Енергийна психология с ТЕС и ПМ

24/03/2026

Цъфтежът на деня рано сутрин, когато слънцето зрее подобно цветна пъпка и се устремява към висините, за да се възцари в своя зенит.

Когато утрото е по-тихо от смирението и само дроздовете ухажват тишината с витиевати трели.

Преди синкопите на пулса да забият трескаво с пулса на часовника, човек може да пребивава за миг в рая.

Преди да се появят въпросите, преди да се включим отново в магистралата на ежедневието, преди да подложим на изпитание сетивата си, има един миг на смирение, на среща между вътрешния мир и този на утрото.

Въпросът не е в това накъде върви светът, а ние накъде отиваме.

Не е толкова важно това, че някой отива някъде, както свикнаха да ни информират от една плоска вече кутия.

Важно е ние накъде се насочваме и накъде отиваме.
Важно е ние върху какво се фокусираме.

Бъдете внимателни, защото постоянно ви изместват фокуса от вас самите. Така че да не живеете себе си, а онези неща, които ви показват в онази кутия.

Ние сме част от всичко, което се случва в света, и връзката ни с него са сетивата, а не онази кутия. Ние имаме 5 сетива, а програмоизлъчвателя изземва тяхната функция.

Време е всеки да избере за себе си дали да живеете и мислите чрез кутията или извън нея.

Мисленето извън кутията е същинското мислене. То е като същинската част на деня, която можете да откриете в утрото.

Притихвайки в себе си, да чуем много повече.

13/03/2026

Да живееш, означава да пребиваваш в кръг от възможности.

01/03/2026

Март носи името на римския бог на войната Марс (Mārs, Martis).

Първоначално Марс бил покровител на мъжката жизнена сила, земеделието, стадата, плодородието. Свързан с функцията на защита на общността и земята (територията, нивите).

Каква е връзката между земеделието (плодородието) и войната?

Общият архетипен корен.

Жизнената енергия Ян, която активира съзидание рушейки старото, но и защитава роденото, са две лица на една и съща сила.

За да покълне ново растение, се разрушава старата обвивка.
И това е дълбока циклична закономерност.

Жизнената енергия насочена към сътворяване, при нужда се превръща в енергия на защита.

Март идва с напомнянето, че светът и ние сме изтъкани от противоборство и единение на противоположности. Единство и отграничение едновременно.

Месецът на Марс, е белязан от напрежение – между студ и топлина, между смърт и възраждане, между покой и движение.

Ако Марс е принципът на активната жизнена сила, то мартеницата е образ на обединението с приемащия творчески женски принцип, който прави тази обединена сила плодотворна.

Бялата и червената нишка се преплитат, за да се обединят в мартеницата и заедно с това си остават самостойни.

Две начала (мъжко и женско) се съединяват и сътворяват света изново.

Та и мартеницата е знак за този космически модел на мъжко и женско, символ на дуалността на битието.

Червеният цвят в архаичните ранноземеделски култури символично представял Великата богиня-майка, а белият цвят - Върховния мъжки бог. През пролетта те влизат в творчески цикъл.

В народната символика червеното се свързва с кръвта, жизнената сила и плодовитостта, а бялото – със светлината, чистотата и небесния принцип.

Ранните писмени извори, отнасящи се до трако-елинската древност, назовават предците на мартениците ейресионе (от erion – вълна на старогр.)

Те представлявали клонки, накичени с бели и червени вълнени конци.

Старите българи традиционно са използвали като символичен знак задължителната комбинация от бял и червен цвят по повод на всяко събитие, представляващо важно ново начинание – образуване на ново семейство, строеж на нова къща или начало на новата селскостопанска година (пролетта).

Та и на днешния ден бележим началото на творческия цикъл на двете космически енергии: мъжката и женската.

За здраве, за плодородие, за радост, за обич днес подаряваме и получаваме символът на новото и благословено начало - мартеничката.

Честити бъдете Марта, Мартин/а.

С любов,

Елица Стефанова

22/02/2026

На Прочка (Прошка), небето и земята се прощавали.

⛈️🌏 Носим и двете в себе си и днешният ден ни призовава да ги примирим, като не сеем вътрешни раздори и конфликти.

👉 Прощаването е резултат от разбиране и приемане, че както света, така и ние носим две крайности. Също, че носим отговорност за себе си, действията, мислите и чувствата си.

💡Прощаваме се с нещо и някого, когато се отделяме или разделяме. И са естествени процеси. Първото отделяне и разделяне е раждането.

🍀 Последващо разделяне и отделяне (раждане) е когато възстановяваме своята автентична същина, освобождавайки (разделяйки) се от илюзии, ограничаващи вярвания, изчерпани роли.

Думата "Прошка" е смислов приемник на съдържащото се значение в прилагателното "простъ" (прав, изправен, прост, свободен).

😊 Първоначално прошката означавала "да освободя, да изцеля".

😇 Впоследствие смисълът се изменя на "да извиня грешка" .

Разбира се, да се извиня за свое действие и поведение, когато преминавам границите на добрия тон, също е част от отговорността, която нося.

Самите думи "грешка" и "грях" са смислово свързани с глагола грея, горя. Грешка е това, за което се осъждаме и възникналото осъждане ни гори от вътре.

👉 Има грешка, има и прошка, когато осъзная смисъла.
За всяка страдание, има изцеление.

Живеем в реалност, в която изначалният смисъл е изменен, скрит, замаскиран и деформиран.

Търсейки и намирайки истината извън илюзии и проекции, израстваме като цялост. Истината, в която пребиваваме без осъждане, ни освобождава и изцелява.

Когато искам прошка от някого, това е маскираща потребност на Его-то.
Тя ме въвежда в заблуда, че свободата идва с външни действия и е вън от мен.

Ако давам прошка някому, допринасям за заблудата, че нищо не зависи от него.

Прощаването е повече свързвано с процес на освобождаваме от проекции и илюзии, отколкото с прекратяване на обвинения.

Освобождаването от илюзии и проекции е път към вътрешната свобода. Процесът на освобождаване от илюзии и проекции е свързан с процеса на осветяване на скритото под прага на съзнанието и на приемането (интргрирането му) в нашата цялостна личност.

С любов,

Елица Стефанова

20/02/2026

Колективният архетип на Разпятието.

От Юнг ни е известно, че колективните архетипи се таят в най-дълбинните пластове на психиката.
Взаимоотношенията ни се движат в архетипна динамика, следвайки неволеви вътрешни алгоритми.

Архетипите се проявяват несъзнателно в социални и културни модели, в лични и делови взаимоотношения.

Един от тях е архетипът на Разпятието – чиято динамика нарекох
„От Осанна до Разпни го“.

Осанна буквално означава "моля те да ни спасиш", "моля те, избави ни".

Едновременно с това, Осанна е и синоним на възхвала: "Слава! "

Месианският модел идва от много древен пласт на нашата психика.

Човечеството хилядолетия наред очаква и призовава Спасител.

Този древен пласт е част от личното психично съдържание на всеки един от нас.

И в динамиката на този архетип, несъзнателно се идентифицираме с ролята на жертва, която осъжда своя Спасител.

Причината е, че той не може да отговари на очакванията, с които несъзнателно сме го натоварили.

Евангелският разказ ни предава историята за това как съвършеният Бог става плът, идва между хората, но бива осъден, унизен и разпънат.

Тази динамика не е нова. Тя е повтарящ се модел на по-древни истории и митове. Тези за Дионис, Орфей, Озирис, Митра, Икар...

Един от любимите ми философи - Сократ, също е преминал пътя от възхвалата до осъждането, без да е престъпник.

Осъзнах, че в своите взаимоотношения (приятелски, романтични, делови, социални), съм възпроизвеждала динамиката, която нарекох: От "Осанна" до "Разпни го". Била съм както от страната на съдещия, така и от страната на осъждания.

В началото очакваме Спасител.
Някой, който да ни освободи от самота, депресия, болка.
Някой, чрез когото да се почувстваме ценни, уверени, обичани.

Когато този човек се появи в живота ни, го посрещаме с „Осанна“.

Първата емоция е очарование.
Възхищение.
Усещане, че съдбата ни прави подарък.

Но това, което реално се случва, е проекция и идеализация.

Виждаме само Божественото у другия.
Виждаме го съвършен.
Виждаме го като спасител.

Не отчитаме, че в него – както и в нас – има и неосветени, непроявени страни.

С времето идеализираният образ започва да се разпада.
Проекциите се оттеглят. А ние имаме усещането, че нещо в нас се чупи.
Неосветените съдържания стават видими.

И тогава „Осанна“ започва да се превръща в „Разпни го“.

Разочарованието е всъщност разпад на проекцията.
А болката е разпад на илюзията. Не се разпадаме ние самите.

Но усещането за разпад е истинско, заради вкопчването в проекцията.

Това не означава, че другият е изцяло грешен.
Означава, че сме го натоварили с функция, която нито един човек не може да носи – да бъде наш спасител.

Разпятието като архетип ни показва не толкова предателството на другия, колкото собствената ни склонност да идеализираме и след това да разрушаваме илюзията.

Проектираме собственото си вътрешно осъждане върху другия. Слагайки него на кръста, осъждаме несъзнавана част от себе си и я изключваме.

Понеже нашето съзнателно възприятие е дуално, не можем да приемем едновременно Божественото и човешкото в другия и в себе си.

Първо виждаме едното, после другото и това предизвиква когнитивен дисонанс.

Другият няма право да е несъвършен, ако носи Бог в себе си. Ние също.

Затова ролята ни на жертва е удобна, когато не сме готови да бъдем спасители на самите нас.

Изключвайки другия, изтласкваме под прага на съзнанието и частта от себе си, която той е отразил. Припознаваме ролята на невинни жертви.

В тази нездрава динамика той трябва да бъде пожертван, за да се спасим ние.

Надрастването на ролята ни на жертви се осъществява по стъпките на вътрешна трансформация, чийто процес завършва с приемане на собствената ни цялост, без да я разделяме на съвършена и несъвършена.

С любов,

Елица Стефанова

#НесъзнаваниМодели, #психология, #АрхетипнаДинамика

15/02/2026

Наблюдения от няколко дни в матрицата

Уточнявам, че ние постоянно сме в матрицата. Но има моменти, в които наблюдаваме и осъзнаваме.

🙈 Нашата вътрешна картина, създава нашата реалност.

Като под вътрешна картина имам предвид несъзнавани модели, вярвания, незавършени или неразрешени травматични за нас преживявания на шок, болка, безпомощност...

💡Записи съществуващи под прага на съзнанието, създадени в периода преди то да се развие.

Вътрешната ни картина се чете от всички, с които се срещаме. И тя определя с кого избираме да общуваме (в двете крайности - конфликтно и приятно) , към коя общност избираме да принадлежим.

🎦 Нашата вътрешна картина, представлява матрица (алгоритъм), който движи поведение, мисли, отношения.

Както споменах, тя остава невидима и несъзнавана. 95 процента от нашия контент (съдържание) като личности, е несъзнавано.

ℹ️ Написах малко по-обширно въведение, за да подчертая, че сами и несъзнавано избираме преживявания, места и отношения, които съответстват на нашата вътрешна картина (алгоритъм) и нагласа, за които е прието да се твърди, че не могат да бъдат ъпдейтвани(променяни или актуализирани).

💡Нашият софтуер може да бъде актуализиран.

👉 Усещането, което имаме, когато алгоритъмът или матрицата имат нужда от актуализиране, е повтарянето на модел (сценарий), който ни създава дискомфорт.

🎯 И първата стъпка е да го забележим и да си признаем, че това е тежко, болезнено, неприятно...

Та и аз не съм изключение.

Наблюдавам себе си, отношенията, в които съм, местата, които избирам...

И това ми дава възможност съзнателно да търся решения.

Последните дни пътувах служебно до София и преживяването ми донесе усещането за влизане в една матрица, която сякаш е над нашата власт и контрол.

Докато пътувах в метрото срещнах стотици хора, събрани на едно място и едновременно с това напълно отчуждени и изключени за свързване.

Всеки един от нас присъстваше физически като фантом (само тялом). 99 процента от хората бяха отворили виртуалната си реалност и бяха потънали в нея, компенсирайки липсата на свързаност със средата и поддържайки усещането си за собствената идентичност.

Чрез зрението възприемаме ок. 60% от информацията, а чрез слуха ок. 30%

Много от хората имаха безжични слушалки в ушите, а масово се взираха в телефоните, изключвайки се за реалността, която не познават и с която не желаят да се свържат.

Ако всички се включим и се свързваме това може да ни обедини и да промени парадигмата.

Но ако вътрешно не сме узрели за външната промяна, ние избираме познатия модел.

С любов и подкрепа,

Елица Стефанова

08/02/2026

Позната ли ви е надеждата?

Мисля, че я възприемаме по начин, който е деформиран от егото.

Триединството на Вяра, Надежда и Любов изтъкава същността на нашата душа.

Вярата и любовта, понякога имат своите отровни двойници, като гъбите. Но съществуват и в нетоксичен вид.

Докато същността на надеждата по подразбиране сме възприели твърде преиначена.

Приемаме, че тя е съкровено очакване за сбъдване и осъществяване на желания.
А желанията и мечтите често са продукти на егото с компенсационни функции.

Нека заедно потърсим дълбокия смисъл на надеждата, запечатан в езика.

Глаголът "надявам се" произлиза от старата сегашна основа на глагола деждѫ „поставям“ (*dedjǫ), старобълг. дѣти, деждѫ „дяна, поставям“ нещо или някого.

Къде се дяна? Питаме за някой, който се е изгубил (не е на мястото, на което сме очаквали) или не е на пост.

Когато се надяваме истински, това е включва и пълно доверие, че всичко се случва по най-правилен за нас начин, та дори и да не ни харесва.

Надеждата не е очакване, а упование, доверие в по-висша от нас сила и висш промисъл.

Уповаването може да се илюстрира с думите на Христос преди разпятието: " Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти."

Тоест знанието относно нашите потребности, не е достъпно на ума.

Ако аз се надявам да спечеля от тотото, но не печеля, от гледна точка на масовото мнение, изглежда, че напразно се надявам.

Но всъщност това е пример за една неавтентична надежда.

Ако се надявам силно на нещо желано да се случи, а то не се случва, това също не е надежда. Това са желания породени от его и ум.

Автентичната надежда е там, където егото е най-малко и най- далече. Където приемаме случващото се със сМИРение.

Дали случващото се е изпитание, урок или благословия, зависи от нас да го осъзнаем.

Вярата (във висшата сила, Бог),
надеждата (че нищо не става без Него) и любовта (която ни издига и приближава към Бога) са трите чувства, които заедно ни дават пълнота.

С любов,

Елица Стефанова

07/02/2026

Езикът е интересно нещо. Чрез него създаваме света във форми и образи.

Казваме кръгъл месец или кръгла луна, макар да знаем, че кръгът е плосък, а не кълбовиден.

Годишнините, които празнуваме по-тържествено също са кръгли.

Кръгъл е глупакът, а също порочният кръг.

Някои хора са толкова ниско ценени, че за тях казваме, че са кръгли нули.

Кръгли са щитът, обръчът, харманът, парата, циферблатът, медалът, брачната халка...

Познанието също представяме като кръг. Изразяваме се за него "кръгът на познанието" и се стараем да го разширяваме.

Кръгло е колелото, в което понякога ни слагат прът.
Кръгът става колело, когато се върти.
Кръг се получава, когато свържем краищата на една линия и опишем цялост. Когато змията захапе опашката си.

Казваме, че се въртим в кръг, когато повтаряме едно и също действие.
Осъзнаваме, че се въртим в порочен кръг (Самсара, лошата безкрайност, змията, която е захапала опашката си).

Кръгъл е водовъртежът.

А когато природата повтаря циклите, казваме кръговрат.

Орелът описва кръг в небето, докато набелязва жертвата си.

Кръгла е тепсията, в която бабите ни приготвяли храна.
А поднесеното на тепсия се смятало за получено без усилие.

Кръгла била паралията, върху която са сядали да се хранят бабите и дядовците ни.

Кръгло е лицето, главата, закръглени са формите на тялото. Кръгли са очите, които са прозорец към душата и чрез които от виждане създаваме осъзнаване.
Кръгъл е глупакът.

Пълният кръг се асоциира с цялост и завършеност.

Говорим за семеен кръг.

Кръгът може да се отваря и затваря.

Може да се влиза в него и да се излиза.

Линията на времето се подчинява на геометрията (Земните мерки), защото се движи в кръг.

Закръгляме нещо, за да го направим по-цяло.

С любов,

Елица Стефанова

12/01/2026

Една тема ме намери и провокира да я разгледам.

Дали желанието да се свържем с някого идва от свободен избор и от съзвучие с фината същност на душата? Или от потребност за допълване и от придобиване на опитност?
И дали това желание е знак за разпознаване, избиране и свързване с любим човек, съпреживявайки дълбока и докосваща душата любов?

Да любовта може да е силна, дълбока и автентична в идеалния модел. Да, това е избор на душата, направен от свобода и пълнота.

В действителност най-често случващия се модел на любовта е свързване през наша неизцелена травма, която става видима и осезаема чрез взаимоотношенията. И това също е избор на душата, с цел придобиване на опитност, като изборът е продиктуван от липса на пълнота.

През какво се свързваме с човека, в когото се влюбваме?

Много се пише и говори по темата. Очевидно тя е наболяла, а многопластовостта е объркваща.

Когато определяме човека, с когото сме обвързани, като "партньор" , обозначаваме осъзнати взаимоотношения основаващи се на дълбоко взаимодействие на всички нива.

Това са взаимоотношения, които са натрупали опитност във времето и преминали етапа на романтиката, вълнението, трепета.

Дълготрайността може да служи за критерий и пробен камък по отношение качеството на личните отношения, но сама по себе си не е определяща. Дълготрайни са и отношения, в които липсва пълноценна и дълбока свързаност.

Думата "партньор" носи по-рутинен смисъл и е показател за по-напреднала фаза на взаимоотношения, с до голяма степен представителна функция и публично присъствие.

Знаем ли каква е истинската и автентична любов? Мнозина ще кажат, че познават любовта.

Знаем ли и усещаме ли това, което иска душата? Това, което е съзвучно с фината й същност.

Изучаваме физическата реалност в парадигма, която ни внушава, че е истинска, защото можем да я видим, усетим, докоснем, чуем.
Когато сме влюбени имаме осезателни преживявания, чувстваме привличане, трептене, копнеж, милеем.... Сякаш имаме пеперуди в стомаха. Сърцето ни бие учестено...

Но едно древно знание ни обръща внимание, че сетивният свят е свят на илюзии (Мая) и освен Ум и Душа, има и Его.

Душата има свой представител и говорител. И това е сърцето.
В този смисъл сърцето (и душата) разпознават сродни души на едно невидимо ниво. Но дали за урок или за взаимоотношения в съзвучие?

Когато се влюбваме, не винаги любовта произхожда от пълнота. Много по-често тя произлиза от непълнота, от чувството, че някой човек идва, за да се чувстваме по-пълноценни с присъствието му.

В настоящия живот разпознаването е обвързано с предварително (преди раждането, преди превъплъщението) договорени отношения (и съответните преживявания) , които да допринесат за придобиване на конкретни опитности и уроци.

Отношенията базирани на "трябва", носят идея за външно наложена норма, чийто проводник е ума. Има задължителност, която е външна. И не е свързана с лични (интимни) отношения.

А отношения основани на "желая" идват от вътрешна нужда, потребност. Прилича на гласа на душата, но е повик на Егото. Отново има нюанс на задължителност, но идваща от вътрешна нужда. Което е различно от вътрешна свобода.

Гласът "желая/искам" нещо или да съм с някого, приемаме като показател за повик от душата. Но е уловка, за да има маскиране и липса на разпознаваемост, за да не се стопират процесите на натрупване на опитност.
Този глас ни кара да си мислим, че е от душата, за да го приемем на доверие, още повече, че ни носи приятно чувство и лекота, поне в началото.
Но идва от Егото. Така или иначе изборите ни са свързани с предварителни планове на душата, но обслужват различни цели.

С любов и подрепа,
Елица Стефанова

09/01/2026