Ася Борисова - Психология на развитието и взаимоотношенията

25/04/2026

Понякога се грижим за всичко друго…
но не и за себе си.

Работата, децата, отношенията, ежедневието – всичко има своето място и време.
А психичното ни здраве често остава „за после“.
До момента, в който започне да личи – в напрежението, в умората, в отношенията ни с хората, които обичаме.

Като психолог виждам колко често хората стигат до този момент сами.
И колко различно се променя нещо, когато си позволят да не са сами в него.

Затова създадох и своя сайт – място, в което можеш спокойно да се запознаеш с начина, по който работя, с темите, които засягаме, и с това дали усещаш, че това е твоето пространство.

Там ще откриеш повече за работата ми с деца, подрастващи и възрастни, както и възможност да запишеш час, ако решиш, че съм твоят човек.

🔗 https://asyavasilevaboriso.wixsite.com/borisova-psychology

А ако усетиш, че това място ти „пасва“ – ще се радвам да се срещнем.

Психолог в София. Работя с деца, родители и възрастни при трудности във взаимоотношенията, емоциите и поведението. Индивидуални консултации и подкрепа.

23/04/2026

✨„Ася, не мога да го понасям, но не мога и да му кажа да си тръгне. Не зная как."

Тези думи ми ги каза клиентка. И докато ги слушах, се сетих за колко много хора са ми казвали нещо подобно — с различни думи, но с едно и също усещане. Усещането, че едновременно искаш да избягаш и не можеш да мръднеш от място. Че мразиш ситуацията, но се връщаш в нея отново и отново. Че знаеш, че нещо не е наред, но не намираш сили да го промениш.

Ако и ти си се разпознал или разпознала в тези думи — искам да ти кажа нещо важно. Не си слаб. Не си луд. Не те „държи" само любовта. Случва се нещо много по-сложно, дълбоко и човешко — и психологията го обяснява много добре.

Нека ти разкажа как работи всичко това.

Когато живееш с някой, при когото никога не знаеш какво те очаква — днес е мил и внимателен, утре е студен и отдалечен, вдругиден пак е „нормален" — мозъкът ти влиза в много специфично състояние. Психолозите го описват като периодично подсилване. Звучи научно, но е всъщност много просто: когато не знаеш кога ще получиш добрия момент, топлата дума, внимателния поглед — точно тази несигурност те прави по-зависим, не по-малко. Мозъкът е буквално в постоянна готовност. Чака. Надява се. И когато накрая дойде онзи хубав момент — той го усеща като награда, толкова по-силна, колкото по-дълго е чакал за нея. Точно по същия механизъм работи хазартът. Не печелиш всеки път — но точно затова не можеш да спреш.

Но има нещо още по-старо от всичко това.

Начинът, по който обичаме като възрастни, е оформен от начина, по който сме били обичани като деца. Ако като дете сте получавали любов непоследователно — ту прегръдки и внимание, ту студенина и отсъствие — нервната ви система е усвоила, че любовта е нещо непредвидимо, нещо, за което трябва да се борите, да заслужите, да изчакате. Не сте го избрали. Просто така е работел светът около вас тогава. И когато днес попаднете в отношение, което повтаря точно този ритъм — напрежение и помирение, болка и кратка топлина — мозъкът ви не го разпознава като опасност. Разпознава го като нещо познато. А познатото, колкото и да боли, усещаме като „у дома".

Психолозите изследват и нещо, което се случва в тялото при такива отношения. При всяко примирение, при всеки момент на близост след напрежение, мозъкът отделя окситоцин — хормонът на свързаността и доверието. Иронията е, че той не се отделя само в хубавите моменти. Отделя се и при стреса, и при помирението след него. Тялото буквално изгражда химична свързаност именно в циклите на болка и облекчение. Не защото сте мазохист. А защото мозъкът е проектиран да се свързва — и понякога греши с кого.

И след години на всичко това идва може би най-тихото нещо — умората от надеждата. Когато дълго си се опитвал да промениш нещо и нищо не се е случило, нервната система спира да търси изход. Не защото изход няма. А защото е изразходвала цялата си енергия в опити, които не са дали резултат. Мартин Селигман, един от най-влиятелните психолози на XX век, нарече това „научена безпомощност" — и я изследва задълбочено именно при хора, преживели продължителен стрес. Системата просто се изключва. Не от слабост. От изтощение.

Затова „не мога да му кажа да си тръгне" не е каприз. Не е липса на характер. Най-често е дълбоко уморена нервна система, стари незаздравени рани и мозък, който прави точно това, за което е бил „научен" с години.

Ако четеш това и се разпознаваш — не ти казвам какво да правиш. Знам, че никой съвет отвън не решава нещата отвътре. Но ти казвам, че това, което чувстваш, има смисъл. Има обяснение. И има хора, с които можеш да го разплетеш — бавно, на твоето темпо.

Ако тази публикация е казала нещо, което си имал нужда да чуеш — сподели я. Може би някой до теб се нуждае от същото.

💬 Пиши ми, ако искаш да поговорим.

#психология #взаимоотношения #травматичнавръзка #привързаност #токсичниотношения #себепознание #психологиянавзаимоотношенията #психологАсяБорисова

21/04/2026

Все по-често виждаме деца, които трудно изчакват, трудно понасят забавяне, лесно се отказват, искат бърз резултат и се напрягат, когато нещо не се случва веднага. Това често се тълкува като разглезване, липса на възпитание или инат. Понякога има и такъв компонент. Но много често зад това стои нещо по-дълбоко – когнитивна нетърпеливост.

С най-обикновени думи, това е трудност да понесеш пространството между желанието и неговото удовлетворяване. Трудност да изчакаш, да задържиш вниманието си, да преминеш през усилието и да останеш във фрустрацията, без веднага да търсиш бързо облекчение.

При децата това е особено важно да се разбира през призмата на развитието. Детето не се ражда с готова способност да чака, да удържа импулса си и да мисли в перспектива. Тези умения се развиват постепенно, заедно със саморегулацията, изпълнителните функции и емоционалната устойчивост. Затова малкото дете не е „трудно“ просто защото иска да бъде такова. Много често то все още няма достатъчно вътрешни механизми, за да понесе напрежението на неизпълненото веднага желание.

Когнитивната нетърпеливост може да се прояви по различни начини:
детето прекъсва, пита постоянно „кога“, отказва задача, ако не се справи веднага, ядосва се, ако трябва да чака реда си, губи интерес, когато усилието стане по-дълго, настоява за незабавен отговор. Понякога това изглежда като непослушание, но всъщност е трудност да се задържи напрежението между импулса и действието.

Причините не са само една. Част от тях са свързани с възрастовия етап и темперамента. Друга част са свързани със средата. Когато детето живее в свят на бързи стимули, мигновени отговори и незабавни удоволствия, то по-трудно развива способност да издържа забавяне. Отношенията също имат значение. Саморегулацията първо се изгражда в присъствието на спокоен и устойчив възрастен, а едва след това се превръща във вътрешно умение.

И тук идва нещо много важно:
когнитивната нетърпеливост не бива автоматично да се приема като лошо възпитание. Понякога тя е свързана с незрели изпълнителни функции, понякога с емоционална преумора, тревожност или трудности в саморегулацията. Затова е важно възрастният да не спира до извода „не иска“, а да се запита дали детето в този момент всъщност може.

Как можем да помогнем?

Като не отговаряме само с натиск, срам или етикети.
По-полезно е да:

– назоваваме преживяването: „Виждам, че ти е трудно да чакаш“
– правим чакането по-поносимо, а не просто задължително
– тренираме постепенно отложеното удовлетворение в малки ежедневни ситуации
– ограничаваме свръхстимулацията
– бъдем модел за понасяне на неудобство, забавяне и разочарование

Целта не е да направим детето удобно. Целта е да му помогнем да изгради вътрешен капацитет – да издържа напрежение, да отлага импулса и да остава в процеса, без да се разпада веднага, когато нещо не става на момента.

Защото зрелостта започва точно там –
в пространството между „искам“ и „мога да почакам“.

Ако разпознаваш това у своето дете, не бързай да го определяш. Опитай първо да го разбереш. Понякога зад нетърпението стои не лош характер, а способност, която все още се развива и има нужда не само от граници, но и от подкрепа.

Ася Борисова
Психология

#когнитивнанетърпеливост #емоционалнарегулация #психологиянародителството #родителиидеца #детскоповедение
#психолог #АсяБорисова

20/04/2026

✨Когато спреш да се нуждаеш хората да бъдат такива, каквито ти ги искаш — нещо в теб се е изградило.

И това „нещо" не идва от книга, не идва от съвет и не идва от партньора до теб. Идва от много по-тихо и по-дълбоко място — от истинската връзка със себе си.

Мъри Боуен, един от основоположниците на системната семейна терапия, описва понятие, което ми се струва едно от най-точните за зрелостта в отношенията — диференциация на себе си. Накратко, това е способността да останеш себе си в пълен емоционален контакт с другия човек. Не се отдалечаваш, за да се защитиш. Не се разтваряш, за да бъдеш приет/а. Просто оставаш вкоренен/а в себе си — дори когато другият те разклаща, дори когато не отговаря на очакванията ти, дори когато не се побира в представата, която си имал/а за него.

На практика изглежда така: виждаш другия ясно — с неговите граници, страхове, противоречия и модели. Виждаш, че може би не се вписва в картината, която си нарисувал/а. И вместо да се опиташ да го промениш, да се адаптираш до неузнаваемост или да отречеш това, което виждаш — правиш осъзнат избор. Не от илюзия, не от нужда, не от страх от самотата. От яснота.

Дейвид Шнарх, клиничен психолог и автор на Passionate Marriage, описва нещо, което много хора разпознават болезнено добре — „borrowed functioning." Това е когато се чувстваш добре, само ако другият те одобрява. Когато вътрешният ти баланс зависи от поведението на отсрещния — от неговите думи, реакции, присъствие или отсъствие. Когато се случва обратното обаче — когато твоята вътрешна опора не се разклаща от поведението на другия — отношенията придобиват съвсем различен характер. Не по-малко дълбоки, напротив — по-истински, защото се градят между двама цели човека, а не между двама, които търсят в другия това, което не са намерили в себе си.

Изследователката д-р Дженифър Кембъл, която изучава ролята на себепознанието в отношенията, потвърждава нещо просто и дълбоко едновременно: хората с ясна и стабилна представа за себе си изграждат значително по-здрави и по-удовлетворяващи връзки. Не защото са „перфектни партньори", а защото не изискват от другия да ги довърши. Ясните граници при тях не идват от правила или от страх — идват от познаване на собствените ценности, нужди и усещания. Те знаят кога да останат и кога да тръгнат — не от импулс, а от дълбоко вътрешно знание за себе си.
Когато си свързан/а истински със себе си, не търсиш партньор, който да те направи цял/а. Търсиш някой, с когото да вървиш — докато вече вървиш. И това е разлика, която променя всичко.

Ако нещо от това те докосна, запази поста или сподели с някой, за когото смяташ, че му трябва. Работя с хора, за които тези въпроси не са абстрактни — а много конкретни и много лични. 🤍

#психология #себепознание #здравивръзки #осъзнатиизбори #граници #личностноразвитие #асяборисова

16/04/2026

🎒 Детето ви тръгва на училище след месеци и вие се питате: „Ще се справи ли само?"
Ще може ли само да си сложи раницата? Да поиска помощ от учителя? Да се справи, ако нещо не му се получава? Да изяде обяда си без някой да го кара?
Тези въпроси не са дреболии. Те идват от място на истинска любов и загриженост. И искам да ви кажа нещо, което знам от работата си с деца и семейства: независимостта не е черта на характера, с която се раждаме — тя е умение, което се изгражда. Всеки ден. У дома. С вас до него.

🧠 Какво всъщност означава „независимост" при дете в предучилищна възраст?
Много родители си представят независимостта като нещо голямо — детето, което се справя само с всичко, без да иска помощ. Но в действителност тя се изгражда от малки, ежедневни умения, наредени едно върху друго като тухлички.

Науката за детското развитие разграничава няколко групи умения, които стоят в основата на самостоятелността:
Умения за самообслужване:
Да се облича и събича само. Да си мие ръцете и зъбите. Да се храни самостоятелно. Да ползва тоалетна без помощ. Да си приготви раницата. Тези умения изглеждат базови, но са фундаментът, върху който детето гради увереността си, че може да се грижи за себе си.

Емоционална регулация:
Да понесе малко разочарование, без да се разпадне. Да изчака. Да се успокои само, когато е разстроено. Да каже „не знам как" и да поиска помощ — без срам, без паника. Това е може би най-недооцененото, но и най-важното умение за училищна готовност. Изследванията на Уолтър Мишел (известни като „теста с блокчето") показват, че способността да се справяме с дискомфорт е по-силен предиктор за бъдещ успех дори от IQ.

Изпълнителни функции:
Планиране, самоконтрол, работна памет. Способността да следва последователност от стъпки: „Първо слагам учебниците, после моливите, после закуската." Именно тези функции — развивани в префронталния кортекс до около 25-годишна възраст — стоят в основата на организираността и отговорността.

Социална независимост:
Да се включи в игра с деца, които не познава. Да защити мнението си. Да каже „не искам" или „боли ме". Да разреши малък конфликт с връстник без намесата на възрастен. Тези умения са особено важни в класната стая, където учителят не може да бъде до всяко дете всяка секунда.

Умения за решаване на проблеми:
Когато нещо не се получава — да не се отказва веднага и да не чака някой да го оправи вместо него, а да опита различен подход. „Пробвах така, не стана. Ще опитам по друг начин."

🤝 Как родителят може да подкрепи изграждането на тези умения?
- Създайте предвидима рутина — тя е основата на всичко.
Рутината не е скука. Тя е сигурност. Когато детето знае какво следва, то се научава да поема стъпките самостоятелно, без да чака да бъде инструктирано. Дори миенето на зъбите е рутина с множество стъпки: пускане на водата, намокряне на четката, поставяне на пастата, измиване, изплакване, подсушаване. Когато тези стъпки са повторени достатъчно пъти, детето ги интернализира — те стават негови, не ваши.
- Давайте избор, не само заповеди.
„Искаш ли да облечеш синята или червената тениска?" изглежда като малък въпрос, но носи огромно послание: „Вярвам в теб." Изборът развива самостоятелното мислене и дава усещане за контрол — нещо, от което децата имат дълбока психологическа нужда. Важно е изборът да е реален — две или три опции в рамките на разумното, не безгранична свобода.
- Включвайте детето в домашния живот като равноправен участник.
Да сложи чиниите на масата, да полее цветята, да сгъне пижамата — това не е помощ „за форма". Изследванията на Марти Розман от Университета на Минесота следят деца в продължение на 25 години и установяват, че най-силният предиктор за успех в зряла възраст е именно участието в домакински задачи в ранното детство. Те изграждат отговорност, екипност, усещане, че съм полезен и важен член на семейството.
- Оставете детето да се бори — малко.
Когато детето се мъчи да завърже обувките — изчакайте. Не се втурвайте веднага. Тази малка фрустрация е ценна: тя учи на търпение, на издръжливост, на вярата, че мога да се справя. Можете да подскажете следващата стъпка, да окуражите — но не правете вместо него. Ако се намесите твърде рано, изпращате (без да искате) послание: „Не вярвам, че можеш."
- Хвалете усилието, не само резултата.
Вместо: „Браво, какво хубаво го направи!" — опитайте: „Толкова се гордея с теб, че не се отказа, дори когато стана трудно." Именно тази разлика изгражда т.нар. „growth mindset" — концепция, разработена от психоложката Карол Двек — убеждението, че мога да се развивам и да се уча от грешките си. А това е може би най-важното умение за целия живот, не само за училище.
- Насърчавайте свободната игра без ваша намеса.
Когато детето играе само и вие не се намесвате, то се учи да взема решения, да разрешава проблеми, да понася скуката и да я преобразува в нещо. Предложете материали — моливи, кубчета, кутии за рециклиране — и се оттеглете. -Коментирайте с любопитство, не с оценка: „Виждам, че строиш нещо голямо!" Колкото повече се задълбочава в играта, толкова по-малко се намесвайте.

🚧 Какво ПРЕЧИ на изграждането на независимост — и защо го правим с най-добри намерения?
Това е частта, за която рядко се говори открито. Защото всичко, което пречи на самостоятелността на детето, идва от любов. Точно затова е толкова трудно да го забележим в себе си.
- Свръхпомощта — „хиперактивният" родител.
Когато виждаме, че детето се мъчи, инстинктът ни е да помогнем. Веднага. Но когато постоянно довършваме задачите вместо него — обуваме обувките, затваряме ципа, нареждаме раницата — ние го лишаваме от опита да се справи само. Мозъкът на детето се нуждае от тези малки предизвикателства, за да изгради нервните връзки, отговорни за самоконтрола и планирането.
- Бързането.
„Нямаме време, аз ще го направя по-бързо." Разбираемо — сутрините са хаотични. Но когато това стане ежедневен модел, детето се научава, че неговите усилия не са важни. Решението? Планирайте 10 минути повече сутрин и ги дайте на детето.
- Проектирането на собствения ни стрес.
Когато ние сме уморени и напрегнати, интерпретираме усилието на детето като проблем, вместо като развитие. В действителност то се справя отлично — ние просто нямаме ресурс да го изчакаме.
- Страхът от грешките.
„Ще падне. Ще се обърка. Ще се засрами." Но грешките са основният механизъм, чрез който детският мозък учи. Когато предпазваме децата от всеки провал, ние ги лишаваме от ценна информация за света и за самите тях. Детето, което никога не е изпитвало малка неуспех у дома, ще бъде значително по-уязвимо, когато го срещне в класната стая.
- Непоследователността.
„Понякога го оставям сам, понякога правя вместо него, зависи от деня." Децата се нуждаят от последователност, за да интернализират уменията. Непоследователността създава несигурност — детето не знае дали може да разчита на себе си, защото не е имало достатъчно повторения, в които само е успяло.

Независимостта не се ражда в класната стая в първия учебен ден. Тя се изгражда бавно — с всяка позволена грешка, с всеки малък избор, с всяко „опитай сам, аз съм до теб."
Вие не го подготвяте само за училище. Вие го подготвяте за живота. ❤️

💬 Кажете ми в коментарите: Кое от тези неща вече правите с детето си и кое ви е най-трудно да приложите?
Ще се радвам да поговорим — точно за това съм тук. 👇

Ако тази публикация ви беше полезна, споделете я с родител, който се нуждае от нея точно сега.

Ася Борисова
Психолог

#детскапсихология #предучилищнавъзраст #първокласник #независимостнадецата #родителство #психологиянаразвитието #съветизародители #детскоразвитие #самостоятелност #училищнаготовност #емоционалнаинтелигентност #позитивнородителство #асяборисова

14/04/2026

Пожелавам ви прекрасен ден!
Нека Светлата седмица донесе повече спокойствие, лекота и хубави моменти.
Малко повече светлина, топлина и поводи за усмивка. ❤️

13/04/2026

Понякога родителите казват:
„Детето ми изобщо не може да се концентрира.“

И често зад това изречение стои тревога, раздразнение, безсилие и много въпроси.

Истината е, че липсата на концентрация не винаги означава, че детето „не иска“, „не слуша“ или „е мързеливо“. Понякога тя е знак за нещо много по-дълбоко — умора, претоварване, вътрешно напрежение, трудност в саморегулацията, прекалено много стимули или липса на достатъчно спокоен вътрешен и външен свят.

Детето не живее само в учебник и тетрадка.
То живее и в атмосферата у дома.
В ритъма на ежедневието.
В напрежението, което носи.
В шума, който не винаги можем да видим.

Концентрацията не се изгражда с натиск, срам и непрекъснати забележки. Тя се развива там, където има структура, спокойствие, последователност и усещане за сигурност.

В този карусел споделям кои са честите причини за трудната концентрация при децата, как да разпознаем, когато проблемът не е просто „разсеяност“, и какво реално помага.

Защото понякога детето не отказва да се съсредоточи.
Понякога просто не успява.

📩 Ако усещаш, че това е трудност и при вашето дете, можеш да ми пишеш.

Ася Борисова
Психолог

#детскапсихология #психолог #родителство #деца #концентрация #внимание #емоционалноразвитие #родителиидеца #учене #детскоразвитие

12/04/2026

12/04/2026

Христос Възкресе🕯️

Днес не ми се иска просто да кажа „Честит Великден“. Иска ми се да те попитам нещо по-дълбоко: Какво в теб отдавна чака да оживее отново?

Като психолог често се срещам с болката на хората, но не само с онази, която се вижда и се изговаря лесно. По-често се срещам с тихата вътрешна болка — когато човек е спрял да вярва, когато е уморен да се надява, когато е затворил някаква част от себе си, за да оцелее. И понякога точно това боли най-много — не само онова, което ни се е случило, а онова, което малко по малко е притихнало в нас.

Мисля си, че точно затова Великден носи толкова силно послание. Защото не говори само за вяра и светлина, а и за болката, през която човек минава, за загубата, за самотата, за моментите, в които си мислиш, че вече нямаш сили. И ако сме честни, всеки от нас е имал свои вътрешни разпятия — моменти на предателство, на разочарование, на тишина, в която си се питал как ще продължиш оттук нататък.

Но най-ценното е, че историята не свършва там.

За мен Възкресението винаги е било и нещо много човешко. Напомняне, че болката не е последната дума. Че и след период, в който нещо в нас е било сякаш изгубено, може да се върне живот. Че надеждата не е наивност, а вътрешен избор да не останем завинаги в гроба на старите си страхове, на стария си гняв, на старото „вече не вярвам“.

Понякога възкресението в човека не идва шумно. Понякога идва тихо — като малко връщане към себе си, като прошка, като нова вяра, като усещането, че въпреки всичко нещо в теб още е живо и иска да бъде избрано.

Затова днес ми се иска да ти оставя точно този въпрос:
Какво в теб отдавна чака да оживее отново?

Може би надеждата.
Може би доверието.
Може би спокойствието.
Може би самият ти.

Каквото и да е — дано този ден ти напомни, че не всичко е изгубено. И че понякога точно след най-тежките вътрешни зими започва най-истинската пролет.

Христос Възкресе. 🌿

С обич и вяра в теб
Ася

#Великден #ХристосВъзкресе #ЧеститоВъзкресениеХристово #Възкресение
#Надежда #Вяра #Светлина #НовоНачало #ВътрешнаСила #Изцеление
#ДушевенПът #психология #асяборисова

11/04/2026

✨Понякога си мислим, че причината да не можем да изградим здрава връзка е просто в това, че не сме срещнали правилния човек. Но истината много по-често е по-дълбока и по-неудобна от това. Много пъти не става дума само за това кого срещаме, а за това с какво вътрешно състояние влизаме в тази среща.

Понякога хората казват, че искат здрава връзка, а вътрешно още не са направили място за нея. Не защото не са готови да обичат, а защото носят в себе си толкова много старо, че новото няма къде да се случи. Виждам това често в работата си. Човек среща някого, който е стабилен, ясен, последователен — не изчезва, не обърква, не наказва с мълчание. И вместо да почувства облекчение, усеща празнота. Не защото отсреща няма стойност, а защото вътре няма познатата интензивност.

И тогава идват репликите, с които много убедително започваме да си доказваме, че новият човек „не става":
„Не усещам искра."
„Много е добър, но не е моят човек."
„Много е изискващ."
„Твърде е емоционална/ен."
„Няма да приеме детето ми."
„Прекалено е хубаво, за да е истина."
„Сигурно после ще се окаже същият като другите."

Разбира се, понякога човек наистина не е подходящ за нас. Не всяко съмнение е защита. Но когато този модел се повтаря отново и отново — когато все нещо „не е наред" точно в момента, в който отношенията могат да станат по-истински — си струва да се запитаме: дали наистина виждаме човека пред себе си, или виждаме миналото си, проектирано върху него?

Има и още един модел, който виждам много често и който рядко се разпознава като самосаботаж, защото изглежда като разумен избор. Това е постоянното усещане, че някъде другаде може да е по-добре. „Ще пробвам с друг/а, може да е по-подходящ/а." „Не съм сигурна, че това е най-доброто, което може да ми се случи." „Може би просто още не съм срещнала правилния."
На пръв поглед това звучи като здравословна нагласа — като някой, който знае стойността си и не се задоволява с малкото. Но много често зад тази нагласа не стои увереност, а страх. Страх да не би да се окаже, че този човек е достатъчно добър — и тогава ще трябва да се отвориш истински. Да се довериш. Да рискуваш.
Така сравняването се превръща в инструмент за дистанция. Винаги има някой в телефона, някой „за резерва", някоя опция, която държим отворена — не защото наистина я искаме, а защото докато я има, не трябва да влизаме докрай в никъде. Това се усеща като свобода. Но всъщност е начин да останем в безопасното пространство на „може би", вместо да влезем в уязвимото пространство на „да".

Ние не влизаме в новите си връзки като празен лист. Влизаме с вътрешни представи за любовта и близостта, които сме изграждали много преди да започнем да избираме партньори. Никой не ни е обяснявал с думи как изглежда любовта. Но ние сме я гледали. Гледали сме как родителите ни се търсят или избягват, как дават грижа — с топлина, с условие, с дистанция, с тревога. Детето не разбира това интелектуално. То го записва телесно и емоционално.
И после като възрастен разпознава като „любов" именно онова, което му е било познато. Ако си израснал с непредвидимост, спокойствието може да ти изглежда безинтересно. Ако си свикнала да заслужаваш внимание, може да не повярваш на любов, която идва по-естествено. Ако близостта е идвала смесена с напрежение и несигурност, е много вероятно точно това да ти се струва „химия".
Затова понякога хората не се страхуват от лошата връзка. Страхуват се от добрата.

И тук идва може би най-важното нещо, което искам да кажа.
Здравата връзка много рядко пристига с онова бързо „Уау". С пеперудите в стомаха, с напрежението, с емоционалните върхове. Понякога идва по-тихо. По-чисто. По-нормално. Без крайности, без игри, без постоянно емоционално люшкане. И точно това може да се стори скучно или „недостатъчно силно" на човек, който е свикнал да преживява любовта през тревога и несигурност.
Пеперудите в стомаха много често не са знак за любов. Понякога са знак за тревожност. За позната активация. За стар хаос, облечен в нова среща.

Самосаботажът във връзките невинаги изглежда драматично. Той е много тих. Изразява се в това, че непрекъснато намираме защо нещо няма да стане. Че търсим гаранции, които никоя жива връзка не може да даде. Че се затваряме точно когато нещата станат по-близки. Че очакваме другият да плати цената за болката, която някой преди него е причинил.
Истината е, че много хора не пропускат любовта, защото не я искат. Пропускат я, защото все още няма достатъчно вътрешно пространство за нея. Това пространство е заето от недовършени истории, от страхове, които се активират твърде бързо, и от една много човешка нужда — да се предпазим от повторна болка.

Промяната започва не когато намерим „перфектния" човек, а когато започнем да виждаме по-ясно себе си. Да улавяме момента, в който реагираме на настоящия човек с очите на миналото. Да си кажем: „Чакай. Той не е онзи човек. Това не е същата ситуация. Не всичко, което е спокойно, е празно."

Самосаботажът не е слабост и не е „развален характер". Много често той е стара форма на самозащита. Но това, което някога ни е пазело, днес може и да ни пречи. А когато започнем да го виждаме — вече имаме избор.

Ако усещаш, че повтаряш едни и същи болезнени сценарии, че се отдръпваш, когато стане по-близко, или че непрекъснато намираш защо „не става" — можеш да ми пишеш на лично съобщение. Понякога първата крачка към по-здрава връзка не е в това да търсиш другия, а да разбереш по-добре себе си.

Ася Борисова
Психолог

#връзки #любов #самосаботаж #здрававръзка #партньорство #близост #страх #емоции #привързаност #семейнимодели #психологиянавзаимоотношенията #асяборисова

06/04/2026

✨Има нощи, в които родителят се събужда от писък и за секунди усеща как тялото му се изпълва със страх.

Детето седи в леглото, очите му са отворени, лицето му е напрегнато, може да плаче, да крещи, да диша учестено, да се дърпа, а понякога дори сякаш не разпознава човека срещу себе си. В този момент много родители си мислят едно и също:
„Какво му е? Сънува ли кошмар? Защо не мога да го успокоя?“

Това, което често плаши най-много, е усещането, че детето сякаш е будно, а всъщност не е истински с нас.

И точно тук е важно да внесем яснота.

Нощният терор не е кошмар. При кошмара детето се събужда, ориентирано е, търси близост и често може да разкаже какво е сънувало. При нощния терор картината е различна — детето изглежда будно, но реално се намира в състояние на непълно събуждане от дълбок сън. То може да изглежда силно уплашено, да реагира бурно, но съзнанието му не е напълно достъпно, а на сутринта обикновено няма спомен за случилото се. Нощните терори обикновено се появяват в ранната част на нощта и се описват като NREM парасомнии — състояния на частично събуждане от дълбок сън.

От психологическа гледна точка това е много важно, защото ни помага да не тълкуваме прибързано случващото се. Нощният терор сам по себе си не означава, че детето преживява психична травма, че има тежък емоционален проблем или че с него „нещо не е наред“. По-често става дума за това, че нервната система все още не регулира напълно плавния преход между дълбокия сън и събуждането. При някои деца този преход е по-уязвим, особено когато има преумора, недоспиване, промени в режима, стрес, боледуване или общо натрупване на напрежение.

Тук обаче има и още един пласт, който като психолог намирам за много важен: преживяването на родителя.

Защото за детето епизодът често преминава без спомен. За родителя обаче той остава в тялото. Остава като уплаха. Като безпомощност. Като вътрешен въпрос дали е пропуснал нещо важно. Дали детето страда. Дали нещо в него самия като родител не е „сбъркано“.

Истината е, че нощният терор много често задейства не само тревогата за детето, но и най-дълбоката родителска уязвимост — болката, че в този момент не можеш просто да прегърнеш, да утешиш и всичко да отмине. И именно това прави преживяването толкова тежко.

Но когато знаем какво се случва, можем да реагираме по-зряло.

По време на нощен терор детето не се нуждае от разпит, обяснения или опит да бъде „върнато“ насила в контакт. Най-важното е да бъде в безопасност. Да не се нарани. Да не падне. Да не се удари. Родителят има нужда да остане близо, спокоен и достатъчно събран, за да удържи ситуацията. Не защото детето ще го чуе и разбере по начина, по който би го направило будно, а защото възрастният е този, който внася ред в момент на хаос. При нощни терори децата често не могат лесно да бъдат събудени и опитите за насилствено будене могат да засилят объркването и реактивността.

Понякога родителите ме питат: „Добре, а това от психиката ли е?“
Моят отговор е, че не е полезно да мислим толкова опростено. Не всяко нощно смущение е психологически симптом в тесния смисъл. Но всяко такова преживяване ни кани да погледнем по-цялостно детето. Как живее напоследък? Претоварено ли е? Има ли повече промени, напрежение, възбуда, умора? Има ли достатъчно ритъм, предвидимост и успокояване преди сън?

Понякога нощният терор не е „послание за сериозен проблем“, а знак, че нервната система има нужда от повече покой, по-добър ритъм и по-малко натрупване.

Разбира се, има случаи, в които е добре да се потърси консултация със специалист — когато епизодите са чести, продължителни, водят до риск от нараняване, силно нарушават съня или са съпътствани от други притеснителни симптоми. Повечето деца обаче ги надрастват с възрастта, а в много случаи те не са повод за тревога, а за информирано наблюдение и по-спокойна родителска реакция.

Нощните терори са плашещи. Но не всяко плашещо преживяване е знак за нещо страшно.

Понякога най-важното, което детето има нужда да получи, не е незабавно обяснение, а присъствието на спокоен възрастен, който знае какво вижда, не се паникьосва и може да удържи нощта, без да се разпадне в нея.

А ако ти като родител се чувстваш объркан, изтощен или уплашен от подобни епизоди, не подценявай и своето преживяване. И родителят понякога има нужда някой да му помогне да внесе яснота, спокойствие и смисъл в това, което се случва.

Ася Борисова
Психолог

#детскапсихология #нощнитерори #родителство #психологиянаразвитието #менталноздраве #сънпридецата #асяборисова