18/11/2025
За вътрешния ни критик
---
Тази тема се върти от няколко дни в пространството и ми се искаше да споделя размисли по нея.
Зад вътрешния ни глас — подкрепящ, засрамващ, грижовен или суров — много често се крие гласът на важен за нас човек от детството.
Ако родителят ни ни се е карал, че се излагаме, и ни е засрамвал за действията и грешките ни, като възрастни започваме да говорим на себе си по същия начин. Когато сбъркаме, бързаме да се скрием, да се укорим, защото „кой ще ни хареса такива – неперфектни“.
Ако родителят е бил нетърпелив, ние ставаме също толкова нетърпеливи към себе си. Очакваме да можем всичко от първия път и ако не се получи, се ядосваме на собствената си „нескопосаност“.
Ако не са ни позволявали да опитваме нови неща или да правим нещо сами, детският мозък научава, че „не можем“, че е по-добре да не опитваме, че е по-добре друг да го направи.
Начинът, по който родителят ни е показвал грижа, любов, подкрепа — или липсата на тях — става начинът, по който ние се научаваме да говорим със себе си.
И това отношение несъзнателно започваме да търсим и в другите.
Така често влизаме в непълноценни, болезнени взаимоотношения.
Можем ли да опитаме нещо ново без страха, че ще се изложим, че няма да се справим, че няма да сме перфектни? Можем ли и да говорим на себе си с любов и разбиране?
Мисля, че част от отговора се крие в идеята ни за „възрастните“.
Възрастните са сериозни, не грешат, могат всичко, не се излагат. Поне така сме ги виждали като деца.
Може би, ако си върнем детското любопитство към новото и спонтанността просто да опитаме, животът би станал по-лек.
Както казва братовчед ми:
„Не сме хирурзи — повечето грешки са поправими.“ 😊