16/02/2025
“Тишината между нас“
Коридорът беше тесен, а светлината в края му – далечна. Жената седеше със сведена глава, свита в себе си, а малкото момче беше до нея, в същата тиха поза. Двама души, свързани от мълчанието.
— Защо винаги си тъжна? — прошепна детето, без да я погледне.
Тя не отговори веднага. Как да обясни на едно дете тежестта, която носеше? Умората, страховете, вината?
— Не знам — отвърна накрая. — Понякога просто не мога да говоря.
Момчето вдигна глава.
— Аз също. Когато тате вика, думите ми изчезват.
Сърцето ѝ се сви. Колко дълго беше вярвала, че крие болката си добре? Че детето ѝ не усеща мрака, който носи? А всъщност той го усещаше повече от всички.
— Какво правиш, когато думите изчезнат? — попита тя.
Момчето сви рамене.
— Сядам до теб и чакам.
Очите ѝ се напълниха със сълзи. В този момент разбра – не само тя е тъжна, не само тя мълчи. Детето също носеше болката в себе си.
Тя протегна ръка и нежно стисна неговата.
— Благодаря ти, че чакаш с мен. Но не трябва да е винаги така. Понякога можем да говорим.
Момчето кимна.
Тишината още беше там, но вече не беше самотна.
Послание:
Мълчанието може да бъде знак за болка, която не намира думи. Често децата усещат повече, отколкото предполагаме, и носят бремето на нашите неизказани емоции. Понякога е достатъчно просто да ги изслушаме, да им покажем, че е безопасно да говорят. Търсенето на помощ – било то чрез разговор, приятел или професионалист – не е слабост, а първата стъпка към изцелението. Не оставяйте болката да се превърне в навик. Споделете.
Изабела Тодорова
