21/09/2025
Баба Станка – пазителка на празниците
В началото на 90-те години, когато България вече вървеше по трудния път на промяната, в град Белослав, в квартал Изгрев, животът имаше свой тих и топъл ритъм. Там, в пенсионерския клуб, през 1992 и 1993 година, местните жени се събираха, за да отбележат един от най-съкровените български празници – Бабинден.
Сред тях винаги се открояваше баба Станка. Тя беше сърцето на празника – човекът, който не позволяваше традицията да угасне. С нейното чувство за обич и дълг празникът не беше просто обичай, а истинско преживяване. Събираше младите и старите, жените и момичетата, за да си спомнят за заветите на предците – за силата на майчинството, за благословията над новия живот и за топлината на общността.
В онези години празничният ден започваше с възстановка на старите обреди – посрещането на родилката и бебето, символичното „заковаване“ на гвоздей на прага, за да бъдат прогонени злите сили, къпането със светена вода на четиридесетия ден, благословиите за здраве и плодородие. После идваше веселата част – дългата трапеза с домашни баници, топли погачи, сарми и сладкиши, донесени с обич от всяка къща.
На снимките от 1992 и 1993 г., запазени като свидетелство за онова време, ясно личи колко жив и силен беше духът на празника. Десетки жени, облечени в носии и празнични премени, застават една до друга – усмихнати, горди, сякаш самото време е спряло, за да съхрани този миг.
Но зад всичко това стоеше една жена – баба Станка. Тя вярваше, че празниците не са просто повод за веселие, а начин да се предава паметта нататък. Събираше младите снахи и момичетата от квартала, разказваше им за силата на благословиите и за това как празниците правят хората по-близки един към друг.
Винаги, когато идваше празник, баба Станка първо изваждаше своята носия. Тя я пазеше грижливо, сгъната и увита в бяло платно, сякаш беше най-ценният ѝ имот. За нея обличането на носията не беше просто въпрос на външност, а ритуал на почит и гордост. Вярваше, че в шевиците и багрите е събрана силата на предците – всяка нишка носи благословия, всяка шарка пази от зло.
Жените в Белослав пазеха различни носии – някои бяха в тъмни, земни цветове, украсени с тежки везби, други – с ярки престилки, изпъстрени с геометрични фигури и цветя.
Баба Станка винаги избираше най-красивата си носия – с престилка, обшита със зелени и червени шевици, и с китка цветя на гърдите. Тя вярваше, че празникът трябва да се посрещне в най-голяма хубост, „за да се радват и хората, и светците“. Когато застанеше сред останалите жени, усмивката ѝ озаряваше цялото събиране, а носията ѝ сякаш разказваше без думи за корените, които всички споделяме.
Днес, когато гледаме тези снимки от Белослав, те не са само архив – те са жива семейна история, която пазим с обич. История, която разказва за нашите близки, за нашите корени и за силата на едно сплотено общество. Баба Станка остава в сърцата ни не само като обичан човек, но и като символ на онова топло, човешко време, когато миналото и настоящето се преплитаха край една обща трапеза и една обща песен.
Г. Георгиев
