22/02/2026
ДЕН ЗА ПРОШКИ
Цялото село мирише на дим
и на нещо старо, много старо;
мирише на нещо, дето не му е тука мястото и дето трябва да си иде.
Спуска се мъгла.
Тя не пада - свлича се;
свлича се по керемидите като стара черга, дето помни всичко;
свлича се като чергата, дето баба я разтърсва над двора.
Дворовете пушат.
Кучетата лаят.
Вятърът се муши между комините и шепне:
„Време е... “
– Мъжооо! Донесе ли сиренето? – провиква се баба.
– Донесох го! Да не мислиш, че ще посрамя рода?
Трапезата е сложена.
Бяла покривка.
Баница – дебела, златна, мазнината ѝ блести като очи на гладно дете.
Яйца, поляти с кисело мляко, стопена мас и червен пипер – стоят си сварени, кротки.
Чакат да бъдат вкусени.
Халва – тежка, сладка, лепнеща като спомен.
Месо няма.
Месото си е заминало.
От утре – пост.
– Мамо... – шепне майка. Обърнала се е към баба. – Аз...
– Знам – прекъсва я баба. – Кажи го.
Мълчание.
Само огънят отвън пука.
– Прощавай.
Думата излиза като трън.
Боли, докато минава.
Старата жена я гледа дълго.
В очите ѝ – години.
И нещо меко.
– Простено да ти е, булка. Бог да прощава.
И сякаш нещо невидимо пада между тях.
Не шумно.
Тихо.
Като сняг.
Ние дечурлигата чакаме хамкането.
– Връзвай го по-дълго! – подвиква баба. – Да не го хванат лесно!
Конецът виси от гредата.
На него – халвата.
Люлее се.
– Без ръце, казах! – смее се дядо. – Че ще ви вържа като агънца!
Смях.
Зъби.
Сладост.
И лепкави бузи.
А отвън мъжете вече стягат огъня.
Слагат клони.
Сухи.
Тежки.
Напукани от зимата.
– Тая година да изгори всичко лошо – казва комшията.
– И ината ми ли? – подсмихва се някой.
– И него. Най-вече него.
Пламъкът се ражда трудно.
Първо дим.
После искра.
После – език от светлина.
И започва да ближе.
Огънят не гори дървото.
Гори неизказаното.
Гори „ще видим“.
Гори „няма да му се обадя първа“.
Гори „няма да се извиня“.
Жените пристъпват напред.
Престилките им миришат на брашно,
полите им - на тъга.
– Прощавай, тате...
– Прощавай, мамо...
– Прощавай, сестро...
Ръце се целуват.
Чела се допират.
Сълзи падат в пепелта.
И пепелта ги приема.
И тогава се чува...
Хрсссссс.
Хлоп.
Хрсссссс.
Хпоп.
Звукът идва откъм мегдана.
– Идаааат. Старците идаааат – вика някой.
И те идват.
Не тичат.
Не подскачат.
Пристъпват.
Бавно.
Тежко.
С достойнство.
В един ход.
Хлоп.
Хлоп.
Хлоп.
Хлопките по тях се блъскат една в друга и въздухът се разтваря.
Звукът влиза в костите.
Влиза под кожата.
Образите им не се смеят.
Те са строги -
с очи, дето гледат отвъд човешкото.
В ръката – тояга с пискюли, гега.
Не за опора.
За власт.
– Добре сте ни дошли – казва баба.
Те не отговарят.
Тропват.
Земята отвръща.
После се завъртат около огъня.
Всички.
Хлопките избухват.
Пламъкът се надига по-високо, сякаш ги познава.
– Махай се, зло! – извикват гласове зад маските.
– Да не припарваш в това село.
Танцът им не е игра.
Той е битка.
И не плаши хората
плаши злото.
А зад строгите маски има очи.
Уморени.
Човешки.
Те са онова, дето не смеем да бъдем – шумни, грозни, страшни за злото...
▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️
А в една тиха къща, накрая на улицата, Младен стои пред прага.
Не е говорил с брат си от три години.
Заради нивата.
Заради дума.
Заради гордост.
Огънят от двора осветява лицето му.
Половината – в светлина.
Половината – в сянка.
Брат му излиза.
Мълчат.
Дълго.
– Прощавай... – казва най-накрая Младен.
По-малък е той.
Думата излиза трудно.
Като камък от гърло.
Братът го гледа.
Очите му са мокри.
– Простено да ти е.
И двамата не знаят кой на кого прощава.
Но знаят, че огънят е свидетел.
Пепелта се вдига.
Вятърът я поема.
– Мамо... – питам аз тихо. – Зимата отиде ли си?
– Ако си простила – да.
– А ако не съм?
– Ще ти стои вътре.
Гледам пламъка.
После затварям очи.
– Прощавам.
И разбирам, че в тая дума има пролет.
Нощта се смалява.
Огънят гасне.
Старците си тръгват.
Звънът им още ехти в тъмното.
Селото заспива.
Но земята помни.
Помни прошките.
Помни сълзите.
Помни, че преди да дойде Великден,
първо трябва да изгориш себе си.
И всяка година,
когато димът се вдигне над покривите,
той не носи само мирис на дърво.
Той носи надежда;
носи наьежда,
че и тази зима
може да свърши...
▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️
Аз съм от Дъбене, мили мои.
село Дъбене, Карловско.
От тук съм и тук живея.
Повечето от вас знаят това.
В Дъбене, денят на Сирни заговезни се нарича Старчовден, цялата седмица е Старчова седмица и всяка вечер старците излизат да обикалят.
Да, не кукери.
Тук са старци!
Всяка вечер от старчовата седмица те обикалят на групи по махалите си, а в неделя, на Старчовден, всички групи се събират на мегдана.
Облеклото им е автентично.
Носят бяла везана риза, тъмни потури, привързани от коляното надолу в навуща, извезани с гайтани.
Раменете им са покрити с ален пош (или много рядко с дувале), а на главите си носят кърпа - караманлийка.
На врата си са накичени с кордон с пендари, а в ръцете си държат гега, украсена с пъстри пискюли.
На кръста си старците носят хлопки.
Те издават този страховит и величествен звук - кух, кънтящ, омагьосващ...
Хлопките са пришити към дебели колани, които старецът опасва около кръста си; колани, дълги десетки метри, тежащи десетки килограми, навити от най - дребните към най-големите хлопки...
Най-важна е маската на стареца.
Нарича се образ (с ударение на ,,а“).
Изработва се от ситна метална мрежа, като тази, която се използва за сито; окрайчва се по специален начин, огъва се по човешкия образ по специален начин и се изрисува със специални бои...
После се изпича.
Предава се в семейството от баща на син, от дядо на внуче.
Мъжката част от рода си предава старчовските тайни.
Женската - тайните на прошката...
Разказвам ви всичко това, за да ви се изясни употребата на част от думите в текста ми...
Разказвам ви всичко това, защото обичам Старчовден.
И защото обичам Дъбене!
Бъдете здрави!
Прогонете злото от мислите си, от сърцата си и от телата си.
Подгответе се за поста и за Великите дни след него.
Прощавайте!
И да ви е простено!
💛🍀🇧🇬
