01/11/2025
В хазарта най-големият проблем възниква, когато комарджията спечели.
Тогава именно тази печалба утвърждава смисъла на хазарта — усещането, че чрез играта може да се постигне някакво облекчение, някакво разрешение.
Никой не играе постоянно на загуба — без понякога да спечели, играта не би продължавала.
Затова комарджията продължава чрез играта да преживява в своите вътрешни ограничения, именно защото от време на време нещо печели. Тази печалба непрестанно подхранва идеята, че именно хазартът е правилният път към щастието.
Така е с всичко в живота.
Никаква наша стратегия за оцеляване днес не би била саботьор вътре в нас, ако някога не ни е помогнала да оцелеем.
Щом все още е в нас, значи или не сме я опровергали, или все още ни е нужна. Все още живеем в условия на оцеляване. Скрили сме се в собствените си пещери.
Никаква наша принуда (компулсия) не би била днес в нас, ако някога не е била единственият вентил за изпускане на страха.
Никаква невроза не би била днес в нас, ако някога не ни е помогнала да се почувстваме по-силни от нападателите си.
Никакво убеждение не би било в нас, ако някога не ни е служило да се приспособим към средата си.
Никакво чувство за вина не би било в нас, ако някога не ни е послужило да избегнем да покажем чувствата си — гнева, преди всичко.
Никаква проекция не би била днес в нас, ако някога не ни е послужила да спасим усещането си за собствена стойност.
Всичко ни служи.
Какви бихме били без своите сегашни проблеми?
Кои сме ние, ако не сме неуспешни, непохватни, глупави, нежелани, дебели или слаби — каквото и да е нашият проблем днес?
Каква би била нашата монета в транзакциите с другите хора?
С какво бихме получавали внимание, поглед, прегръдка, изслушване?
Знаем ли пътя по-нататък? Или сценарият е написан само за ролята на „малкото, дебело, неуспешно момченце или момиченце“?
Кои сме ние без своите нарцистични рани, без травмите и белезите си?
Разбира се, те променят нашето самовъзприятие, но кои са нашите „фабрични настройки“? Знаем ли пътя назад?
Как бихме могли да бъдем силни без своите обсесии?
Как бихме били слаби без своите компулсии, които ни напомнят, че сме лоши, дефектни, зависими?
И… че не можем сами?
Кой би ни правил компания без нашите депресии?
Кой би ни поставял граници без нашите тревожности?
Как бихме могли да пораснем без своите зависимости?
Всичко ни служи.
Нещо, за да оцелеем.
Нещо, за да избягаме.
Нещо, за да имаме някого.
Нещо, за да не изгубим никого.
И всичко това служи, за да измамим житейските несигурности, да избегнем рисковете, да се престорим на мъртви пред двусмислието — и така, ако може, да мине животът без нито един мазол.
А аз си мисля — ако беше по природа така, щеше да ни бъде дадено.
Сигурно тези мазоли ни служат поне толкова, колкото и обувките — за да опознаем краката си.
Затова, когато осъждаме себе си за своите проблеми, нека поне знаем за колко и за какво ни служат.
След това пътят става по-лек.
Когато разберем, че дори лошите слуги някога са били добри.
Но, което е още по-важно — да приемем, че ние сме господарите.