29/08/2025
ЖИВЕЕМ В ХАЛЮЦИНАЦИЯ
През 1980 г. изследователи от университета Дартмут провеждат проучване, чиято цел е да разклати разбирането ни за възприятието и реалността.
На участниците е казано, че участват в психологически експеримент, изследващ как хората реагират на обезобразяване на лицето. Всеки участник е имал реалистичен белег, нарисуван на бузата му с помощта на сценичен грим. Участниците са се погледнали в огледалото и са им напомнили за целта: да общуват с непознати и след това да съобщят как са се отнесли с тях.
След това идва обратът на експерименталната установка.
Точно преди да бъдат изпратени, гримьорите са казали, че трябва да направят една последна корекция. В действителност те са премахнали белега напълно. Участниците са продължили да вярват, че са обезобразени и са излезли в света с това убеждение.
Когато се върнали, те са съобщили за предвидими неща. Хората са били груби. Пренебрежителни. Странни. Някои са казвали, че други са поглеждали настрани по-често. Някои са се чувствали съжалени.
Но нямало обезобразяване. Единственото нещо, което се е променило, са били убежденията на участниците.
Те са вярвали, че изглеждат повредени, и мозъкът им е намерил точно това, което е очаквал. Не като когнитивна стратегия, а като невробиологичен модел, който оформя самото възприятие.
Веднага се сещам за многобройните дискусии за дискриминацията. Доколко тя се случва обективно, доколко просто субективно, защото медиите в момента подхранват и легитимират свръхчувствителността? Нищо не подхранва егото повече от ролята на жертва, от която човек може фино да се превърне и в извършител и да обвинява другите.
Но въпросът е още по-мащабен. Какво е реалността? Проучването показва: Мозъкът не ни показва реалността. Той ни показва какво очакваме. Той взема спомени, травми, очаквания, ценности, проекции и рисува картина от тях. Не виждате света такъв, какъвто е. Виждате това, което мозъкът ви вече е репетирал. Тази картина се усеща реална, защото е въплътена. Усещате я в стомаха си, в напрежението в раменете си.
Всичко, което възприемаме „там“, е оформено от това, което отдавна е „тук“.
Ето защо двама души могат да вървят по една и съща улица и да възприемат напълно различни неща. Видяхме това ясно, започвайки от април 2020 г. В зависимост от спусъка (страх от епидемия или страх от загуба на свобода), хората преживяваха много различни реалности.
Проблемът не е в субективността. Проблемът е, че повечето хора вярват, че са обективни. Ако попитате: „Защо хората вече не могат да се споразумеят за прости факти?“, това е отговорът. Защото повечето хора не виждат факти. Те виждат прогнози.
А сега увеличете това. Планета, пълна с нервни системи, проектиращи своите страхове и идеали върху света, всяка убедена, че вижда ясно, всяка емоционално сигурна, че нейната версия на събитията е „реалност“.
Образованието не ни прави имунизирани срещу това. Точно обратното. Академичното обучение или кристално чистият интелект правят илюзията по-красноречива. По-уверена. Но това е проекция.
Хората в проучването не лъжеха. Те не изфабрикуваха преживяванията си. Болката им беше реална. И това е страшното. Можеш да страдаш дълбоко за нещо, което дори не съществува.
Не става въпрос за отхвърляне на тази болка. Става въпрос за поемане на отговорност за вашето възприятие.
Не е за това да се чувствате по-добре или да мислите позитивно. Става въпрос за това да се научите да прекъсвате халюцинацията.
Какъв белег все още виждате, който отдавна го няма? И какво би се променило в живота ви, ако спрете да вярвате в него?
Текст, базиран на публикация от Джо Туран
Споделено: от Златомира Иванова
Изображение: pixabay.com
