
15/08/2025
Доротея, Станислав и бебе Виктория 💜
✨Раждане с любов в…колата!🚗
Скоро се замислих как обикновено, когато ни се случи нещо лошо се питаме "защо на мен" или си мислим, че тези неща се случват само на другите. Също така обаче, правим това и с някои неочаквани позитивни събития. Едва ли допускаме, че ние можем да бъдем главните действащи лица в събития, които иначе гледаме само по филмите. Така беше и с моето второ раждане. Никога не съм си мислила, че такова сюрреалистично преживяване може да се случи на мен!
Първото ми раждане беше през октомври 2022. Започна спонтанно, достигнах до пълно разкритие и напъни, но ми казаха само, че главичката стои високо и "не слиза" и преминахме към секцио. Не зная дали имаше риск за детето, никой не ми каза нищо друго. Бях напънала само три пъти, никой не ме изчака, не ми даде информация за нищо от случващото се. Не исках това раждане да се повтори - с грубо отношение, никаква информация към мен за случващото се, никакви въпроси дали съм съгласна на тази или онази манипулация, с неприятни и ненужни (според мен) вагинални прегледи през минути. Благодарна съм безкрайно, разбира се, че аз и детето ми сме живи и здрави и уважавам положения труд и усилия, но над отношението към пациента има да се работи още много.
С втората бременност нямах много колебания с кого и къде да родя. Още повече, че не са чак толкова много лекарите и местата, които поемат VBAC раждания, изчакват до последно с търпение и предоставят ЧОВЕШКО отношение в процеса на раждането! Свързах се с Олга и се видяхме още през първия триместър. Уговорихме се да се видим отново в 34-та седмица и да започнем плануването на раждането, следенето на тоновете и т.н.
Времето минаваше, а аз имах неблагоразумието да споделя с няколко души, в това число и медицински лица, за намерението си да опитам да родя вагинално след секцио. Представяте си предполагам реакцията им. След това спрях да говоря с когото и да било по темата. Съсредоточих се върху позитивни мисли и "трениране" на съзнанието си в спокойствие и релаксация. Гледах видеа с техники за дишане и саморегулация по време на раждане, четох изследвания за VBAC, запознах се с рисковете и ползите. Имах, разбира се, своите си страхове, но знаех и бях убедена, че колкото по-позитивна и спокойна съм, толкова повече ще помогна на себе си и на още нероденото си дете. Затова се опитвах по всякакъв начин да прогонвам лошите мисли надалеч.
Бременността ми протичаше едно към едно с първата - с постоянни неприятни контракции от четвърти месец, кървящи венци, непрестанни болки от нервите в бедрата, притиснати от разширяващия се таз, болки в глезените, изгарящи киселини и констипация. Времето минаваше и макар, че бях качила само 12 килограма и бях доста подвижна, всички тези симптоми вече доста ми тежаха и споделях на всички как искам и си пожелавам вече бебче да излиза. И госпожица номер две взе, че ме послуша!
Две седмици преди термин, на 27-ми юни около два и половина сутринта се събудих от съвсем леки болки. Отидох до тоалета и пак легнах. Унасях се и се събуждах няколко пъти и все още усещах тези леки болки всеки път. Казах си, че вероятно вървим към раждане. Не помня точния час когато отидох до тоалетна за пореден път и повече не легнах. Предполагам е било към четири и малко. Тогава се събуди и съпругът ми. Казах му, че усещам контракции. Започнахме да си говорим и да ги следим. След няма и час болките се усилиха.
Нещата прогресираха неимоверно и неочаквано бързо, болките станаха много силни, аз започнах да се изпотявам обилно и да вокализирам силно. Скоро след това почувствах и първите напъни. Нямах търпение да тръгнем към болницата. Тогава дойде и другата чуденка, къде да оставим по-голямата ми дъщеря, която все още спеше. Не исках да я взимаме с нас по обективни причини. Започнах да звъня тук и там между контракциите, междувременно детето се събуди и чух как започна да плаче за мен и да ме вика. Бихте могли да си представите какафонията - аз си повиквам в едната стая, детето реве за мен в другата, съпругът ми снове между двете ни, преоблича дъщеря ни и я упокоява, след това идва при мен и така известно време, докато аз в крайна сметка успях да се свържа с една комшийка от съседния блок.
Съпругът ми занесе детето при нея. В един момент видях, че е паднала слузестата запушалка и усетих как ми изтекоха водите. Бяха бистри и аз изпитах облекчение. Съпругът ми се върна, а аз говорех по телефона с Олга. Напъните станаха много интензивни и тя каза, че най-вероятно скоро ще родя. Попита ме дали мога да ходя и каза веднага да тръгваме към болницата. Спомена, за което съм й благодарна, да вземем и една - две хавлии, за всеки случай.
От болницата ни делеше цяла София. Апартаментът ни е в единият й край, Св. Лазар в другия и имахме около 30 минути път. Останахме с Олга на телефона на високоговорител. Качих се в колата на предната седалка, като натурално ми дойде да прегърна облегалката и да коленича на седалката. Тялото ми знеше какво да прави и как му е най-удобно. Съпругът ми потегли, а напъните ми ставаха все по-интензивни и въпреки, че знаех към какво водят, някак все не ми се вярваше, че наистина сме близо до това да посрещнем бебето си скоро и няма да успеем до болницата.
Не бяха минали и десет минути път и с поредния напън усетих онзи прословут огнен пръстен. Не можех да повярвам! Извиках: - "Олгааа, главата излиза! " Наистина, поставих ръка отдолу и усетих показващата се главичка. Тя спря на нивото на носа и настана кратка почивка. Със спедващия напън се показа цялата главичка и спря за още по-дълга пауза. С още един силен напън се показаха и раменцата. Подпрях главата си на облегалката и с две ръце ги хванах и усетих как се завъртат, леко подръпнах и с последния напън бебето се роди в ръцете ми. Поех я, обърнах се, сядайки на седалката и сгуших втората си дъщеричка на гърдите си. За няколко секунди беше тихо, след това чух успокояващия за мен първи плач! Минутки по късно я видях как вече смуче палеца си. Беше вълшебно, сорреалистично! Не знаех точно къде се намирам. Бях едновременно щатлива и все още невярваща какво ми се беше случило току-що! Чух Олга да казва 6:42, роди се в 6:42.
След това ми каза да увия бебето в хавлията, нещо което в еуфорията си, аз тотално не се сетих да направя преди това. Гушках бебето и чувах как съпругът ми свирка на колите пред нас, за да направят път. Какво ли са си мислели горките шофьори пред нас....мога да предположа! По-късно той ми сподели как никога преди не е шофирал с такава скорост в града и как е държал едното око на пътя, другото към мен и долу-горе е видял всичко случващо се. Пристигнахме пред болницата където отпред вече ни чакаха Олга и д-р Паликов. Олга се сети да ни направи една култова снимка на тримата в колата, която ме усмихва всеки път, когато я погледна. Качихме се в родилна зала, където се роди плацентата, а съпругът ми преряза пъпната връв. Така приключи моето неочаквано, вълнуващо второ раждане.
Не се случи по план, но със сигурност беше раждане с любов. Все още се шегуваме, как всичко, което си бях пожелала се случи - бебето избърза, роди се по естествен път, роди се бързо (от началото на силните контракции до самото раждане не бяха минали и два часа), а на съпугът ми, колкото и да не му се искаше, му се наложи да присъства, че даже и да участва в раждането и как тази кола сега ще трябва да остарее с нас, носейки емоционални и физически следи от събитието.
Благодарна съм, че всичко протече добре и без усложнения, че двете с бебка сме здрави и не на последно място, че ми беше дадено да усетя и преживея чудото на естественото раждане! Не спирам да мисля за това и да се удивлявам на целия процес, на това на какво са способни телата ни!
Животът ни поднася всякакви изненади или "Очаквай неочакваното", както казват. Аз със сигурност не очаквах неочакваното, но съм благодарна и щастлива, че ми се случи - раждане с любов....в колата!
#бременна #бременност #бебе #раждане #естественораждане #ражданеслюбов #акушерка #акушерство