06/03/2026
Вчера в кабинета ми дойде майка на 7-годишно момче.
Детето имаше изблици на гняв у дома, трудно приемаше „не“, често се караше с родителите си.
Майката започна разговора почти веднага с обяснения:
„Четох много… Опитах какво ли не - “тайм-аут”, награди, лишаване от привилегии… Всички ми дават съвети, но сякаш нищо не работи.“
Докато говореше, личеше колко е изморена. Не толкова от поведението на детето, колкото от усещането, че трябва постоянно да се справя „по правилния начин“.
В един момент разговорът се промени.
Оставихме настрана техниките и правилата и започнахме да говорим за нея - за умората, за тревогата дали е „достатъчно добра майка“, за чувството на вина след всеки по-напрегнат момент у дома, за нуждата от подкрепа.
„Знаете ли… за първи път някой не ми казва какво трябва да направя.“
Тези думи бяха така простички! И всъщност това беше най-важният момент от срещата.
Понякога родителите не идват в кабинета, защото не знаят какво да правят.
Често те вече са чели, слушали, опитвали много неща.
Те идват, защото са уморени.
И защото имат нужда някой първо да ги разбере.
Съветите имат място.
Но подкрепата е това, което дава на родителя силата да продължи. 🌿