05/05/2026
Бих искал още веднъж да кажа съвсем ясно: лошото в рекламата на компютрите за обучение е, че това, което правят родителите – купуват компютри на своите петокласници – води тъкмо до онова, което те не искат и от което се страхуват. Томас Фукс и Лудгер Вьосман анализират данните от проучването PISA за влиянието на компютрите върху училищните постижения и стигат до извода, че наличието на компютър у дома води до по-ниски резултати в училище. Това се вижда както при смятането, така и при четенето. Коментарът на авторите е следният: „Децата, които имат компютър вкъщи, играят компютърни игри. Това ги разсейва и се отразява отрицателно на успеха им. […] Що се отнася до използването на компютри в училище, оказва се, че учениците, които никога не използват компютър, се представят малко по-слабо от онези, които използват компютър от няколко пъти годишно до няколко пъти месечно. […] Затова пък резултатите по четене и смятане на онези, които използват компютър няколко пъти седмично, са значително по-лоши. Същото важи и за използването на интернет в училище.“ И дори не става дума за използването на компютър по няколко часа всеки ден, което е обичайно в наши дни!
Когато сравняваме маркетинговите стратегии за дигитални медии с тези за рентгенови апарати в магазините за обувки, е интересно да отбележим, че децата са смятани за най-големите потребители на компютри за обучение. Доводът е, че те са любопитни и биха се радвали да работят на компютър. Да, децата се увличат по всичко ново. Причината за това не е, че компютрите ги интересуват кой знае колко или че са им много полезни (децата изобщо не се вълнуват от това!) – просто компютърът с всичките си възможности е нещо ново. Освен това той показва цветни картинки, възпроизвежда музика и за секунди осигурява достъп до разнообразно съдържание от глобалната мрежа – и най-вече до съдържание, което е забранено за деца и юноши. Децата и юношите го знаят и затова бързат да седнат пред компютъра.
Използването на компютър в ранна предучилищна възраст може да доведе до нарушения на вниманието, а в по-късна предучилищна възраст – до затруднения с четенето. Американските, а в последно време и германските изследвания показват, че в училищна възраст все по-често се наблюдава социална изолация.
От няколко години се чуват твърдения, че социалните медии, които вече са достъпни през компютър, мобилен телефон или таблет, са обърнали тази тенденция; днес младите хора влизат в интернет най-вече заради социалните мрежи. Трябва да се отбележи обаче, че дигиталните социални мрежи не водят до повече и по-пълноценни контакти, а до социална изолация и повърхностно общуване. Повечето момичета изпитват положителни чувства към личните си приятели, но не и към тези в интернет. Ето защо в следващите глави ще опиша подробно как и до каква степен дигиталните социални мрежи правят нашите деца и юноши самотни и нещастни.
Хората, разбира се, се питат защо нищо не се прави в тази връзка. Защо никой не се бори срещу ежедневното оглупяване?
Като психиатър не вярвам в конспиративните теории, според които зла сила се опитва чрез разпространението на дигитални медии да предизвика деменция сред населението, за да го контролира по-лесно. Аз мисля, че нещата са много по-прости. Има фирми, които печелят много пари от дигитални продукти и не се интересуват от съдбата на хората и особено на децата. Можем да ги сравним с производителите и търговците на оръжие, които, както е известно, печелят от смъртта на други хора. Струва си да споменем и тютюневата промишленост, която произвежда и продава доказано смъртоносни продукти; някои производители на храни, които разболяват най-вече децата ни с продуктите си; както и рекламната индустрия, която помага на тютюневата и хранително-вкусовата промишленост да постигат смъртоносните си продажби. А също и големите корпорации, които доминират пазара на дигитални медии. „Интел“, „Епъл“, „Гугъл“, „Фейсбук“ и други големи компании искат да печелят пари и наемат лобисти, които умело разпространяват невярна информация. Пример за това е тютюневото лоби през 70-те години на миналия век (пушенето не е опасно, научните данни са противоречиви и т.н.): те изопачават фактите или ги прикриват. И ако никой не протестира, нищо не се случва.
Много хора си дават сметка, че има нещо сбъркано в рекламните призиви за дигитална революция в класната стая. Твърди се, че новите медии вече са част от ежедневието и децата трябва да свикват с тях. На това трябва да възразим: подобно на алкохола, никотина и другите наркотици, новите медии могат да предизвикат зависимост. Пристрастяването към компютрите и интернет е явление, което напоследък често се среща в Германия и има пагубни последици за засегнатите. Със същия успех можем да заявим: „Бирата и виното са част от нашето общество и култура. Трябва да научим децата на критичен подход към тези питиета. Ето защо те имат място още в детската градина.“ Една цяла индустрия би се зарадвала на подобни препоръки, но много хора – и обществото като цяло – биха понесли големи щети.
***
Често ме питат дали е лошо, че в днешно време в училищата се учат наизуст по-малко стихотворения. Не съм сигурен. Знам обаче, че чрез наизустяването на стихове можем да се научим да използваме ума си като хранилище, а това не е маловажно, когато учим нещо. Когато човек знае, че не може или не иска да научи това, с което се занимава в дадения момент, той наистина учи много по-непълноценно. Знанията не се трупат при онзи, който не иска да ги трупа.
Деменцията е нещо повече от отслабване на паметта. Съответно и когато говорим за дигитална деменция, нямаме предвид само факта, че младите хора имат все по-големи проблеми с паметта – обстоятелство, на което корейски учени първи обърнаха внимание през 2007 г. В много по-голяма степен става въпрос за умствен капацитет, мислене, критичност и чувство за ориентация в „информационния потоп“. Когато касиерката събира две плюс две с калкулатор и не забелязва, че резултатът „400“ няма как да е верен, когато сателит на НАСА засяда в пустинята (или в безкрайния Космос), защото на никого не му е хрумнало, че инчовете и милите не са сантиметри и километри; или когато на банкерите им се губят едни 55 милиарда евро, това означава само едно: че вече никой не мисли. Очевидно е, че в тези случаи никой не е пресметнал наум как приблизително би трябвало да изглежда крайният резултат; вместо това всички са се доверили на своите дигитални асистенти.
Из „Дигитална деменция“, Манфред Шпицер
