29/06/2023
Цел! Път! Посока! Смисъл!
Ей тия думички ми се завъртяха днес в главата и реших да споделя с вас. Замислих се, че има прекалено много хора напоследък, които често влизат в ниските вибрации на депресивните състояния. Разбира се ние не сме роботи и е напълно нормално да имаме понякога такива моменти, аз също не правя изключение. Но, поправете ме ако греша, като че ли има „бум“ и „епидемия“ на подобни състояния. Защо все по-често чета, чувам, виждам деца и младежи в депресия, за възрастните изобщо няма да говоря? Замислих се за моето детство и младежки години. Аз съм от децата на прехода и съзнателно помня и онзи режим. Няма да коментирам дали и кога е било по-хубаво, тогава или сега, но ние бяхме усмихнати, гледахме на нещата с лекота, движехме се много и свободно, играехме, пеехме на нескопосан английски песните с радиото или с касетките с лошо качество и се смеехме, много се смеехме. Не си спомням да е имало край мен деца или младежи с депресия, май всъщност по-онова време не знаех за съществуването на тази дума. А дали е имало много депресирани възрастни, не мога да кажа със сигурност, но поне на нас децата не ни е правило такова впечатление. Както и да е, няма да правя сравнителна характеристика на различните епохи, добри, лоши, зависи от гледната точка. Но, има нещо съществено, което според мен ги различава. А именно – цел, път, посока, смисъл. Всички тези неща, като че ли ни ги даваха и на нас и на нашите родители. Бяхме насочвани какво да учим, работим, как да живеем, какво да си купим, къде да идем. И може би липсата на голяма свобода (на словото, на информацията, на поведението, на пътуванията, стоките и мн. др. неща), привидната сигурност, в която живеехме, както и че не се налагаше да мислим прекалено много за утрешния ден ни предпазваха от депресивни състояния. Не ме разбирайте погрешно, не възхвалявам миналото, просто констатирам. Истината е, че в нашата епоха тези неща – цел, път, посока, смисъл, са изцяло и единствено наша лична отговорност, няма кой да ни ги даде, няма кой да ги определи вместо нас (понякога родителите се опитваме, но често грешим и насаждаме нашите лични цели и идеи), няма кой да поеме отговорността за решенията и действията ни. И ето тук мисля идва големия проблем на повечето, да не кажа на почти всички хора, да бъдем на нашия си път. От друга страна огромното количество противоречива информация, с която сме засипани ежедневно, но за разлика от преди, трябва сами да пресеем и изберем на какво да вярваме, допълнително разклаща психиката ни и ни кара да се съмняваме в своите цели и постъпки, а даже и да се страхуваме от тях. И какво правим? Какво е решението? Ами, не знам, няма еднозначен и категоричен отговор на тези въпроси. Има хора, които успяват да си стъпят на пътя, с помощта на специалисти (психолози, терапевти и др.), чрез различни практики и обучения, чрез книги, или някакви други подходи, но има и много, които не успяват, а има и такива, които просто не искат. Дали аз съм успяла? Честно, задавам си този въпрос, а най-вече си задавам въпроса: Щастлива ли съм? Мисля, че ежедневно трябва да питаме самите себе си, дали сме щастливи, защото това, което вчера ни е донесло щастие, няма гаранция, че утре ще го направи. Живеем в динамично време, енергията се движи бързо около нас и вътре в нас, а ние просто трябва да пуснем потока, да го усетим и да му се доверим. Не мисля, че съществува рецепта за щастие, но, със сигурност знам, че не бива да спираме да търсим
Цел! Път! Посока! Смисъл!
С❤️ Фил
PhilHolistic