Весела Димитрова - Психолог

17/05/2026

🍀 През последните седмици наблюдавах много процеси в обществото, които като човек, занимаващ се с психология, ме накараха да се замисля дълбоко.

Не за музиката. Не за политиката. А за нас самите като общество. Българско общество.

За начина, по който все по-често посрещаме смелите, различните и дръзналите да застанат под светлината на прожекторите.

Защото критиката е естествена. Несъгласието също. Личното мнение е важно, но има една граница, след която спираме да изразяваме мнение и започваме да обезценяваме, да мачкаме и да стъпкваме достойнството на други човешки същества. А когато обезценяването се превърне в колективно поведение, то вече не говори за човека срещу нас. Говори за обществото, в което живеем.

Дара не просто участва. Дара излезе пред милиони хора с огромната тежест на очакванията, под съпровода на съмнения, подигравки и вълна от негативизъм, излята още преди да е имала възможност да покаже какво може.

И въпреки това остана там. С усмивката си. С присъствието и харизмата ди. С борбения характер и несломимия дух. С талант, със смелост ... и с любов.

Победата на Дара е огромна. Не само защото е победа на международна сцена, не само защото постигна нещо, непостигано от българин до сега. А защото е победа над нещо много по-голямо - над шума, над омразата, над прибързаните присъди и над онова болезнено обществено желание първо да съборим, а след това да аплодираме, съпричастни към чуждия успех, забравили "насладата" от изливането на омразата.

Социалната психология отдавна описва явлението, при което негативните послания се разпространяват по-бързо от подкрепата. Защото е по-лесно да се присъединиш към масовото настроение, отколкото да запазиш собствена позиция.

Но трябва да помним, че историята почти никога не се пише от хората, които стоят отстрани и коментират. Пише се от тези, които въпреки страха, въпреки съмнението и въпреки шума, продължават напред.

И затова днес Европа оцени Дара.

А аз се надявам някой ден и ние да се научим по-често да оценяваме и подкрепяме своите хора, преди светът да ни покаже колко са ценни.

Бъдете смели, мили хора, следвайте мечтите си, не се страхувайте от диванните хейтъри, които ще искат да ви смажат, хващайки се като удавник за сламка за някое клише! Ако можете да дадете стойност - дайте я смело, винаги ще има кой да я оцени. И тази оценка винаги ще бъде по-ценна от злобата и омразата, защото можем да дадем на света само това, което ние самите носим вътре в себе си!❤️

Дара, ти си вдъхновение!
Честита БАНГАРАНГА!

Снимка:Alma Bengtson/EBU

14/05/2026

Отново за силата на думите!

06/05/2026

Границите не са наказание. Те са начин да покажем на децата сигурност, уважение и любов. 💛

В новата статия споделям как можем да поставяме граници спокойно, последователно и без излишни конфликти – така, че да изграждаме доверие, а не страх.

📖 Прочетете тук:

Поставянето на граници е една от най-трудните, но и най-важни задачи в родителството. Истината е, че децата се чувстват най-сигурни, когато имат ясни, последователни ...

03/05/2026

📱 Екраните не просто забавляват децата и освободждават време на възрастните - те променят начина, по който живеем.

Къде е границата между „нормално“ и проблем?
И как да я поставим без скандали?

Тук ще откриеш ясни насоки, препоръчително екранно време по възрасти и практични стратегии, които наистина работят.

👉 Прочети тук:

В дигиталната ера екраните са неизбежна част от ежедневието. Те образоват, забавляват и улесняват живота ни. Но когато става дума за деца, границата между полезна у....

04/04/2026

📌Днес, 4 април – празникът на психолозите си напомняме колко тиха, но дълбоко значима е нашата работа.

Празникът се отбелязва официално от 1995г. насам. Това е ден, в който отбелязваме труда на всички специалисти, посветили се на човешката психика.

Ние, психолозите, работим с онова, което не се вижда – с фините струни на човешката душа. С болките, които нямат глас. С въпросите, които често остават неизречени. Това е отговорност, която изисква не просто знания, а сърце, устойчивост, човечност и професионализъм всеки ден.

Благодаря от сърце на моята прекрасна колежка Христина Маринова за този красив символичен подарък - той носи смисъл, който трудно се побира в думи. 🤍

И благодаря на всички колеги психолози-магьосници, които ежедневно работят „в тъмното“, за да има повече светлина в живота на другите.

Честит празник! 🌿

02/04/2026

Днес, като психолог и педагогически съветник, в Световния ден за информираност за аутизма, влязох в класните стаи с ясната идея да говоря с децата за различието - за аутизма, за неговите специфики, за начина, по който някои деца усещат света по-интензивно, по-дълбоко, понякога и по-трудно. 💙

Говорихме за шумовете, светлините, текстурите които могат да бъдат толкова интензивни, че чак болезнени. За нуждата от повторяемост, която носи сигурност. За това колко е важно да разбираме, вместо да съдим.

Но това, което се случи след това… беше по-силно от всяка теория.

Децата не останаха в темата за различията.

Те започнаха да търсят себе си в нея.

„И аз обичам да въртя гумите на количките.“
„И аз не понасям силни шумове.“
„И на мен ми става твърде много понякога.“

В този момент видях не просто разбиране. Видях свързване.

Като специалист знам колко трудно се изгражда емпатия – тя се учи, моделира, преживява. Но днес тя беше там – естествена, чиста, неподправена.

Всички деца бяха изключително подкрепящи, внимателни и истински разбиращи към децата с аутизъм. Без етикети. Без дистанция. С онази тиха човечност, която не се учи от учебник.

И си тръгнах с една много ясна мисъл – нашата роля не е просто да обясняваме различията. Нашата роля е да създаваме пространство, в което децата да открият приликите… и да изградят мостове помежду си.

Защото приемането не започва с „той е различен“.
Започва с „и аз съм като него“. 💙

2 Април - Световен ден за информираност за аутизма

#аутизъм #информираност #психология #приемане #емпатия #ВеселаДимитрова

01/04/2026

Понякога се прибирам вечер, а съзнанието ми още е ангажирано със случилото се през деня. Децата, проблемите им, радостите им и си мисля ... има работа, която се измерва с постижения, пари, звания и награди, но има и работа, която се измерва с търпение, грижа и отдаденост.

Моята е от вторите. Това е работа, която не може да се върши без обич. Като педагогически съветник работя както с деца, които вървят уверено по пътя си, така и с такива, за които всяка малка стъпка е усилие.

При тях времето тече по друг начин. Там не можеш да бързаш, да притискаш, да настояваш. И се учиш да чакаш. Да пробваш. Да вярваш. Докато един ден ... видиш промяната.

Не е нещо голямо, нещо шумно, или грандиозно. Понякога е едно дете, което ще ме погледне малко по-смело от вчера, или друго, което най-накрая ще научи нещо, върху което работим седмици наред или просто дете, което ще дойде и ще хване ръката ми, сякаш казва „Вярвам в теб, както ти вярваш в мен”.

Понякога си мисля за баба ми, която беше учител по български език в помощно училище. Когато бях малка винаги се чудех защо човек сам би избрал по-трудния път. Днес я разбирам повече от всякога - защото тя е била там, за да направи нечий ден по-светъл и да му вдъхне вяра и кураж, че не е сам в този и без това сложен свят.

Тя ме научи да чета. Толкова естествено, че дори не помня как се е случило. Без натиск и напрежение, както между другото ме е научила и на много други неща. Сякаш просто вървеше до мен, докато аз сама стигна до там, където трябва.

Мисля, че от нея съм разбрала най-важното – че с децата не се бърза. Трябва да ги срещнеш там, където са, и да вървиш уверено с тях до целта, вместо да ги дърпаш напред на всяка цена. Днес се опитвам да правя същото. Уча децата да разпознават цветове, думи, емоции. А те… те ме учат на неща, които не пише в никоя методика. Помагам им да опознават света, а те ми напомнят как да го виждам по-истински. Учат ме да забавя темпото, да слушам внимателно, да не пропускам малките победи и да бъда търпелива по начин, който не се учи от книгите.

И може би най-силното усещане е доверието. Това, че едно дете избира да бъде спокойно до теб. Че един родител ти поверява най-ценното си.

В нашето училище тези деца не са „различни“. Те са част от всички. И най-хубавото е, че това не се обяснява. Просто се случва. Децата ги приемат така, както само децата умеят — без етикети, без страх. Подават им ръка. Включват ги в играта, радват се на успехите им и ги подкрепят. И често, когато вземам дете от час за индивидуална работа чувам от други деца:

„А може ли и аз да дойда?“

И тогава си мисля, че може би точно това е най-важното. Не колко бързо ще стигне едно дете. А в какъв свят ще расте по пътя дотам.

В тази работа няма бързи резултати, няма лесни победи. Но има нещо много по-ценно. Има смисъл. Има обич. Има онези малки, тихи чудеса, които променят всичко.

И сигурно затова тази работа остава с теб. Не приключва, когато свърши денят.

Остава ти в мислите. В сърцето. И някак тихо те променя.
Както тя е променила и баба ми. Както, без да разбера, е променила и мен.

31/03/2026

💫Тази вечер преди да си тръгна от училище, излязох на двора, за да видя как са децата и колегите на двора.

Един сладък третокласник се запъти към мен с бодра крачка.

- Веси, М. е взел топката и не иска да я даде.

В края на двора М. пазеше топката като ценно съкровище, а след него ходеха група деца и говореха оживено в опит да го накарат да я сподели.

- Не съм много сигурна, че ще мога да помогна тук.
- Но Веси... ти можеш всичко. Дори можеш да превръщаш облаците в рисунка. Моля те. - каза третокласникът, висок почти колкото мен, с големи и изразителни очи
...

Няколко минути по-късно всички весело играеха народна топка, а аз ... все пак превръщах облаците в рисунка! ❤️

28/03/2026

💬 Като психолог в училище всеки ден се сблъсквам с най-различни ситуации - от забавни до наистина сложни, болезнени и трудни.

Работя с деца до 4 клас и има няколко неща, които спазвам, за да мога да бъда полезна на децата, семействата и колегите ми.

Това не са неща, на които те учат в университета или на десетките курсове и квалификации след това, но аз вярвам, че са изключително важни, за да мога изобщо да достигна до децата и да им помогна.

Ще ги споделя с Вас, защото може пък са са от полза за някой.

👍1. Бъди възрастния, от когото си имал нужда като малък

Работейки в системата на образованието, винаги има риск от "вдаскаляване".

Аз се старая да говоря с децата на техния език, да задържам вниманието им и да печеля доверието им.

Да им осигуря сигурност, че има възрастен, от когото да не се притесняват, който ще ги изслуша, без да ги съди и назидава, но и ще погледне критично на ситуацията, за да направи най-доброто за всяко дете.

👍 2. Има причина зад всяко поведение

Това е доказано многократно в моята практика. При децата рядко има случайни неща и когато има смущения в поведението - това рядко е просто особеност на характера. Обикновено се касае за някакъв проблем- било то здравословен, възпитателен или личен.

Затова в работата ми винаги търся първо причината и след това се опитвам да помогна на детето и семейството му да се справят с предизвикателствата.

👍 3. Разграничаване между детето и родителя

Обичам да се шегувам, че в работата с деца най-трудна е работата с родителите. Но ... добре, че е шегата, за да си кажем истината.

Понякога родителите съзнателно или не нараняват или пренебрегват децата си, показват прекомерен фокус в маловажни проблеми и отказват да приемат съществуващите, защитават сляпо децата си, не умеят да поставят здравословни граници, унищожават авторитета на учителя и училището и от това следват редица негативи, на които ние в училище ставаме свидетели и трябва да подходим рационално, за да не пренасяме личните си чувства към родителя върху децата.

Независимо от поведението на родителя, моето отношение към детето е такова, каквото сме изградили заедно.

Признавам си, че съм имала доста трудни разговори с родители (някои ползотворни, други - не), но отношението ми към децата винаги е било такова, каквото сме си изградили сами в нашата малка общност - мило, спокойно, приемащо и структурирано.

👍 4. Отнасяй се с децата, така както би искала да се отнасят учителите с твоето дете

Това е ключово, защото и аз като майка знам колко съм чувствителна на тема "моето дете".

Затова се старая винаги да държа общуването в положителен контекст, дори когато трябва да се направи забележка или да се коригира проблем.

Разбира се, при работа в клас с 15-20-25 деца понякога е възможно и аз да повиша тон, но дори тогава го правя с уважение към личността на децата, защото никога не можем да сме сигурни кой през какво минава и с какво се бори.

👍5. Отношенията се изграждат всеки ден

Точно както възрастните изграждат отношения помежду си, така и ние като учители се опитваме да изградим връзка с децата.

Аз съм педагогически съветник, но "ежедневно се сливам с тълпата" и си правя малки разговори с колкото се може повече деца - в междучасията, в коридорите, на лавката, в стола, по двора. Говорим си по най-различни теми - как са се справили на теста, къде са ходили през ваканцията, кой ги е прередил на лавката, кога могат да дойдат да си поговорим и т.н.

По този начин аз ги опознавам и те - мен. И когато възникне ситуация, изискваща професионалната ми намеса - всички са много по-склонни да съдействат, защото в нашето училище да отидеш при психолога, не се третира като наказателна, а като подкрепяща мярка.

👍 6. Спокойствие и обич

Децата са известни с това, че много добре усещат емоционалното състояние на възрастните около себе си. Затова когато работя с деца, ангажирам целия си наличен ресурс да запазя спокойствие и да действам и говоря единствено през обичта си към децата. Така самите те регулират емоциите си и подреждат моментния вътрешен хаос в себе си.

👍 7. Работа в екип
Училищната общност се изгражда от екипа - от директора до лелите, които се грижат за чистотата.

Нито едно от нещата по-горе не биха били възможни без подкрепата на началните учители, които във всеки един момент са готови да споделят какво ги притеснява и заедно да търсим решения, без очаквания да извадя вълшебната пръчка и да "ремонтирам" проблема, защото "нали си психолог"!

И все пак ... понякога разбирам лелите, на които им се иска да подгонят някой с парцала, както едно време! 😁

❤️ Работата с деца е емоционално изчерпваща, изисква огромно търпение, обич и умения за поставяне на граници, но за щастие има неща, които "пълнят резервоара", като детската усмивка след сълзите, спокойствието, с което търсят прегръдка, радостта когато играеш с тях, възгласите, с които те срещат на пътя, дори години след като са завършили ... и обичта, вложена във всяка една рисунка, която правят специално за теб.

Например кога друг път ще мога да се видя като котка?! ❤️

19/03/2026

💎Понякога това, което носим вътре в нас, дори без да осъзнаваме,
започва да тежи повече, отколкото можем да понесем.

Това не е слабост.
Това е сигнал. Довери му се!