09/02/2026
Искам да напиша няколко думи за шестимата убити на Петрохан.
Не съм гледала телевизия.
Нямам време да следя всички „анализи“. За случая разбрах от социалните мрежи – място, където трагедиите често са оголени от смисъл и бързо се превръщат в арена за версии, обвинения, натоварени с чужди фантазии.
Не съм криминалист. Нямам компетентността, нито желанието да чертая хипотези, които да обслужват собственото ми усещане за значимост или контрол. Не вярвам, че коментарът винаги е форма на грижа. Затова няма да участвам в надвикването „кой е виновен“ и „как и защо точно е станало“.
Но като гражданин и като родител имам право и нужда да кажа това:
Страх ме е! Не от това, което още не знаем, а от това колко лесно говорим за смъртта на другите, сякаш не ни засяга. Страх ме е, че насилието вече не ни спира дъха, а просто ни дава повод да говорим повече .Притеснява ме посоката, в която живеем. Притеснява ме колко лесно свикваме със смъртта, стига тя да е „чужда“. Колко бързо превръщаме човешки животи в коментари, в сензация, в повод да изразим гняв, без да носим отговорност.
Шестима души вече ги няма.
Някой ги е обичал. Някой ги е чакал. Някой няма да заспи тази нощ, както и утре, и след месец.
Мълчанието понякога е по-етично от говоренето. А страхът, когато е назован, може да бъде начало на будност, а не на паника.
Пиша това не за да търся виновни, а за да не губим човешкото си лице. Пиша това, защото не искам да свиквам.
И защото вярвам, че човешкото присъствие започва там, където отказваме да превърнем трагедията в шум.
#криминалнихроники
#мистерия #насилие #убийство #убийствотоегрях #полицейскиработи
