04/11/2025
Дали му номер: 119104.
Но най-много се опитвали да унищожат не тялото – а онова, което в крайна сметка спаслои милиони животи.
1942 година. Виена.
Виктор Франкъл е на 37.
Известен психиатър сблестяща кариера, почти завършен ръкопис и съпруга Тили, чийто смях можел да стопли всяка стая.
Той имал виза за Америка.
Шанс за спасение.
Но родителите му не можели да заминат.
И той останал.
След няколко месеца дошли нацистите.
Терезиенщат. После Аушвиц. После Дахау.
Отнели му ръкописа, зашит в подплатата на палтото, отнет още през първите часове.
Неговият труд. Неговият смисъл. Отишъл прахта.
Съблекли го. Обръснали го. Лишили го от име.
На униформата останал само номерът: 119104.
Но пазачите не разбрали най-важното:
можеш да отнемеш дрехите, вещите, името —
но не и това, което е вътре в човека.
А Франкъл знаел нещо за човешкия дух.
Нещо, което щяло да му спаси живота —
и да промени психологията завинаги.
Той забелязал закономерност:
хората не умирали от глад.
Те умирали, когато губели своя смисъл.
Когато човек изгубвал „защо“ да живее, тялото му угасвало за няколко дни. Лекарите го наричали „болест на предаването“.
А тези, които имали за какво да се държат —
да намерят съпругата си, да видят детето си, да довършат книга, да изпълнят обещание —
издържали неизразимото.
И така Франкъл започнал експеримент.
Не в лаборатория — а в барака.
Той се приближавал до хора на ръба на отчаянието и питал:
„Кой те чака у дома?“
„Какво недовършено дело имаш?“
„Какво би казал на сина си, за да оцелее?“
Той не можел да им даде нито хляб, нито свобода.
Но им давал това, което не може да се отнеме: причина да живеят.
Някой си спомнял дъщеря си — и оцелявал, за да я прегърне.
Друг си спомнял задачата си — и оцелявал, за да я довърши.
Самият Франкъл живеел, възпроизвеждайки в ума си своя ръкопис — ред по ред, абзац по абзац.
Април 1945 година. Освобождението.
Той тежал 17 килограма.
Тялото му — само ребра.
Тили я нямало. Родителите му ги нямало. Брат му — също.
Всичко, което обичал, било унищожено.
Той имал всички причини да се предаде.
Но седнал и започнал да пише.
Девет дни.
Толкова били нужни, за да възстанови книгата, изгорена от нацистите.
Но този път в нея имало нещо ново — доказателство.
Доказателство, че теорията му работи.
Той нарекъл това логотерапия — терапия чрез смисъл.
Проста, но революционна идея:
„Този, който има защо да живее, може да понесе почти всяко как.“
1946 година. Книгата "Човекът в търсене на смисъл" била публикувана.
Първоначално издателите отказвали: „Твърде болезнено. Кой би искал да чете за лагерите?“
А после — светът не можел да спре да чете.
Терапевтите плачели.
Бивши пленници намирали надежда.
Хора, преживели загуба, болест, развод —
разбирали, че дори болката може да има смисъл.
Над 16 милиона екземпляра.
Преведена на повече от 50 езика.
Сред десетте най-влиятелни книги в Америка.
Но истинското влияние не е в цифрите.
То е във всеки човек, който, в своята най-тъмна нощ,
е прочел думите му и е решил да живее още един ден.
Защото Виктор Франкъл доказал:
човек може да бъде лишен от всичко — свобода, семейство, бъдеще —
но не и от последната свобода:
да избере отношението си към това, което му се случва.
Ние не контролираме какво ни се случва.
Но винаги можем да изберем какво да направим с него.
Днес Виктор Франкъл вече го няма.
Но гласът му звучи в болници, в затвори, в терапевтични кабинети, в тишината на онези, които са на ръба.
„Когато не можем да променим обстоятелствата, трябва да променим себе си.“
„На човека може да се отнеме всичко, освен едно: последната от човешките свободи – да избере своето отношение към всяка дадена ситуация.“
Нацистите му дали номер.
Историята — безсмъртие.
Човекът, който изгубил всичко, открил единственото, което никой не може да му отнеме — смисъла.
Затворник 119104 не просто оцелял.
Той превърнал страданието в надежда.
И някъде днес някой, стоящ на ръба, ще прочете думите му —
и ще реши да живее още един ден.
Това не е просто оцеляване.
Това е победа над самата смърт.
