Светлифея

21/11/2025

20/11/2025

Колкото и перфектни да изглеждат
празничните снимки и бляскавите трапези,
всеки от нас има поне един роднина,
с когото се разбира…
…само когато е на километри разстояние.

Ако нямаш такъв роднина,
вероятно ти си този човек за останалите.

Празниците често са смесица
от близост, радост и веселие,
но и от онова тихо напрежение,
което се опитваме да удържим..

Понякога просто ни трябва почивка,
за да се възстановим.

А друг път решаваме:
“Тази година тактично ще си спестим цялото семейно напрежение”
и резервираме почивка… на другия край на света.

Но има и други варианти –
да изследваме защо не можем да взаимодействаме по добър начин с определени роднини и да се научим да го правим.

Така няма да се налага да премълчаваме,
да се усмихваме насила,
да се тревожим когато наближават семейните празници
или на всяко семейно събиране да сме като състезатели в триатлон.

Вместо това можем да ги посрещаме с уменията на зрял човек… а не с паниката на шестгодишно дете, което е открило, че на масата няма торта.

Празниците понякога може и да са предизвикателство, но с правилните умения, можем успешно да се справим с това предизвикателство …

Симона Светлинова

Запишете си час за консултация, или подарете грижа за любим човек чрез нашите подаръчни ваучери 💌❤️

19/11/2025

Можеш ли истински да видиш човека до себе си – тук, сега, точно в този момент и такъв, какъвто е?

Промяната е естествена час от нашето израстване и пътя ни. Всеки един от нас се променя непрекъснато – ден след ден, месец след месец, година след година..
.Но въпреки това, много от нас живеят с образ за човека до себе си от преди пет, десет, дори двадесет години...

Опознали сме го някога, влюбили сме се тогава, създали сме си рамка, в която да го приемем, разбираме и удобно я пазим: „Познавам другия, знам го, ясен ми е.“..
.Но онзи човек, с който сме се запознали не е същия като този, който стои до нас в сегашния момент, ние също не сме същите, ние също сме се променили...

За да могат да се развиват и да разцъфват взаимоотношенията е важно да се научим да гледаме към партньора с нови очи, да откриваме малките ежедневни промени в него и да бъдем любопитни към неговия вътрешен свят...

А ти, кога за последно наистина видя човека до себе си?

Кога за последно се почувства истински видян?

Симона Светлинова

18/11/2025

Понякога стоим в идеализирана представа за нас самите, за другия и за отношенията ни и дори и да има знаци, че нещо не е съвсем наред, ние бързаме да ги заметнем под килима, за да не гледаме натам....

Премълчаваме.Правим компромис. Усмихваме се и преглъщаме, убедени, че това е най-добрият начин да запазим хармонията..
.но с времето всичко, което сме крили там, под килима – премълчаната болка и разочарования, неизказаните нужди, страховете, неразбраните жестове, нараняванията.. започва да се трупа и да става все повече и повече.. докато в един ден животът не издърпа килима под краката ни и всичко, от което сме се крили през времето, се изсипе върху нас..
.И в тези моменти розовият балон, в който сме живели, се пука.. и може би за пръв път осъзнаваме, че представата ни и реалността са много различни.. и нашият идеал не е бил истински...

И всъщност осъзнаваме, че сме били изморени, дори изтощени, разклатени и напрегнати, много преди този момент и онова, което всъщност дълго време ни е изтощавало е това да държим идеализираната си представа на всяка цена...

И само тогава, когато сме готови и имаме смелостта да спукаме балона и да видим какво скрито има под килима, можем да видим себе си, другият и отношенията ни, не като идеализиран образ, а по истински и автентичен начин..

Симона Светлинова

18/11/2025

Kак намираме път обратно един към друг, след като сме били наранени и как продължаваме взаимоотношения след болката, след разочарованието?

Когато говорим за сближаване един към друг, след като е имало нараняване, болка, разочарование, често стигаме до извинието...
. Присъства ли наистина извинението или просто чакаме да мине време, на другият да му мине и да продължим, все едно нищо не се е случило?

Кой от нас прави пръв крачката към другия?

Колко често ни стиска да кажем „Съжалявам“ – искрено, открито, без да се оправдаваме..

Колко често и по какъв начин приемаме, когато друг ни каже „съжалявам?

Умеем ли да поемем своята част от отговорността?

За много хора извинението се преживява като унижение. Като бял флаг в борбата за това кой е прав и кой е сгрешил...

Да кажеш, че „съжаляваш“ се приема като признание затова, че другият „печели“ и е прав..
. А за какво всъщност се състезаваме?
За победа? За правота? За надмощие над другия? Или всъщност истинско състезание не съществува, а онова за което копнеем и търсим е повече близост?

И ако близостта е цената, тогава загуба ли е да направиш крачка към другия?

Но от другата страна винаги стои въпросът: „Как другият приема извинението?“...

Има ли способността да го чуе? Да
го приеме не като израз на слабост, а като акт на смелост? Може ли и той да направи крачка към близост, взаимност, споделена отговорност, признавайки, че съжалява също или обратно... Извинението се възприема като възможност да има повече власт в отношенията, като повод да се чувства по-важен, по-силен, защото другият е „отстъпил“...

И ако другият сме всъщност ние, как реагираме в действителност, когато чуем, че някой съжалява?

Как намираме път обратно един към друг, след като сме били наранени?

Свързваме ли се истински след болката или замитаме под килима онова, което се е случило между нас?

По-близки ли сме след конфликтите, или бавно се отдалечаваме?

Симона Светлинова

18/11/2025

Колко от решенията, които взимаме ежедневно, са автентичен израз на вътрешните ни желания — и колко са несъзнателен опит да принадлежим?

Някои от нас са израснали в семейства, в които “бунтът” не е бил позволен.
Несъгласието се е възприемало като заплаха и е било осъждано, а единствената допустима истина е била тази на „големите“.

Когато детето расте в среда, в която чуждите желания, мнения и намерения са единствената валидна посока, то не получава пространство да изследва своите собствени.

Не се създава пространство за въпросите „Какво аз искам?“, „Какво аз чувствам?“, “Какво за мен е важно?”, “Кой съм аз, всъщност, отвъд очакванията и представите за мен? Кой съм аз”

И ако по-късно в живота се опитаме да се отклоним от добре утъпканата — макар и чужда — пътека, често се появява в нас чувство за дълбока вина…

Сякаш следвайки себе си, предаваме някой, който някога е бил важен за нас..

И така несъзнателно продължаваме по маршрути, които не са наши, но пък са ни добре познати…

А всъщност истинската свобода започва тогава, когато си позволим да се запитаме и да изследваме:

“Кое от това, което правя, е мое — и кое е несъзнателна лоялност към чужд сценарий?”

17/11/2025

Един от най-често срещаните проблеми в семейните взаимоотношение е този, че не умеем да разговаряме помежду си по добър и свързващ начин.

Много по-често се случва да мърморим, да натякваме, да се оплакваме, да влизаме в остри конфликти или да мълчим и събираме всичко в себе си, докато прелее…

Опитваме се да заявим себе си, но го правим неуверено, объркано, пасивно-агресивно или открито нападателно..

Дори да успеем да кажем истината на другия, често я поднасяме по изключително болезнен начин — така, че посланието ни се усеща като атака, а не като желание за свързване.

Понякога съществува и другата крайност — пълното отсъствие на разговори за важните неща.

Отстрани всичко изглежда „идеално“: никой не се кара, проблеми сякаш няма, конфликти не възникват…

Но истинското, автентично общуване също липсва.

Хората живеят един до друг, но не съвсем заедно.

А истината е, че умението ни да разговаряме, е едно от най-важните умения за поддържането на взаимоотношенията ни с важните други…

Когато можем да говорим — истински, спокойно, уважително — отношенията не само се крепят, а се и развиват.

Симона Светлинова