08/03/2026
ДИШАНЕТО И РАБОТАТА С ВЪТРЕШНОТО ДЕТЕ
Из безкрайното разнообразие от възможни преживявания по време на дихателна сесия, нерядко се свързваме с наши биографични преживявания, моменти от личната ни история, значими спомени, отдавна забравени спомени, преживявания, за които дори не сме подозирали, че е възможно да се съхраняват някъде в тялото, съзнанието или емоционалния ни свят и най-вече да получим достъп до тях.
Преживяванията в детството оставят особено дълбок отпечатък. На колкото по-ниска възраст сме, толкова по-малък е капацитетът ни да се спряваме със значими преживявания и да ги преработваме по адаптивен начин. В теорията на травмата, колкото по-рано в живота се е случило травматичното преживяване, толкова по-тежко е то. Растейки, развиваме ресурси за справяне със случващото се около нас. Колкото по-малко е едно дете, с толкова по-малко ресурси разполага и това само по себе си е предпоставка дори събития, които ни изглеждат незначителни от позицията ни на възрастни, да бъдат възприети и преживяни като травматични от малкото дете.
По време на дихателна сесия често се наблюдава регресия към детска възраст. Може би защото в детството са най-основополагащите ни преживявания, тези, които се случват за първи път и затова остават като нещо грандиозно в нашия вътрешен свят, макар и някъде много надалеч от възрастния ни ум (първото преживяване на загуба, изоставяне, отхвърляне, ограничаване, първият шамар, първият учебен ден, първото физическо нараняване, първият урок по каране на колело и т.н.) Може би защото в детството има непреработени преживявания, такива, които би било добре да преживеем по нов начин сега, като възрастни, вече разполагайки с необходимите ресурси, и вътрешният ни лечител ни насочва натам, за да ги видим по нов начин и да освободим емоционалния им заряд. Може би защото негативните ни убеждения за нас самите водят началото си от детството, там са положени основите на „Не съм достатъчно добър“, „Не заслужавам да ме обичат“, „Не мога да се справя“, „Не мога да се доверя на никого“, „Не съм в безопасност“, „Трябва да съм перфектен“ и т.н.....от взаимодействията ни с хората около нас в детството и от конкретни ситуации, от които възприемаме/научаваме това за себе си. Може би дори във връзка със самата първоначална постановка на дихателната сесия – дишащият е легнал на постелка (асоциативно в такава легнала позиция сме прекарвали времето си като бебета, или като малки деца, когато сме били болни, например), а фасилитаторът е асоцииран с ролята на обгрижващ, така разбираемо може да изплува преживяване от сферата на взаимоотношенията дете-възрастен/родител.
Пътуването навътре по време на дихателна сесия може да ни отведе и до преживявания от вътреутробното ни развитие или преживяване на собственото ни раждане (поради което във въпросника за събиране на информация преди сесия има такива въпроси). Собственото ни раждане оставя своите следи в психичното ни. Неслучайно в Ребъртинг/Rebirthing дишането травмата от раждането е обособена като една от основните теми, а създателят на Холотропното дишане, Станислав Гроф, отделя толкова внимание на описаните от него базисни перинатални матрици (етапите на биологичното раждане, през които преминаваме и разнообразието от опитности при повторното им преживяване по време на дихателна сесия).
По време на дихателна сесия може и често се появява възможност за работа с вътрешното дете. Някои примери от моя опит:
-Дишащият е бил нежелано дете, с което е наясно и на което сякаш не отдава голямо значение, не се свързва с това на преживелищно ниво, други негови проблеми го вълнуват. По време на дихателна сесия има преживяване от първо лице на това какво е да си нежелано бебе в утробата, беззащитност, самота, студ, враждебност, липса на свързаност, отчаяние и т.н. Докато е свит в ембрионална поза на тялото, с вдървено и студено тяло и изражение на лицето, изразяващо болка, фасилитаторът го завива с одеяло, ляга до него откъм гърба му, гушва го. След сесията дишащият споделя по какъв начин това променя преживяването му – усеща, че не е сам, усеща топлина, започва да се усеща жив, усеща се видян, обгрижен, с положително отношение идващо към него, тялото му постепенно се отпуска, придобива опит какво е да си в добрата утроба. Изобщо, случва се едно корективно и подхранващо преживяване.
Изключително ценно е, че в работата с Интегративно дишане се допуска и присъства физическият контакт и може да се ползва лечебната му сила.
-Дишащият преживява епизод от детството си, в който се е почувствал емоционално наранен от родител. Тогава е реагирал със замръзване и емоциите му са останали складирани в тялото му. По време на сесията с натрупване на енергия в тялото му започва да си пробива път гняв, стиснати юмруци и челюсти, тялото започва да се движи, гневът търси път навън, насърчен от фасилитаторът дишащият започва на удря с юмруци по пода и да тропа с крака, следва усилване, крясък „Мразя те!“ и силно облекчение. Дишащият прави това, което не е могъл на направи в първоначалната ситуация и вместо замръзване е налице изразяване. Емоционалният заряд на ситуацията е облекчен, следват осъзнавания, и тя вече няма да има такава тежест за дишащия, бива трансформирана.
-Дишащият преживява спомен, който го изненадва, за който е забравил, но който по-късно ще определи като един от най-хубавите си детски спомени. Свързва се силно с това какво дете е бил, вижда и преживява една различна и позабравена картина на детството си, преживява от първо лице взаимоотношения със значим възрастен, за които не си е давал сметка, че са били ресурс за него в детството му.
-Дишащият се свързва с желанието за игра, взаимодействието с лекова и смях, детската си спонтанност. След сесията се чувства зареден с детска енергия и по-цялостен.
Това са само няколко примера за пресечната точка между дишането и работата с вътрешното дете.
