Светлифея

21/01/2026

Понякога, когато някаква твърде болезнена ситуация се случи в живота ни, ние затваряме сърцето си.

Казваме си: „Да обичаш е твърде болезнено, не искам повече да преживявам това никога отново.“ и се затваряме за болката.

Но когато затворим сърцето си за болката, тогава го затваряме и за любовта, затваряме го и за радостта.

Изграждаме стени и прегради около себе си.
Самонаказваме се, за да не бъдем наранени отново.

Не си позволяваме да обичаме истински,
а го правим предпазливо
зад стени и зад прегради.

Държим безопасно разстояние,
за да не бъдем наранени отново,
но така се лишаваме
и от дълбочина във взаимоотношенията.

Единственият начин
да отворим сърцето си е с любов.
Любов към себе си.
Защото в затвореното сърце се крие болка, крият се страхове, минали разочарования.

Нужно е да ги осъзнаем,
да ги приемем
и да ги пуснем.

Любовта предполага уязвимост.

Самата любов изисква смелост.

Любовта се случва,
когато си с отворено сърце.

Любовта е да скочиш в неизвестното,
дори и с риска да паднеш.. но това е единственият възможен начин за това да полетиш! 🩷

21/01/2026

20/01/2026

Когато отглеждаме и възпитаваме децата си с целта да получат това, което ние не сме получили и да имат това, което ние сме нямали, тогава ние не сме напълно налични като родители за тях.

Не сме присъстващи за децата си, защото сме обърнати назад към нашите родители и към това, което не са ни дали.

Задоволяваме нашите детски нужди и нереализирани мечти и не сме налични за истинските нужди на децата ни, за това, от което имат потребност наистина те самите. Не сме способни да видим, защото гледаме назад.

За да имаме щастливи деца, е нужно те да бъдат свободни.

Свободни да бъдат такива, каквито желаят да бъдат, а не такива, каквито ние не сме могли да бъдем.

Свободни да имат това, от което те самите имат нужда, а не това, което на нас не ни е било достатъчно.

Свободни да вървят по техния път, да сбъдват себе си и техните мечти, а не да запълват нашите дефицити и да лекуват нашите рани.

И за да е възможно това, е нужно да приемем родителите си. Да приемем, че сме получили и ни е дадено точно това, от което сме имали нужда в нашия живот, за да бъдем днес тук такива, каквито сме.

Необходимо е да приемем животът такъв, какъвто е дошъл от хората, чрез които е дошъл.

За да можем да дадем напред. За да сме налични за децата ни. За да са щастливи и свободни те.

За да усещат подкрепата зад гърба си да сбъдват себе си, да следват собствения си път и да учат собствените си уроци.

Симона Светлинова

19/01/2026

“За да твори, човек трябва да е в състояние да реагира.

Творчеството е способността да реагираме на всичко, което става около нас, да избираме от стотици възможни мисли, чувства и действия, които се надигат в нас, и да ги сливаме в уникална реакция, израз или послание, носещи сила, страст и значение.

В този смисъл, загубата на творческа среда означава да се ограничим само до една възможност, да потискаме или цензурираме чувствата и мислите си, да не действаме, да не говорим, да не вършим, да не съществуваме..”

Клариса Пинкола Естес, из книгата “Бягащата с вълци”

19/01/2026

Понякога животът ни отвежда като поставя на пътя ни някой, който изглежда идеално се вписва в пъзела на нашето съществуване.

Не става въпрос само за харесвания, интереси или случайности, а за по-дълбока връзка, трудно за обяснение, но невъзможно за игнориране.

Правилният човек не винаги пристига в очакваното време или по начина, по който сме си представяли.

Може да се появи насред хаоса или когато най-малко го търсим, носейки спокойствие или провокирайки необходимата революция.

Той е този, който уважава мълчанието ти, но и предизвиква мислите ти; който празнува постиженията ти като свои и ти напомня, че дори в най-мрачните дни има причини да вярваш.

Не става дума за съвършенство, защото никой не е.

Правилният човек е този, който със своите добродетели и недостатъци избира да върви с теб, да расте с теб и да градите заедно.

Той е този, който добавя към живота ти, без да се опитва да промени същността ти, защото разбира, че да обичаш означава и да приемаш.

Намирането на правилния човек не е само въпрос на късмет, а до готовност да го разпознаеш, цениш и да се грижиш за него, когато пристигне,

Защото понякога най-голямата магия се крие в тези, които решават да останат и да бъдат част от нашата история.

~ Luna Azul

18/01/2026

“На един кей са кацнали 5 чайки.

Едната от тях решила да отлети.

Колко чайки са останали на кея?

Ами... четири.

Не отвърна Джоунс.
На кея са си останали 5 чайки.

Да решиш да отлетиш и наистина да отлетиш са две различни неща...

Независимо от широко разпространеното противоположно мнение, намерението да сториш нещо не притежава абсолютно никаква променяща сила.

Петата чайка може да има намерение да отлети, може да е решила да отлети, може да си говори с останалите чайки колко прекрасно е летенето, но докато сама не размаха крила и не се издигне във въздуха, тя продължава все така да си стои на кея.

Между нея и останалите четири чайки на практика няма никаква разлика.

По същия начин няма разлика между човек,
който възнамерява да живее по различен начин
и човек, на който това изобщо не му минава през ума.

Мислил ли си някога колко често ние съдим за себе си по намеренията, които имаме, докато за всички други хора съдим по техните реални действия. Намеренията без реални действия са обида за онзи, който очаква най-доброто от теб. "Имах намерение да ти донеса цветя, но не ти донесох.", "Мислех да се прибера у дома за рождения ти ден, но...".”

17/01/2026

..Когато нищо не носи радост, нищо не се желае и смисълът се губи…

Причина за това състояние в живота на човек може да не е липсата на подкрепа и стимулация за детето, а излишъкът от тях.

Ето едно дете, което започва да се опитва да прави нещата само: Посяга към чаша и се опитва да пие. Взима прахосмукачка, като майка си, и се опитва да я овладее.

В началото опитите не са много успешни. Ядосва се, хвърля я, след което детето опитва отново – наблюдавали ли сте това поведение при 1,5-, 2- или 3-годишни деца?

Някои родители губят търпение, отнемат неща и правят неща вместо детето си – и тогава собственият им стремеж и упоритост в постигането на целите им могат да бъдат потиснати.

Понякога родителите наблягат твърде много на успехите на детето.

“Детето ми вече може да чете на три години! И колко красиво нарисува костенурка! Пораства!“

Те виждат само успехи и не подкрепят провалите.

Изискват детето да овладее задачи, които може би все още не са по силите му.

И детето се научава да вярва, че не то е важно, а успехите му.

Фасада, с която родителите могат да се радват и да се гордеят.

И ще бъде обичано за това.

Такова дете ще се старае много.

Ще се стреми да успее на всяка цена,
каквото и да прави.

И може би ще избягва да опитва нещо,
ако не е сигурно в успеха.

Провалът, за него и за възрастния, в когото ще порасне, ще бъде практически непоносим.

В края на краищата, провалът е означавал, че не е получавало любов.

Всички сме способни на някои неща,
а на други не.

Опитваме се
и понякога можем да се провалим.

И това е съвсем поносимо,
стига животът ни да не зависи от това,
а за малкото дете животът е връзката с възрастните.

Човек, израснал от такова дете, може да изглежда много целеустремен и успешен.

Но може да е много напрегнат и уморен.

В крайна сметка,
постоянният успех изисква много усилия.

И резултатът често е незадоволителен, защото човек не осъзнава собствените си импулси, а се опитва да изпълни това, което мисли, че другите очакват от него.

И нищо да не носи радост в този случай може да бъде причинено от някакъв вид провал.

Когато човек трябва да се изправи пред собствените си несъвършенства,

Или от непоносим стрес, който започва да влияе на физическото състояние на тялото и психиката просто изключва превключвателя.

В този случай това е начин да си починете и да видите истинското си аз.

Не всемогъщото аз.

И да оцелеете..

Текст от Наталия Кверквеладзе, към групата за практика “И светът не е сладък”

17/01/2026

"Прави разлика между тези ситуации, в които има още работа за вършене в една връзка, и онези, в които работата вече е приключила.

Твърде често оставаме заключени във връзки, които вече не ни служат.

И твърде често се отказваме от връзки, преди съвместната ни работа да е приключила.

Трябва да решим (бих казала да почувстваме) – дали тази връзка е лаборатория за моето собствено разширяване и разгръщане или затвор, създаден от мен самия, в който стоя заключен?

Дали тази връзка насърчава растежа ми или предизвиква сън?

Можем ли да намерим начин да станем съзнателни заедно или е по-добре да сме разделени?

Това е изкуството на свързаността – да знаеш кога да се гмурнеш по-надълбоко и да знаеш кога да се отдръпнеш и да си тръгнеш.

След като усъвършенстваме това изкуство, можем да растем напред в нашия релационен живот."

Джеф БРАУН