Сдружение "Инсайт-ИПМ"

30/04/2025

Нямаме кой знае какви съмнения, че всяко дете, което тормози други, няма и капка съвест или емпатия, нали така?

Все пак, ако е мило и загрижено, защо да потиска, обижда или бие съучениците си? И тук се появява дилемата: „Дали тези хулигани изначално си имат дефект в морала?“ или „Липсва ли им изцяло умението да усещат болката на другите?“. Оказва се, че научните изследвания в тази област дават по-сложни (и често изненадващи) отговори.

✅Емпатия, агресия и защо не винаги са полюси

Според Хофман (2000) емпатията – способността да се вживяваме в емоциите на другите – е ключова за просоциалното поведение и за това да се сдържаме от агресия. Може да си представим, че ако един ученик осъзнае колко много наранява друго дете, ще изпита дискомфорт и ще спре. Или казано просто: силно емпатичният човек избягва да вреди, защото „усеща“ болката, която причинява.

Но някои изследвания (Joliffe & Farrington, 2004; Kaukianen et al., 1999) показват неща, разклащащи представите ни. Например, част от децата, които тормозят, имат доста добра способност да „четат“ емоциите на връстниците си (т.е. имат когнитивна емпатия), но не им пука чак толкова за последиците, които причиняват (емоционална емпатия). Това е като да сте изключително наясно колко боли някого, но все пак да продължавате, защото вярвате, че това ви дава статус или показва „кой е шефът“.

✅„Стереотипът на грубия глупак“ и новите факти

Дълго време сме си мислили: детето, което тормози, е „грубо, не много умно, несигурно“ (Olweus, 1993). Но по-нови открития (Sutton et al., 1999) показват, че част от побойниците са социално интелигентни, умеещи да манипулират взаимоотношенията. Това подкопава простичката идея, че им липсва емпатия „по рождение“.

По темата за емпатията и тормоза конкретно имаме няколко ключови изследвания:

- Endresen & Olweus (2001) откриват, че при норвежките тийнейджъри има слаба, но значима отрицателна връзка между „емпатична отзивчивост“ и склонност към тормоз.

- Espelage, Mebane и Adams (2004) в САЩ, както и Gini, Albiero, Benelli и Altoe (2007) в Италия, използват индекса IRI (Davis, 1983) и намират също отрицателни корелации между агресивно-тормозно поведение и емпатичните способности, особено при момчетата.

Така че наистина, по-ниска емпатия често върви с по-висок тормоз. Ала връзките не са „железни“, има и нюанси. Как отбелязват Endreson и Olweus (2001), някои „побойници“ демонстрират компетенции, но що се отнася до чувствата на другите, те сякаш ги игнорират – научили са се да деактивират емоционалната емпатия, но да запазят когнитивната.

✅Морална неангажираност: „Не съм аз виновен, той си го заслужава“

Бандура (1999, 2002) посочва един феномен, който нарича „морална неангажираност“: хората (и децата) могат да изключат самосанкциите си и да оправдаят вредното си поведение. Звучи ли ви познато? Например:

- „Няма нищо лошо, нали се шегуваме“ (евфемистично етикетиране).

- „Само малко го бутнах, има къде-къде по-големи ужасии!“ (изгодно сравнение).

- „Той си го заслужи, защото е голяма отрепка!“ (обвиняване на жертвата, дехуманизация).

Може да използват и аргумента „всички го правят“ или „учителят/родителят е отговорен, не аз!“. По този начин те запазват добра представа за себе си, без да изпитват вина.

✅Kак да помогнем без да сочим с пръст?

- Проверявайте нагласите. Децата може да имат „оправдания“: „Той е различен, затова го закачаме“ или „Тя ме подразни, затова си го заслужи“. Помогнете им да видят, че това е морално извинение (морална неангажираност).

- Развивайте емпатията, но не само като „Помисли как се чувства!“, а и с реални ситуации. Пример: „Опиши ми как ти би се почувствал, ако ти сложат такъв прякор?“.

- Не създавайте силни негативни етикети: „Ти си побойник, значи нямаш сърце!“ – това само ще втвърди защитните механизми на детето. Насърчете го да осъзнае действията и да потърси друго разрешаване (доминиране чрез позитивни лидерски умения, а не агресия).

- Учете децата да отхвърлят „колективната отговорност“. Ако видят, че още петима съученици обиждат, да знаят, че могат да кажат „Стига, това не е ок!“, вместо да се крият зад „Всички го правят!“.

✅Eмпатия + морална (не)ангажираност = ключ към разбирането на тормоза

В заключение - дали децата, които тормозят, са „без емпатия“? Понякога – да, но не е задължително. Част от тях са изненадващо способни да разбират чувствата на другите, но си оправдават поведението с различни техники на морална неангажираност. И точно това ги прави още по-ефективни хулигани.

От друга страна, децата с истинска емпатия и ниска морална неангажираност рядко се забъркват в системен тормоз. За да се противодейства на bully-културата, не е достатъчно да държим лекции тип „бъдете добри“. Трябва да разкрием механизмите, чрез които децата изключват съвестта и се оправдават („Шега е!“, „Сами си го заслужават“, „Но нали не ги убивам?!“).

Ако сте родител, учител или психолог, помнете: колкото и интелигентно да е едно дете, то все още може да си „изключи“ моралната отговорност, когато вижда ползи в това (статус, забавление, „наказване“ на някого). Важно е да му покажем реалните последствия и да насърчим здравословни нагласи: „Силата ти не идва, когато унижаваш някого – а когато помагаш“. Това изисква търпение, постоянен диалог и подкрепа.

Прочети повече за проект "Да подадем ръка, не агресия" на https://www.psiholoziburgas.com/insait-ipm/project/project-inspire

Тази статия е създадена в рамките на проект „Да подадем ръка, не агресия“, съфинансиран от Европейския съюз и фондация „Работилница за граждански инициативи“ (ФРГИ). Изразените възгледи и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз и ФРГИ. Нито Европейският съюз, нито ФРГИ могат да бъдат държани отговорни за тях.

Автор: детски психолог Ангелина Меранзова-Велянова

#ФРГИ #НеНаНасилиетоНадДеца

30/04/2025

✅С края на април 2025 г. успешно приключи първият етап от проекта „Да подадем ръка, не агресия“, насочен към превенция на насилието и тормоза сред децата.🥳

#ФРГИ #НеНаНасилиетоНадДеца

Успешно финализиране на първата фаза по проект „Да подадем ръка, не агресия“

20/03/2025

📢 Сдружение „Инсайт-ИПМ“ стартира изпълнението на проекта „Да подадем ръка, не агресия“, финансиран по програма INSPIRE.

✅Основната цел на проекта е да разработи и въведе иновативна терапевтична техника за работа с деца в риск, насочена към превенция и справяне с тормоза и насилието в училищна среда.

✅Проектът стъпва върху доказани методи в психологията и образованието, като съчетава игрови механизми с терапевтични практики. Чрез създадената техника ще бъдат подкрепени както децата, които са преживели насилие, така и училищните специалисти, които работят ежедневно с тях.
#ФРГИ #НеНаНасилиетоНадДеца

Успешно стартиране на първата дейност по проект "Да подадем ръка, не агресия"

19/03/2025

⚠️Когато говорим за тормоз в училище, често го разглеждаме като индивидуална тенденция – „едно хулиганче“ или „група агресори“.⚠️

Но съвременните проучвания все по-ясно сочат, че тормозът е многостранен проблем, свързан с целия училищен климат, ценности, правила, взаимодействие между учители, родители и ученици. Ако училището „дъвче“ една теория за ненасилие, а на практика толерира подмятания и обиди, децата усещат двоен стандарт и тормозът процъфтява.

✅️Тормозът не е само зла шега: какви типове агресия виждаме

Унизителни погледи, разпространение на злобни слухове, физически удари, онлайн подигравки – всичко това попада под широкия чадър на „тормоза“. Не са еднакви по тежест, нито се случват от един и същ подтик. Dagley (2000) например различава четири възможни мотива:

-търсене на внимание,

-отмъщение,

-демонстрация на власт или

-чувство на неадекватност.

Едно момче може да бута съученици, за да се почувства „силно и значимо“, друго – за да отмъсти, че се е почувствало пренебрегнато.

Това означава, че не можем да противодействаме на тормоза с едно-единствено решение от типа „Накажете агресора“. Нужно е цялостно вглеждане в училищната култура, правилата, ценностите и подкрепата за учители и ученици.

✅️Ролята на училищния климат: „затворнически“ vs. „подкрепящ“

Orpinas и Horne (2006) предлагат модел, наречен „Развитие на социална компетентност и превенция на тормоза в училище“. На пръв поглед звучи като още една теоретична рамка, но в основата му стои идеята, че добрият училищен климат включва:

+Грижа и уважение – учениците се чувстват сигурни, а не като в зона на бойни действия.

+Високи академични постижения – когато учебният процес е интересен, а учителите мотивират, намалява се „полето“ за агресивни избухвания.

+Ясни правила и отчетност – но ориентирани към отговорност, не към сляпо послушание.

Като родители, можем да усетим, че някои училища функционират почти като „поправителен дом“ – строги забрани, страх, наказания. Това засилва тревожност, а децата често „отвръщат“ със същото, т.е. агресия. Други училища са по-„меки“, но нямат последователност и ясни граници, което може да доведе до хаотична среда. Идеалната формула е грижовно, но структурирано.

✅️Какво точно помага за добър училищен климат?

+Отлични постижения в преподаването – не става дума само за това учителят да е експерт по предмета, а да прилага активни стратегии, кооперативно учене. Така децата са заети с интересни задачи, а не с мачкане на по-слабите.

+Училищни ценности – да, има ли ясно заявено, че „Никой не заслужава да е унижаван“, „В това училище държим на уважението“? Ако не са просто думи на хартия, а реални принципи, тормозът среща по-малко „одобрение“.

+Осъзнаване на силните страни и проблемите – искаме ли да се правим, че „в нашето училище няма агресия“? Ако да, тогава не можем да решим нещо, което не признаваме. Ето защо е ключово да има анкети и разговори с ученици и учители, за да видим къде има дразги, какво работи и кое не.

+Политики и отчетност – училището трябва да има правила, но да са насочени към реформиране, а не само наказване. Curwin и Mendler (1999) говорят за две философии: модел на послушание („Накажи го и толкова“) и модел на отговорност („Нека детето осъзнае последствията, предложи извинение и план за подобрение“). Вторият подход има по-устойчив ефект, защото възстановява връзки и учи на зряло поведение, вместо само да плаши.

✅️Ако искате да помогнете: осем сфери за подкрепа

Според Orpinas & Horne (2006) има осем критични области, които могат да се подобрят в едно училище, за да се намали тормозът. Освен вече изброените „постижения в преподаването“ и „политики/отчетност“, има още:

+Подкрепа на учителите и положителни очаквания (т.е. учителите да вярват, че децата могат да се държат добре).

+Грижовна атмосфера (взаимен респект, по-малко страх от наказания).

+Хармонична физическа среда (пространства за игра, безопасни зони).

Това не са „бюрократични фрази“ – всяка от тях се отразява на поведението на децата. Ако учителите получават подкрепа, а не са сами сред 30 нажежени тийнейджъри, ще реагират по-бързо на тормоз. Ако коридорите и дворът са под наблюдение и има вежливи дежурни, ще има по-малко „скрити“ места за агресия.

✅️Съвместна отговорност, а не прехвърляне на топката

Няма как да очакваме чудеса, ако само родителите говорят за „добро поведение“, а в училището цари хаос. Или обратното – училището въвежда правила, но у дома се гледат с умиление бойни „шеги“ между братята. За да има успех, и родителите, и учителите, и учениците трябва да прилагат еднакви ценности.

Още нещо важно: внедряването на промени изисква участие на децата, не само заповеди „отгоре“. Момчетата и момичетата могат да се включат в изготвяне на проект за класен кодекс, да участват в дискусии за тормоз, да предлагат какви мерки да има. Когато усетят, че им се дава глас, по-голяма е вероятността да създадат истинска общност, в която тормозът е „не-готино“ поведение.

✅️Защо това има значение за вас, като родители?

Когато избирате училище или когато разговаряте с учителите, може да си зададете въпроса: „Какви са ценностите тук? Как гледат на дразнението, боят, вербалните обиди?“. Ако усетите, че ръководството се държи в стил „няма страшно, малко побутвания никого не убива“, внимавайте – липсата на ясна политика може да позволи тормозът да процъфтява.

Същото важи и ако в семейството (или в кварталната среда) се шегуваме грубо, крещим си, оправдаваме „понякога шамарът е решение“. Децата попиват тези нагласи и ги занасят в училище. Позитивната промяна винаги започва от съвместна отговорност: да поставим граници и да насърчаваме уважение.

✅️Не е нужна магия, а всестранна грижа

Тормозът не се преборва само с наказания на отделни агресори. Той е симптом, че училищният климат и груповите взаимоотношения могат да са в нездравословна посока. Но ако обърнем фокуса върху цялото училище – преподаването, ценностите, правилата, физическата среда, ролята на учителя и родителите – можем значително да ограничим това поведение.

Не е лесно, но e по-ефективно от поредната „строга забрана“ за агресивни прояви. Децата трябва да разберат, че мястото им е сред хора, които вярват в тях, учат ги на социална компетентност и не правят компромис с унижаващото отношение. Така става възможно не просто да „поправим“ поредния хулиган, а да изградим общност с истински позитивен дух.

Когато училището като система – от директорския кабинет до междучасията в коридорите – живее с нагласи „Тук е безопасно, тук се уважаваме“, децата усещат тази култура и тормозът няма почва да вирее. С такива програми и мерки помагаме не само на „жертвите“ и „агресорите“, а на всички деца да учат и растат в по-спокойна среда.

Прочети повече за проект "Да подадем ръка, не агресия" https://www.psiholoziburgas.com/insait-ipm/project/project-inspire

Тази статия е създадена в рамките на проект „Да подадем ръка, не агресия“, съфинансиран от Европейския съюз и фондация „Работилница за граждански инициативи“ (ФРГИ). Изразените възгледи и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз и ФРГИ. Нито Европейският съюз, нито ФРГИ могат да бъдат държани отговорни за тях.

Автор: детски психолог Ангелина Меранзова-Велянова, Сдружение "Инсайт-ИПМ"

#ФРГИ #НеНаНасилиетоНадДеца

18/03/2025

🧐Защо агресията не винаги идва от „зли“ деца?❗️
Представете си, че стоите в училищен коридор и виждате как едно дете – да го наречем Иван – периодично бута по-дребни ученици и им взима джобните.
Питате се: „Това момче изобщо има ли някаква съвест, някаква емпатия? Или е морално непълноценно, сякаш няма капка човечност?“ В общественото пространство (и в разговорите по пейките) често чуваме реплики като „Той няма грам емпатия!“, „Или е лошо от малко, или нещо вкъщи не е наред“. Но, както показва научната литература, връзката между моралното развитие на децата и техните агресивни прояви се оказва по-сложна от „детето е лошо, значи му липсва морал“.
Тормозът не е просто обикновена агресия
В наши дни говорим за „тормоз“ (bullying) като за специфична форма на агресия, при която насилникът разполага с повече власт от жертвата – била тя физическа сила, социален статус, психически контрол. За жалост, твърде дълго (включително в книги от Дикенс и други класици) тормозът е виждан като „част от израстването“. Днес вече знаем колко сериозно и трайно може да повлияе той, а редица трагични случаи (в Норвегия, Япония, Канада и САЩ) задействаха лавина от изследвания върху това поведение и моралните му измерения.
„Груби ли са по принцип?“ - спор около моралните дефицити
Най-простото обяснение би било: децата, които тормозят, са просто „морално малоценни“ – те нямат емпатия, не им пука за болката на другите, действат като истински злодеи. Но според психологическите проучвания реалността е заплетена. Някои агресори изглежда имат високо социално разбиране и умно лавират в групата, съвсем съзнателно използвайки тормоза, за да печелят статус или награди. Да, звучи страшно, но това не означава, че напълно им липсва морал, а по-скоро че го „изключват“ (или рационализират) в определени ситуации.
При юношеската престъпност (когато говорим за непълнолетни с по-сериозни нарушения), изследванията откриват забавено морално развитие – наистина те разсъждават на по-ниско ниво от техните връстници, които не са в конфликт със закона. Но при обичайния училищен тормоз (децата, които „само“ обиждат, подиграват се и отнемат чуждата закуска) картината е много по-разнородна. Някои хулигани са особено наясно с чувствата на другите, но се възползват от това по един циничен начин.
Проактивна vs. реактивна агресия и как се вписва моралът
Психолозите правят разлика между реактивна агресия (децата се ядосват, реагират импулсивно) и проактивна агресия (децата действат хладнокръвно, защото вярват, че ще спечелят нещо – власт, статус, забавление). Втората често се смята за синоним на тормоз. Според някои изследователи именно при „проактивната агресия“ моралът би трябвало да играе по-основна роля, тъй като детето умишлено пристъпва правилата. Но това умишлено не винаги означава, че му липсва морал напълно – то може просто да го „заобиколи“, като си казва „Е, не е голяма вреда“ или „Сами са си виновни“. Така се стига до морална неангажираност: детето знае, че наранява някого, но рационализира действията си, за да намали вината.
Странният парадокс: уж е „умно“ дете, а се държи ужасно?
Не е рядкост, когато учителите кажат за някой побойник: „Ама той е много умен, веднага схваща нещата!“. Това не е противоречие. Някои агресори притежават високи социални умения – разбират как работят взаимоотношенията, как да натиснат психологическите бутони на жертвата. Тук логиката и моралът са две различни писти: детето може да има силно развитие в „пресмятането“ на социалните ефекти, но моралът му остава „спрян“ или отложен, когато се отнася до това да не наранява другите.
Представете си момче, което хитро настройва група деца срещу новия ученик. То знае, че ако успее да го изолира, ще получи повече внимание и популярност. Рационално – блестящ ход за него, морално – категорично погрешен. И точно тук се вижда как логическите съждения в социалния план не вървят винаги ръка за ръка с моралното осъзнаване.
Какво можем да направим – родителски (и общностни) стратегии
Не давайте прибързани етикети, от рода на „той е бездушен, няма грам емпатия“. Може да има емпатия, но да я потиска или използва само в определени ситуации.
Учете на морални правила, но не разчитайте само на тях. Когато казвате „Недей да нараняваш другите!“, подкрепете го с реални ситуации и емоционално отработване. Ако детето само повтори „Добре, няма!“, не значи, че осъзнава дълбокия смисъл.
Разговаряйте и с жертвите, и с насилниците. Ако агресорът е популярен, ще трябва да се обърнете към групата, за да промени нагласите си – иначе детето може да продължи да „блести“ в ролята на bully.
Внимавайте с предполагаемите „недостатъци в морала“. Може да не е въпрос на „неразвито морално мислене“, а на избор или натиск от обкръжението.
Сложен баланс между логика, морал и натиск от връстници
Децата, които тормозят, невинаги са „морално кухи“ същества. Част от тях са с по-забавено морално развитие (особено по-тежките делинквенти), други са доста наясно с етичните правила, но ги прескачат с увереност, водени от инструментални цели. Трети пък се поддават на груповия дух или чувството, че това е „смешно“ или „награждаващо ги“.
Няма еднозначен отговор на въпроса „Защо детето ми тормози другите?“. Понякога е смесица от липса на осъзнат морал, обстановката, в която се движи, натиск от връстниците и лични несигурности. Но най-важното е да не се отказваме да говорим с тях за чувствата на другите, за изборите, които правят, за истинската стойност на „силата“ в обществото. Тормозът често може да бъде просто агресивно действие, което се „оправдава“ с разни извинения.
Ако забелязвате агресия, която изглежда преднамерена и „планувана“, имайте предвид, че тук се крие, както казахме, проактивна агресия. Тя е особено опасна, защото децата могат съзнателно да я прилагат, притъпявайки моралната си тревога. Именно тогава идва ролята на родителите, педагогическите екипи и, ако е необходимо, специалистите, за да насочат детето към различен, емпатичен поглед и да сложат край на пагубния цикъл на тормоза.
Прочети повече за проект "Да подадем ръка, не агресия" на адрес: https://www.psiholoziburgas.com/insait-ipm/project/project-inspire
Тази статия е създадена в рамките на проект „Да подадем ръка, не агресия“, съфинансиран от Европейския съюз и фондация „Работилница за граждански инициативи“ (ФРГИ). Изразените възгледи и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз и ФРГИ. Нито Европейският съюз, нито ФРГИ могат да бъдат държани отговорни за тях.
Автор: детски психолог Ангелина Меранзова-Велянова, Сдружение "Инсайт - ИПМ"
#ФРГИ #ненанасилиетонаддеца

17/03/2025

🧐Спомняте ли си как в старите книги на Дикенс (като „Оливър Туист“) или в романите от 19-ти век тормозът над слабичкото дете сякаш беше някакъв фонов „нормален“ елемент от училищния живот?

✅Тази статия е създадена в рамките на проект „Да подадем ръка, не агресия“, съфинансиран от Европейския съюз и фондация „Работилница за граждански инициативи“ (ФРГИ). Изразените възгледи и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз и ФРГИ. Нито Европейският съюз, нито ФРГИ могат да бъдат държани отговорни за тях.
#ФРГИ #ненанасилиетонаддеца

Тормозът и защо вече не е „просто част от израстването“

17/03/2025

⛔️В свят, в който агресията често се превръща в отговор на несигурност, стрес и социални напрежения, вярваме, че истинската промяна започва с осъзнаването и изграждането на подкрепяща среда.
✅Проектът „Да подадем ръка, не агресия“ е създаден с мисията да превентира насилието сред деца и младежи, като насърчава емпатията, уважението и позитивната комуникация.
Проект "„Да подадем ръка, не агресия“" се изпълнява в рамките на проект INSPIRE: Подобряване на националната подкрепа за превенция, интервенция, и отговор на насилието над деца, и овластяване на жертвите и е съфинансиран от Европейския съюз и фондация „Работилница за граждански инициативи“ (ФРГИ)
Дейността на проекта се изпълнява с продължителност 12 месеца: 01.02.2025г. - 31.01.2026г.
#ФРГИ #НеНаНасилиетоНадДеца

Проект "„Да подадем ръка, не агресия“" се изпълнява в рамките на проект INSPIRE: Подобряване на националната подкрепа за превенция, интервенция, и отговор на насилието...