21/11/2025
▪️Легенда за Вълча Богородица▪️
Баба разказваше, че някога, преди много години, зимата слизала на земята като тежка жена с гъсти коси, а вълците тичали след нея и се множали като искрите в огнището; снегът пращял под стъпките им, небето се навеждало до покривите, а нощите - падали ли, падали — дълги като нечие проклятие.
В тези тъмнотия, най-дълбоко в гората - там, където боровете шепнели мистични истории, от мълчанието на зимата, от дъха на първия сняг и от тъмната топлина, която само вълкът и майката разбират, се раждала Тя — Вълча Богородица.
Случило се, че една година снегът паднал такъв, че покрил следите и на хора, и на зверове. Само вятърът оставял своите белези по преспите — резки, като от нож.
Тогава, в селото живяла една вдовица — Божана, напета жена с мълчаливи очи.
Мъжът ѝ, овчар, бил отнесен от река преди три зими и тя останала сама с момченцето си Лазар.
На този ден, по залез, Лазар не се прибрал. Излязъл за дърва из дола, та го изгълтала гората. Божана го викала, викала, гласът ѝ се пръснал по върховете, но отговор нямало; само един проточен вълчи вой, далечен, като от друг свят, дошъл в отзвук на майчиния повик...
„Три пъти вият — дете има там“, изгълчала старата баба Гюрга, когато Божана влетяла разплакана в къщата ѝ. „Иди, стигни Бялата поляна и повече не моли хора, не моли поп. Моли нея.“, продължила старицата.
„Коя нея?!“ – треперела Божана.
Гюрга се прекръстила:
„Тази, дето знае пътеките между живи и зверове.
Моли Вълчата майка.“
Речено - сторено.
Тръгнала Божана; че коя ли майка не би хукнала да дири и да спасява чедото си?!...
Вървяла тя, вървяла, снегът я поглъщал до колене, а тъмнината растяла бърза и гладна. Дърветата се огъвали като грамадни сенки. Вятърът свистял — сякаш някой седял в клоните и изтеглял струните на невидима цигулка...
Вървяла Божана така час, два — не знаела колко.
Времето се пречупило.
Пътят се заличил...
И тогава я чула — вълчи вой, ала зов - дълбок, мек, наподобяващ песен,
отдолу, отдясно, отгоре — отвсякъде.
Божана трепнала, но не спряла.
И щом се подала на Бялата поляна — мъглата отпред се раздвижила.
Из нея се очертала фигура.
Ни жена.
Ни дух.
Ни сянка.
Косата ѝ била като рошавия гръб на зимен вълк. Очите — две зелени въжета, способни да сплетат възел около съдбата.
Божана онемяла.
Странната жена се приближила. Стъпвала безшумно, а снегът под босите ѝ крака не пропадал.
„Кого зовеш, Божано?“ — нарекла я по име страницата.
„Мое... мое дете изгубих... Лазар...
Отиде за дърва.
После чух вълци...
Моля те…“ - изплакала клетата майка.
Сълзите ѝ блестели като лед.
Вълча Богородица протегнала ръка. В нея държала червен конец, дълъг като път между световете.
„Майка, която плаче за дете — мен ме вика“, рекла тя. „Но трябва да знаеш — вълците не са зверове. Те слушат, когото аз посоча.“
После дръпнала конеца, увила го около китката на Божана и възелът сам се затегнал.
„Сега — върви след мен. Не гледай назад.“
Влезли дълбоко в гората.
Изведнъж — от тъмнината изскочили три вълка - големи, братя по кръв, същински сенки с жълти пламъци за очи. Божана се свила да закрие гърдите си, но Вълча Богородица вдигнала ръка.
Вълците легнали.
„Те знаят къде е Лазар“, рекла Богородица. „Но ще те водят само ако приемеш нещо.“
„Всичко приемам!“
,,Тогава чуй ме - детето си ти няма да учиш на страх. Много майки крият децата си от дивото. А дивото пази, ако се почита.“
Божана кимнала.
Възелът около китката ѝ пламнал в червено.
Двете тръгнали след вълците.
Гората изведнъж се разтворила в урви, корени, сипеи, а луната била тънка като сълза и светела толкова, колкото да не умре Божана от страх.
След дълго ходене стигнали до дънер — огромен, гниещ, превърнат в нещо като пещера. Вътре тлеела слаба светлинка.
„Лазар“ — прошепнала Божана и се хвърлила към отвора.
Там, свито на кълбо, момчето треперело - заслабнало, но живо. Единият вълк стоял до него, пазел го и го топлел с тялото си. Детето било положило ръка на рунтавия му врат без страх, като че ли отдавна били другари.
„Той... майко, той не ме нарани. “, зашепнал Лазар.
„Той те пази“, рекла Богородица. „Защото ти не извика срещу него. А го повика с душата си.“
Тогава станало нещо — вълкът извил глава, Богородица сложила ръка на челото на детето и същата червена нишка от китката на Божана преминала през невидим възел към Лазар.
„От този ден — рекла тя, — между вас няма да стои страхът, а знанието, че дивото не е враг. Дивото само е неразбрано.“
На зазоряване Богородица ги върнала до края на гората. Лицето ѝ вече не било на жена — бело на сенка, готова да се стопи.
„Помни, Божано: който шие в забранените нощи — кърпи устата на съдбата си. Който реже — отваря врата за тъмното. А който моли от сърце — повиква мен.“
„Ще те помня“, прошепнала вдовицата.
„Не мен помни. А връзката между живот и живот.“
И тя изчезнала — първо косата, после очите, после тялото. Вълците се стопили като дим след нея...
Минали години.
Лазар пораснал. Станал овчар като баща си. Ходел сам по нощните пътеки, без да се бои. Понякога вълци следвали стадото му отдалеч — не като врагове, а като пазачи.
Хората шушукали, че Вълча Богородица му е оставила нещо — знак, невидима нишка, воля, безстрашие, обич... Никой с точност не знаел.
А Божана никога не нарушила забраните на Вълчите дни. И когато чувала вълчи вой — не се кръстела от страх, а от почит,
защото онази нощ тя научила най-важното:
във всяка тъмнина има майка, която бди.
И всяка майка е способна да повика невидимото, ако любовта ѝ е по-силна от страха.
А там, в гората, където снегът блестял като стари сълзи и всеки звук бил като чужда молитва — понякога още се виждала сянката на жена със зелени очи и червен конец в ръката.
Казват, че тя щяла да върви по следите на изгубените до тогава, докато имало кой да вярва, че дивото също има сърце...
▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️▪️
📖 Този текст не е обвързан с факти и историческа действителност.
Този текст е приказка - приказка, част от света на „Разкази в Куфар“ – място, където старите думи дишат отново...
Публикация на
Разкази В Куфар
Снимка: оригиналната публикация
~~~~~~~~~~
Народната вяра нарича 21 ноември КУЦУЛАН ( Зверинден)
Празнува се в чест на най-страшния вълк,който ядял човеци.
В този ден гребен не се взема в ръка, за да не се отварят зъбите на вълците през зимата,мъжете не обличат нова риза,жените не перат,не шият,не плетат,а хляба се разчупва.
Стопанката на дома лепи с кал зад вратата,за да залепи очите на вълците,та да не пакостят на семейството и дома.
Стопанката зашива полите си отпред и отзад,за да зашие устата на Куцулан.
По късна доба до първи петли в този период не се излиза от дома.През вълчите дни не се споменава за вълка.
Благословени от корена
