16/09/2025
Разказ по действителен случай:
Гласът, който не се чува
Соня е на 24 години. От години познава ангината и болките в гърлото като свой неканен спътник – идват внезапно, без ясна причина, и винаги я оставя с усещане за слабост и безпомощност. В медицинските изследвания рядко се намира нещо конкретно. „Гърлото ми пак гори“, казва тя, сякаш в него се е натрупал огън, който не може да излезе.
Този път температурата е висока, а тревогата – още по-силна. „Страх ме е да не умра“, признава Соня, свита на дивана в кабинета. В гласа ѝ има трепет, сякаш всяка дума изисква усилие.
Докато говори за ангината, постепенно започват да се показват и други нишки. В ежедневната ѝ среда често мълчи. Умишлено не споменавам каква е тя, за да не я компроментирам. Дори когато не е съгласна, често преглъща. "Има йерархия", казва тя. Не умее да поставя и отстоява границите си. Ставала е „удобната“ – тази, която обслужва, която се съобразява, която сякаш е длъжна да носи усмивка дори когато отвътре кипи.
Ангината ѝ идва винаги след период, в който е натрупвала много неизречени неща. След поредица от преглъщания. „Сякаш гърлото ми наказва мълчанието.“
Високата температура този път носи друго послание – вътрешният ѝ свят е в огън. Натрупан гняв, несбъднато „искам“, задържаните сълзи. Тялото изригва с това, което думите не са успели да изразят. Сегашната ангина с температура и страх от смърт подсказва, че симптомът ескалира и е свързан с дълбока тревожност. Високата температура често идва като символ на вътрешна „горяща“ емоция (гняв, страст, страх), която не намира канал за освобождаване.
Зад страха от смъртта, който я обхваща, стои всъщност дълбоката несигурност – „Ако не съм здрава и силна, кой ще ме приеме? Ако покажа слабост, ще ме оставят ли?“ Симптомът става не само болка, но и зов за внимание, грижа и близост.
В терапията започваме да търсим начин Соня да намери гласа си. Да каже това, което дълго е преглъщала – първо върху лист хартия, в едно писмо, което няма да изпрати. После чрез рисунки, в които гърлото се превръща в символ – врата, през която излиза светлина, а не само болка. Постепенно се появяват и малки опити да каже „не“ в ежедневието, да изрази гняв, да допусне собствените си нужди.
Ангината остава знак, че тялото ѝ говори вместо нея. Но вече Соня започва да разбира, че зад болката в гърлото стои поканата да намери собствения си глас.
