20/02/2026
Често изразявам възмущението си и открито недоволствам от високото натоварване, което понасям като психолог в училище. Понякога си е чисто мрънкане, ма кой ли ни чува (всички училищни психолози) 😁 Няколко пъти съм била на крачка да прекратя пътя си в тази система, веднъж бях на границата към бърнаут и какво ли още не ми се случи за тези 13 години в училище.
Това, което ме връща и ме задържа всеки път са децата и подрастващите от всички възрастови групи. Толкова са цветни, искрени, непринудено мъдри, чувстващи, мислещи и можещи... И се нуждаят само да бъдат приемани, неосъждани и нужни.
Обсъждаме темата за тормоза сред връстници (петокласници и шестокласници) през вече отминаващата седмица. Толкова е актуална, а и задължителна.
Искрено приятно ме изненадаха шестокласници, които в ролева игра пожелаха да влязат в ролята на агресор, за да усетят как се чувства той. И написаха есе от името на агресора с всички преживявания и причини които са го въвлекли в тази му роля. Ами мъдри са, чувстващи са, емпатийни са децата ни.
Позволявам си да споделя малко от "писмената" част от работата ни, все още не можем да предаваме емоционалната такава през социалните мрежи 😁, а би било пример по чувстване, съпричастност и осъзнаване.
Тези моменти ме карат да бъда благодарна за опита, който ми дава училището и горда, че устоявам вече толкова години 😁
Нека помним, че децата са нашето огледало!
#Тормозът е камък, който тежи
#Добрата дума железни врати отваря
#Не си сам
#Ще те чуя
#Сподели ми