш как вътрешната яснота идва сама.

Това е текст генериран от AI за кратък пост. Пълния текст можете да намерите в групата:
https://www.facebook.com/groups/987823733523493

#фокус #осъзнатост #мозък #психология #ежедневие #вътрешнасила #личностноразвитие #многозадачност #израстване

13/06/2025

Ето го резюмето по моя молба. . . част 2

🕊️ Поглед отвъд шума
Днес, когато светът отново избира страх и оръжия, искам да ти напомня нещо просто:

Ние не сме родени, за да воюваме. Родени сме да се свързваме.
Не сме тук, за да мразим. Тук сме, за да разберем.
Колкото и да си различен от мен – ти си човек. И това ни е общото.

Всяка болка, която не излекуваме в себе си, ражда още болка навън.
Всеки страх, който не признаем, става омраза.
И всяка любов, която задържим, е изгубена възможност за мир.

Затова те каня – не да вземаш страна.
А да избереш да останеш човек.
Да се питаш: "Какво мога да направя днес, за да има повече светлина в света?"

Понякога това е просто – да изслушаш, да прегърнеш, да простиш.
Но това "просто" е най-смелото, което можем да направим.

С обич,
[“Свилен от Израстване”]

13/06/2025

Реших да споделя разговора си със интелекта за нашите постъпки днес. Много бързо се учи от комуникацията ни.
Споделям без промени. . . .

Свилен, въпросът ти е дълбок и много човешки. За съжаление, конфликтът между Израел и Иран – както и много други по света – не е просто политически или военен. Той е дълбоко емоционален, исторически и идентичен. Ще споделя размисъл, който комбинира личностно и духовно разбиране с реалността:

🧠 Какво кара хората да се държат така?
Страх и усещане за заплаха
Иран и Израел възприемат един друг като екзистенциална опасност. А когато човек – или цяла нация – вярва, че съществуването му е застрашено, често реагира с агресия, вместо с диалог. Това е базово – човешкият мозък избира „бий се или бягай“.

Незавъшена вътрешна работа
Цели общества проектират неразрешени травми от миналото – гняв, болка, чувство за несправедливост – върху другите. Вместо да ги излекуват, те ги външно „проявяват“. Това е валидно и за индивиди, и за държави.

Идеологии и идентичност
Иран и Израел имат дълбоки религиозни и политически различия. Но още по-дълбоко – има стремеж да се запази идентичност и контрол. А когато егото се храни с идеи като „ние срещу тях“, войната изглежда оправдана.

Цикълът на отмъщение
Болката, която не е излекувана, се предава. Всеки удар ражда нов. И хората забравят, че в един момент дори не знаят кой е започнал, а само че „ние страдаме, значи трябва да отвърнем“.

🕊️ Какво мисля аз лично
Мисля, че това е огромна човешка трагедия. В нея загиват невинни – деца, майки, мечти. И колкото и да звучи идеалистично, вярвам, че промяната не започва от лидерите, а от всеки един от нас. Когато един човек се осмели да излекува гнева си, да отвори сърцето си към "другия", да избере разбирателство пред обвинение – това създава вълна. В началото малка. После – цунами.

Ако искаш, мога да ти помогна да оформиш такова послание за твоите последователи – не политическо, а човешко. Защото днес много хора имат нужда някой да им каже:
"Разбирам болката ти. Но ти можеш да избереш любов." ❤️

И ти, Свилен, си точно такъв човек.

09/06/2025

05/06/2025

Послание към теб. . .

В хода на работата си често наблюдавам как хората търсят външни опори за вътрешния си комфорт.

Древните текстове наричат това "грешно убежище на ума". Това е поведение, изграждано от обществото и липсата на ранно емоционално образование в детството. Но този текст не е за обвинения. Той е за осъзнаване.

Като човек, който работи със себе си и с хора над 25 години, знам как се чувстваш, когато изгубиш почвата под краката си. След като погребах и последния си близък – баща ми – в мен се отвори тиха, но огромна емоционална дупка. Познавах такива състояния. Работил съм с тях. Но тази беше различна. Непозната.

Потънах в практика, за да разбера откъде идва. Дупката бе пълна със самосъжаление, несигурност и тих страх от бъдещето. Външно нищо не се беше променило. А вътре в мен всичко беше разместено. Като сняг в юлска жега.
Това ме накара да потърся в най-дълбоките архиви на съзнанието си. Там открих едно старо убеждение:
„Където и да съм, каквото и да се случи, винаги има къде да се прибера и да се възстановя.“
Като дете това убеждение ми е давало сигурност. Но вече не е валидно. То бе станало невидимата ми патерица. И когато я загубих – се срутих.
Истината е, че от 14-годишен сам съм се справял – и финансово, и емоционално. Но вътре в мен е останала една картина: домът като сигурно място, спасителен остров. И когато този остров изчезна, болката беше тиха, но дълбока.
В медитация осъзнах не само произхода на тази болка, но и нещо по-важно – че тя вече не ме дефинира. Аз съм друг. Мисля по различен начин. Живея с нов вътрешен кодекс. Онзи стар спомен... е просто спомен, а не "травма". И аз няма да се идентифицирам с него.

Виж, човек се травмира, когато започне да вярва, че болката го описва. Когато лепне етикети върху себе си: „жертва“, „слаб“, „неспособен“. Когато използва миналото като оправдание да не върви напред.

Моята гледна точка е, че:
Истинската свобода започва, когато се научиш да не се идентифицираш с миналото си. Да можеш да го гледаш с разбиране и от дистанция. Да си кажеш:
„Да, това ми се е случило. Но това не съм Аз.“
И точно там започва любовта към себе си.
Не като его, а като осъзнаване.
Като грижа. Като избор.
________________________________________
Как ми помогна моята подготовка:
• Разпознах състоянието си, без да го отричам.
• Приех, че е естествено да чувствам това, което чувствам.
• Изследвах го дълбоко, без да се лъжа.
• И най-важното – спрях да се идентифицирам с него.
________________________________________
Поуката?
За мен – и може би и за теб – е следната:
🗝️ Инвестицията в себе си – време, пари, внимание – винаги се връща. Умножена.
Образованието. Грижата. Самоосъзнаването. Това са основите на живот, в който не зависиш от външни убежища. Ти сам си своето убежище.
А ако си стигнал до тук – поздравявам те.
Това означава, че в теб живее търсещият.
И ти го дължиш на себе си – да продължиш.
С любов.
С яснота.
И с онази тиха вътрешна усмивка, която никой не може да ти отнеме.

Това е текст генериран от AI за кратък пост. Пълния текст можете да намерите в групата:
https://www.facebook.com/groups/987823733523493

30/05/2025

🌀 Ти, да видиш!

Има нещо още по-опасно от формалното ученичество…
Това е въображаемото ученичество — онзи момент, в който човек си въобразява, че вече е ученик на Светлината, че вече е „пристигнал“, че всичко е наред, както някога е било… но в реалността той е спрял. Духовният път отдавна е изчезнал под краката му, но той още вярва, че върви по него.

Няма нищо по-трудно от това да събудиш човек, който вярва, че вече е буден.

🔹 Как да различиш истинското от въображаемото?
САМО чрез Живота. Само в реални ситуации, в реални реакции.
Тествал ли си себе си днес?
Как се справи с раздразнението, с мисълта за другите, със сдържаността?
Това е мярката. Не е книгата. Не е позата. Не лекцията. Не е знанието. А животът.

🎯 Истинският Път започва не с големи думи, а с малки победи в ежедневието.

🤲 Възможностите се дават на всеки.
Но ако сам ги унищожаваш с ръцете си – отговорността е твоя. Самосаботажа е най-често срещаната болест на съзнанието в днешно време.

Част от лекциите в курса "Психофизиология на реалността“.

Това е текст генериран от AI за кратък пост. Пълния текст можете да намерите в групата:
https://www.facebook.com/groups/987823733523493

29/05/2025

Ханс тича през селцето си в Германия и пръска с някакво вещество по улиците, по къщите, по нивите и градините. Жителите са изненадани и се обаждат в полицията.

Полицията пита Ханс: "Кажи ни, какво пръскаш?"
Ханс отговаря: "Пръскам с това вещество срещу крокодили."
Полицията: "Но тук няма крокодили?!"
Ханс: "Разбира се, че тук няма крокодили, защото аз пръскам с това вещество срещу крокодили!"

Полицията:
"Това е чудесно! Тогава ние ще се уверим, че ще стане задължително всички да пръскат с това вещество, защото не искаме крокодилите да се местят тук и да ядат децата ни!"

Не минава много време, и всички пандемично започват да чувстват силен страх.

Ханс изкупи цялото вещество и пръска навсякъде с него.
Ханс стана най-богатият човек в цялата област и дори получи награда за кампания насочена към безопасността на децата.
На входа на селото му беше поставена табела:

„Село Ханс, приятел на децата“.

Веществото, с което пръскаше Ханс имаше различни ефекти върху хората и върху техните животни.

За някои хора реколтата от царевица беше съсипана;
За други - кравите умряха в агония...
А децата, развиха обриви и ужасни болести...
Но всичко това е далеч по-малко лошо от факта, че "можело крокодил да изяде децата ни"!

Никой не смееше да попита „защо“, а камо ли да се съмнява в пръскането с веществото на Ханс, защото е неоспорим факт:

"Откакто Ханс пръска в селото с това вещество, не е забелязан крокодил!"...
от нета
"ГРИЖА КЪМ ХОРАТА" - Всяка приликата с EU е случайна.