26/08/2020
Откъс от "The Art of Creating Uncertainty," от Салвадор Минучин*, публикуван в периодичното изданието на Psychotherapy Networker през януари/февруари 2017, “The Connected Self: Therapy's Role in the Wider World”. Минучин почина през октомври, 2017.
*******
Фамилната терапия възникна през през 50-те години на миналия век и се превърна в движение. Започнаха я няколко изявени и любопитни терапевти, пръснати в цялата страна, които, всеки по свой начин, бяха запленени от идеята да разберат как функционират семействата. Първоначално това движение имаше нещо като антисемейно отношение, акцентирайки върху начина, по който семействата създават патология у своите членове. Например, в началото Грегъри Бейтсън и неговата група в Пало Алто разработиха концепцията за double-bind комуникацията като начин за разбиране на това как семействата могат да предизвикат психоза при децата. Мъри Боуен в National Institute of Mental Health говори за това как човек бива “погълнат” в недиференцираната его-маса на семейството. Имаше и други, като Карл Уитакър, Вирджиния Сатир и Нейтън Акерман. Моята ранна работа в Wiltwyck School for Boys в Ню Йорк разгледаше как определени характеристики на семействата от бедните квартали водят до престъпност при децата. Едва когато започнахме да привличаме студенти, които се интересуваха от нашата работа, всеки от нас се сблъска с необходимостта да концептуализираме това, което правим по-ясно, и да разработим последователна теория на практиката, която да преподаваме.
През 1975 г., когато написах „Families and Family Therapy“, смятах, че всичко, което терапевтите трябва да направят, за да превърнат интереса си към разбирането на семействата в ефективна терапевтична практика, е усвояването на азбука от умения - присъединяване към семейната система (joining), проиграване (enactment), създаване на граници и т.н. Вярвах, че поезията на терапията може да се извлече от тази азбука. Но колкото повече опит придобивах в обучаването на терапевти да използват тези техники, за мен ставаше ясно, че техниките, сами по себе си, не са така полезни. Терапевтът беше инструментът на промяната и, за да бъде ефективен, той трябваше да умее да разпознава начина, по който той/тя е част от системата и така да разпознава процеса в терапевтичната стая, а не да бъде просто неутрален наблюдател.
За съжаление, днешните програми за обучение в университетите изместиха фокуса от селфа на терапевта към това, което наричаме основни компетенции. Тези компетенции са свързани предимно с това как се концептуализират случаите, как се структурират терапевтичните сесии и как се участва в тях. Някои компетенции са свързани с рефлексия от страна на терапевта за това “как семейството ми въздейства”, но в по-голяма степен се очаква студентите да мислят за това какво да направят, а не за това “кой съм аз, когато съм в стаята с клиентите”. Най-добрият начин, който открих, за да разбера този вид самосъзнание, е като си представя терапевта с хомункул (Homunculus) на лявото рамо, който наблюдава психичните процеси на терапевта и участва в безгласен диалог с него/нея, докато той/тя работи.
Всички терапевти се нуждаят от набор от инструменти, за да овладеят занаята си, но инструментите са точно това - средство за постигане на дадена цел. Когато дърводелецът започва работа с парче дърво, той има цел: да промени това дърво в нещо друго. Трионът, длетото, чукът и пиронът са средство за преобразуване на това, което дърводелецът първо вижда в това, което би искал да се превърне дървото. Ефективният фамилен терапевт също използва инструментите като средства за постигане на цел, а не като цели сами по себе си. Занаятът на семейната терапия се състои в това как тези инструменти се използват за създаване на различие в семейството - полезна промяна. Техниката “проиграване” (enactment) сама по себе си не отмества семейството, това прави терапевтът, който разбира процеса по определен начин, докато използва тази техника. Така че най-важният инструмент е използването на себе си (селфа) от терапевта в насочването на процеса на промяна - и разбирането как да се използва един инструмент е най-голямата трудност за начинаещите терапевти. В крайна сметка, научаването как да използваме безгласния диалог с хомункула на рамото си е от централно значение за овладяването на занаята на фамилната терапия.
Освен разбирането ми за занаята на терапията, свързаните с това идеи за принадлежност и това, да имаш множество селфове, станаха все по-важни в работата ми през годините. Системите, към които принадлежите - които ви дават усещане за това кой сте и ви карат да се чувствате приети - са входът към преживяването на множество идентичности. Днес виждам това толкова ясно, както в работата си, така и в собствения си живот. Израснах в еврейско семейство в малък град в Аржентина, който беше един вид “shtetl”, където до 12-годишна възраст не познавах никого, който не беше евреин. На 18 отидох в медицинско училище и светът ми стана по-голям. На 20 години бях вкаран в затвора за три месеца с група други студенти, с които протестирахме срещу Перо̀н, и концепцията ми за себе си отново се промени: станах аржентински евреин, който е посветен на социалната справедливост. Оттам нататък аз бях революционер и борец за социална справедливост и изглеждаше естествено да се присъединя към израелската армия, в която служех като лекар по време на Войната за независимост. По-късно, когато емигрирах в Съединените щати и работех в училището Wiltwyck School, бях културен аутсайдер и установих, че се идентифицирам с бедните цветнокожи хора, докато се науча да говоря английски. И когато усетих, че принадлежа към персонала, децата и семействата във Wiltsyck, почувствах, че “се разширявам”.
Идеята, че всички сме множество селфове, ме накара да разработя терапия на предизвикателството, не такава, която е само внимателна към хората. Целта ми като терапевт не беше да бъда предпазлив и емпатичен, а да бъда интервениращ, който създава несигурност у клиентите за това кои са и какви са способни да бъдат. Не се интересувах от тяхното „истинско аз“: исках те да изпитат поредица от селфове и да усетят разширяващите се възможността от това преживяване. Преди всичко исках те да признаят, че има повече начини за съществуване от това, което техният житейски опит досега, какъвто и да е бил, им е позволил да разберат. Това, което правих в терапията, беше да кажа на хората: „Знаеш ли, че принадлежността може да ти даде усещане за сигурност, защита, хармония, но също така те ограничава и създава невидим модел на взаимоотношения, който те заблуждава да повярваш, че това е единственият начин да бъдеш. "
И така, когато поглеждам назад към живота си, виждам приютено еврейско дете, непокорен младеж, революционер, войник, сричащ, безпомощен имигрант и много, много други неща. На 95 години си мисля, че съм пътувал през живота като много различни личности и се сещам за един цитат от Антонио Мачадо, един от любимите ми испански поети: „Пътят не е пътят; вие правите пътя вървейки." Надявам се, че вървейки по моя път съм разчистил някои отломки за тези, които ще го последват.
***********************
*Salvador Minuchin, MD, is a family therapist, author, and teacher. He’s the developer of Structural Family Therapy and is considered one of the founders of family therapy.
https://m.facebook.com/story.php?story_fbid=1254624451545946&id=541309259544139
Reflections from the Late Salvador Minuchin on His Life, Legacy, and Growing Older
