По пътя към себе си - психолог и психотерапевт Красимира Тасева

15/11/2025

Старите травми, скрити зад „морал“ и „опит“

Отваряме тема, вероятно неудобна за мнозина. Искахме да кажем мнението си, защото ни прави сериозно впечатление какви “змии и гущери” излизат от клавиатурите на някои хора от както се добраха до свободното ползване на интернет и конкретно социалните мрежи. Тези хора са нечии майки, нечии баби, нечии бащи, дядовци и т.н от които не се предполага, че е възможно подобно поведение, защото постоянно говорят и проповядват уж за ценностите, морала и смирението на техните времена.

Нека да ги видим онези „големи“ хора – майки, бащи, баби и дядовци – които гордо твърдят, че били истински хора, че били израснали с „ценности“, че „младите нищо не знаят“.
Същите тези баби и дядовци, които всеки ден клюкарстват пред блока и обиждат младите, са същите, пред които някои родители още се страхуват да признаят, че детето им ходи на психолог — защото „ще го нарекат лудо“ и ще му излезне име. Родители, които се срамуват от мнението на хора, които след малко ще се приберат и ще седнат пред компютъра, за да ръсят дефицитите си без задръжки. И въпреки това, тези баби и дядовци продължават да вярват, че „психолозите си пълнят гушите“, внушавайки на хората, че имат казус и все така вярват, че децата имат нужда от шамари, за да „станат хора“, а не от терапия.

И все пак, колко често зад тази фасада на „опит“ се крие дълбока, неизлекувана болка.
Травма, предавана от поколение на поколение като фамилно наследство — не под формата на имоти, а на вина, контрол и емоционална студенина.

Това са хора, които са били научени, че „не се плаче“, че „трябва да се търпи“, че любовта се доказва със страдание, а уважението се печели със страх, “че дете се целува само докато спи”, “че щом има хляб на масата, друго не е важно”….
И така са превърнали тъгата в характер, а потискането — в гордост.

Днес, когато младите хора започват да лекуват тези травми — да говорят открито за насилието, за психичното здраве, за личните граници — те вече не се вписват в стария сценарий на мълчание и подчинение.
И точно това дразни „големите“.

Не защото младите грешат.
А защото младите смело правят онова, което те никога не посмяха.

Когато виждат красиво, свободно, успешно момиче или момче, което говори уверено, обича себе си и не се страхува да постави граници — това не е просто завист.
Това е сблъсък с неизживяното. С потиснатата младост, с несбъднатите мечти, с онова „аз“ вътре в тях, което някога е било пречупено.

Психологията го нарича „интергенерационна травма“ — болка, която не е била излекувана и затова се предава нататък, често под формата на критика, унижение или сарказъм.
„Да не ти се вземе акъла“, „Не се излагай“, „На твоята възраст ние…“ “разочарован/а съм от теб, как можа”— звучи познато, нали?

Но зад тези думи стои едно: страхът от собствената безсилие.
Страхът да не се изправят пред факта, че са били жертви на система, която ги е научила да оцелеят, но не и да живеят.

И затова днес виждаме възрастни хора, които прекарват часове в интернет, сипейки обиди по адрес на младите, успешните, смелите. И то много грозни, цинични и направо покъртителни обиди, които се срамуваме да четем, а камоли да назовем.

Тъжно е!
Тъжно е от ръцете, с които баба меси хляб с любов,
и от ръцете, с които дядо цял живот е градил,
днес — върху клавиатурата — да излиза такава жлъч.
Да се превръща болката в оръжие, вместо в мъдрост.

Не защото младите са лоши.
А защото младите им показват, че друг път е възможен.
Че животът не е само страдание, а може да бъде осъзнат избор, любов, творчество, грация.

Тези хора не са зли по природа — те просто са ненаучени да обичат здравословно.
Не знаят какво е нежност без манипулация.
Не разбират любов без контрол.
И когато я видят, им изглежда фалшива, защото не познават такава.

И за това днес- пред компютъра, те дават вместо подкрепа, уважение и възхищение, обиди, унижения, презрение..

Истината е проста и болезнена:
някои от тези „възрастни“ никога не са пораснали емоционално.
Те просто са станали по-възрастни деца, натоварени с неизказана болка.
Станали са възрастни, без да са се научили на емпатия, на саморефлексия, на прошка.

И ако обществото иска истински прогрес, няма да го постигнем с подигравки и войни между поколенията.
Ще го постигнем, когато някой има смелостта да каже:
„Разбирам, че си страдал. Но няма да ти позволя да предадеш тази болка нататък.“

Истинският прогрес не идва, когато младите унищожат старите или обратното.
а когато някой спре веригата.

Това е зрелост.
Това е сила.
И това е истинската еволюция — не на тялото, а на съзнанието.

~ Нарцисизъм, манипулации, токсични връзки

08/11/2025

Признаци, че сме токсични родители

Да бъдеш добър родител не означава да обичаш детето си, а да го оставиш да бъде себе си. Истинската любов не държи, не води, не изисква, а присъства. Повечето родители вярват, че правят най-доброто за децата си, но не осъзнават, че несъзнателно ги натоварват със собствените си страхове, очаквания и неизживени травми.

Травмата на родителя често се превръща в съдбата на детето. Ако един родител е бил пренебрегнат, ще търси в детето си любовта, която не е получил. Ако е бил контролиран, ще контролира, за да се чувства сигурен. Ако е бил изоставен, ще се вкопчи в детето си, за да не бъде пак сам. Всяка неизлекувана болка се предава не чрез думите, а чрез енергията. И детето я поема като своя.

Много хора вярват, че токсичен родител е само този, който крещи, обижда или наранява. Но истината е много по-фина. Токсичността не винаги е видима. Понякога тя е облечена в „грижа“, в „любов“, в „страх за детето“. Истинската ѝ същност е в контрола, в нуждата да държим детето в нашия свят, вместо да му позволим да живее в своя.

Ето няколко признака, че носим в себе си токсични модели, дори и без да го осъзнаваме:

1. Живеем през детето си.
Когато правим избори вместо него, защото „ние знаем по-добре“, когато искаме то да сбъдне нашите нереализирани мечти, ние не му даваме свобода, а товар. Така несъзнателно го лишаваме от собствен път.

2. Приемаме любовта като дълг.
Ако очакваме благодарност, признание или „възвръщане“ на това, което сме дали, вече сме в сделка, не в любов. Истинската любов не поставя условия.

3. Обвиняваме детето за собствената си болка.
Изречения като „заради теб страдам“, „заради теб се отказах от всичко“ са форма на емоционален шантаж. Така учим детето да се чувства виновно за самото си съществуване.

4. Не понасяме неговата различност.
Когато се ядосваме, че „не е като нас“, ние не защитаваме него, а своето его. Всеки опит да моделираме детето според нашите представи е отхвърляне на неговата същност.

5. Налагаме вина вместо граници.
Границите възпитават чрез яснота, вината - чрез страх. Когато детето спазва правила, защото се страхува да не ни разочарова, то не расте в уважение, а в тревожност.

6. Потискаме емоциите му, защото не можем да се справим с нашите.
„Не плачи“, „няма защо да се ядосваш“, „спри да преиграваш“ - това са фрази, с които неволно му казваме, че чувствата му са грешни. После се чудим защо не може да изразява себе си.

7. Търсим оправдания вместо осъзнаване.
„И мен така са ме възпитавали“ не е извинение, а капан. Всеки от нас носи отговорност да прекъсне цикъла на предадената болка.

8. Използваме любовта като инструмент за контрол.
„Ще те обичам, ако…“, „ще съм горд с теб, когато…“ - това създава вътрешна празнота, която детето после запълва цял живот, търсейки одобрение.

9. Не умеем да се извиним.
Много родители вярват, че извинението ще ги „принизи“. Но всъщност, когато признаем грешката си, ние показваме сила, а не слабост. Даваме пример за зрялост и автентичност.

10. Не чуваме. Само говорим.
Детето няма нужда от постоянни поучения, а от присъствие. Понякога най-дълбоката любов е в мълчанието - в това да бъдем там, без да поправяме, без да критикуваме, без да изискваме.

11. Очакванията и доверието.
Очакванията са една от най-фините форми на контрол. Те не се изразяват винаги с думи, а с енергия. Когато очакваме детето „да бъде нещо“, „да постигне“, „да се държи по определен начин“, му казваме, че сегашното му състояние не е достатъчно добро. Това ражда несигурност и вътрешно напрежение, които по-късно се превръщат в перфекционизъм, вина и страх от провал.
А доверието, такова каквото често го изразяваме - „Аз ти вярвам“ - не е подкрепа, а форма на насилие. В тези думи стои тежестта на очакването: „Не ме разочаровай.“ Така детето се лишава от свободата да греши и да бъде себе си. Истинското доверие не очаква и не натиска, а просто присъства. То не казва: „Аз ти вярвам“, а излъчва: „Аз ти позволявам да бъдеш.“

Токсичността не е присъда, тя е сигнал - знак, че в нас има болка, която чака да бъде излекувана. Да видим тези признаци не означава да се обвиняваме, а да се пробудим. Всеки от нас е бил и дете, и родител. И колкото по-честно се изправим пред сенките си, толкова повече светлина можем да дадем на своите деца.

Нашите деца не са наше продължение, а нашето огледало. Те показват онова, което сме потиснали, и чрез тях животът ни кани да израснем. Ако детето ти е тревожно, погледни страха в себе си. Ако е затворено, потърси в какво си го наранил с очакванията си. Ако е гневно, виж колко болка си носил и му си предал.

Истинската грижа не е в това да дадем на детето най-доброто, а да му позволим да избере своето. Не е в това да му вярваме, а да му позволим да вярва в себе си. Там започва свободата.

Да бъдеш осъзнат родител не означава да си перфектен, а да си истински. Да умееш да признаеш, да се промениш и да обичаш - без страх, без вина, без маска.

~ Александър Данаилов
Майтрея

08/11/2025

Въпрос: Защо аз и брат ми/сестра ми помним детството си толкова различно?

Не си първият, който си задава този въпрос. Едно от най-объркващите неща при израстването с емоционално незрели родители е, че децата им може да имат напълно различен опит (и спомени), въпреки че сте израстнали под един и същи покрив.

Ще започна с важно уточнение: емоционално незрелите родители (в повечето случаи) обичат децата си дълбоко. Не става дума за липса на любов. Става дума за липса на емоционален капацитет.

Тези родители реагират на стреса като малко дете - затварят се емоционално, стават избухливи и неспособни да изразят чувствата си по нормален, разбираем начин. Това е доста объркващо за крехката детска психика.

Всяко дете има различни нужди, характер/темперамент и роля в семейните отношения. Едното може да е тихо и послушно - неосъзната мъдрост, че така ще е изложено на по-малко родителска сприхавост. Другото пък да е предизвиквало повече тригерите на родителите и да е поемало повече изблици на променящи се емоции и настроения.

Капацитетът на родителя си е същият - но начинът, по който всяко дете се е „сблъскало" с този ограничен капацитет, е създал напълно различни преживявания и спомени.

Объркващото в поведението на тези родители е, че те понякога показват проблясъци на истинска връзка - например прегръдка, която е била абсолютно истинска, моменти, в които наистина са те видели като дете и личност. Но те не са могли да ги задържат дълго тези моменти. Уязвимостта ги е плашела и те са се връщали зад защитите си.

Ако ти си детето, което помни напрежението, ходенето на пръсти, усещането, че никога не си бил разбрано - докато брат ти или сестра ти имат по-„розови" спомени - твоят опит е валиден и не трябва да се омаловажава. Не си драматично дете, нито преиначаваш спомените си. Обикновено тези деца са по-чувствителни и преживяват емоционалните ограничения на мама или татко по различен начин.

Осъзнаването и приемането на горните ситуации няма да премахне болката ти, но може да ти помогне да спреш да търсиш какво не ти е наред. Просто детето в теб е имало по-голяма нужда от емоционална връзка с мама/татко, отколкото те са можели да дадат.

Спомените ти от детството са си реални и не трябва да се опитваш да ги потушиш или забравиш. Дори неудобните. Дори онези, които си противоречат.

Ако горният текст ти резонира, значи има реална причина за това. Болката олеква, когато разберем с какво всъщност сме се сблъскали - и спрем да се обвиняваме за отношения, които са били ограничени още от самото начало.

~ Теди Василева психолог

06/11/2025

Притесняваш се за утрешната среща. После се притесняваш, че се притесняваш твърде много. После се притесняваш дали другите забелязват колко си притеснен.

Ако в момента четеш това в 3 часа през нощта, защото умът ти върти сценарии за неща, които може би никога няма да се случат – здравей, познавам те.

Какво е притеснението? То е опит на ума ни да ни предпази от някаква хипотетична опасност – един вид да сме готови за нея, когато тя се появи. До тук всичко звучи прекрасно, само че като се замислим, не е точно така. Похабяваме време, нерви и усилия за неща, които е много малко вероятно да се случат.

Хайде да си представиш следната ситуация: стоиш с отворен чадър в ръка в ясен слънчев ден, посред лято. Небето е синьо, няма нито облаче. Но ти държиш чадъра, защото „ами ако завали". Минават часове, после дни, а ти все го държиш. Ръката ти започва да те боли, раменете ти са напрегнати, врата ти е схванат. Чадърът става все по-тежък, макар да е все още точно същият – просто ти си го държиш прекалено дълго.

Това е перфектната метафора за притесненията, които носим за неща, които не можем да контролираме.
Чадърът е въображаемата ни защита срещу всички възможни бъдещи неприятности. Държим го, защото се страхуваме. Но държейки го постоянно, всъщност се изтощаваме и не правим нищо полезно. Дъждът или ще завали, или няма да завали – чадърът не променя това. Докато го държим обаче, ръцете ни треперят от умора.

Когато се притесняваме за неща, които не можем да контролираме, ние правим точно това – държим чадър срещу нещо хипотетично, което може изобщо да не ни се случи. И това не ни дава контрол, а ни го отнема. Защото вместо да насочим енергията си към онова, върху което наистина можем да повлияем, я разпиляваме в безсмислени въртения на мисли.

Притеснението живее основно в главата ни. То е мисловен процес – въртим мисли за нещо конкретно, което ни тревожи. Например: „Притеснявам се, че няма да получа тази работа, за която кандидатствах", „Притеснявам се, че приятелката ми може да се разболее тежко", „Притеснявам се, че няма да успея да платя сметките този месец".

Приеми, че винаги ще има неща в живота ти, които просто не можеш да контролираш. Не можеш да контролираш дали някой ще те напусне. Не можеш да контролираш дали ще получиш мечтаната работа. Не можеш да контролираш бъдещето. Опитът постоянно да държиш чадър „за всеки случай" само ще те натовари.

Нито едно притеснение не е платило сметка, не е възстановило болен човек, не е спасило връзка.

Притеснението е просто умственото въртене на едни и същи мисли в кръг, без изход. Действието решава проблемите. Планът решава проблемите. Притеснението обаче само ги увеличава.

Ето защо е толкова важно да се научиш да забелязваш тези мисли в самото начало, преди да се превърнат в лавина. Под лавина в случая визирам превръщането на постоянните притеснения в тревожност.

Но за тревожността ще напиша повече скоро.

До тогава се опитай да забележиш кога държиш чадър в слънчев ден – и скоро ще почувстваш облекчение. Довери ми се.

С обич,
Твоят психолог Теди Василева
Biscuit For the Soul/Бисквитка За Душата

05/11/2025

Жертва: удобната роля, в която страдаш красиво

„Да страдаш е по-лесно, отколкото да решаваш.
Да понесеш нещастието е по-лесно, отколкото щастието.“
— Берт Хелингер

Колко от вас живеят с тази истина, без дори да го осъзнават?

Днес искам да поговорим за жертвата.
Тази, която винаги „няма избор“, винаги „се старае“, но никога не е щастлива.
Която все е уморена, обидена, изчерпана.
Която не живее — тя оцелява.
Жертвата винаги има алиби
Когато си жертва, винаги има кой да е виновен.
Мъжът, който не помага.
Децата, които не оценяват.
Шефът, който не уважава.
Съдбата, която все не те разбира.

Но истината е проста:
Докато си жертва, никога няма да си свободна.
Защото тази роля е сладка и коварна.
Тя те освобождава от отговорност, но и от силата ти.

Как започва всичко
Почти винаги — в детството.
Когато някой те е наранил и не си могла да се защитиш.
Когато си чула: „Трай си, не се обаждай“, и си го запомнила завинаги.
Когато любовта е идвала само след болка.

Тогава малкото момиче в теб решава: „Щом страдам — ме обичат.“
И започва да строи живота си по този модел.
После пораства, но продължава да живее по същия сценарий — само че вече с други герои.
Жертвата обича да страда красиво
Тя ще ти каже:
„Аз толкова дадох, а той…“
„Аз цял живот се раздавам, а никой не ми връща.“
Но истината е, че никой не я е молил.
Тя сама е избрала да дава, за да заслужи любов.
Да спасява, за да бъде нужна.
Да страда, за да не се чувства виновна, че е щастлива.
Тя ще чисти, ще готви, ще върти всичко у дома
и ще казва:
„Ако не съм аз, всичко ще рухне.“
Но зад тази фраза стои страхът от самота.
А самотата плаши не зрялата жена — а вътрешното дете, което още чака мама да го забележи.
Жертвата не иска решения — иска съчувствие
Когато се оплакваме, не търсим промяна.
Търсим утеха.
Защото утехата е нашата изкривена форма на любов.
„Погали ме, пожалей ме, кажи ми, че съм права.“
Това е скритото послание.

Виждала съм го хиляди пъти в терапията:
Жена, която страда от мъжа си, но не си тръгва.
Която се оплаква от работата си, но не кандидатства другаде.
Която казва „нямам избор“ — но има. Просто я е страх да го направи.
Защото да решиш — значи да поемеш отговорност.
А да страдаш — е по-безопасно.

Жертвата е отличен манипулатор
Тя никога няма да го признае, но знае как да държи другите около себе си.
Чрез болест, вина, оплакване, драма.
„Как ще ме оставиш в това състояние?“
„След всичко, което направих за теб?“
Познато ли звучи?
Така се контролират хора — чрез жалост.
Иронията е, че жертвата не контролира другите, а само се върти в собствената си безпомощност.

Психосоматика на жертвата
Главоболия, анемия, болки в гърба, хормонален дисбаланс, ПМС, умора без причина…
Тялото крещи това, което душата мълчи:
„Не искам повече така!“
Няма болест без емоционална причина.
Когато си в ролята на жертва, тялото поема болката, която не си посмяла да изречеш.

Как да излезеш от ролята

1️⃣ Спри да се лъжеш.
Кажи си истината, дори да боли: „Стоя тук, защото ме е страх да започна отначало.“
„Оставам с този човек, защото се страхувам да съм сама.“
Истината не убива — илюзията убива.
2️⃣ Спри да се оплакваш.
Особено на мъж.
Жалбите убиват мъжествеността, а после се чудим защо не ни уважават.
3️⃣ Не търси виновни.
Когато обвиняваш, казваш:
„Аз нямам сила.“
Когато поемеш отговорност — си я връщаш.
4️⃣ Не спасявай никого.
Нито мъжа си, нито детето си, нито света.
Те имат право да паднат — както и ти.
Любовта не е контрол.
5️⃣ Върни се в живота си.
Ако ти е тъжно, самотно, празно — това е знак, че си излязла от собствения си живот и живееш нечий чужд.
Върни се в своя.

Жертвата никога не може да бъде щастлива.
Не може да бъде женствена, лека, вдъхновяваща.
Защото страданието и женствеността живеят на различни честоти.

Жената-жертва не живее — тя преживява.
А животът не е даден, за да оцеляваш.
Той е даден, за да обичаш, да се смееш и да казваш:
„Избирам себе си.“

~ Надежда Димитрова

05/11/2025

Обидата – тихата отрова, която разрушава любовта... 💔

Обида.
Думата звучи дребно, но в нея живее буря.
И никой не ѝ обръща внимание, докато не започне да разяжда отвътре.

Според психологията, обидата е сложна емоция — смесица от гняв, срам, болка и усещане за несправедливост.
Но в терапията аз виждам не диагноза.
Виждам лица.
Живи хора, които някога са искали само едно — да бъдат чути.

Идва при мен жена.
Успяла, умна, с хубава работа, две деца.
Красива, но в очите ѝ – умора.
И първото нещо, което каза, беше:
„Не знам защо всичко се разпадна. Не съм искала това.“
И когато тръгнахме назад - се оказа, че всичко започнало не с изневяра, не със скандал,
а с нещо много по-тихо.
Един ден се прибрала от работа — изтощена, с пълна торба покупки, децата пищят, а той седи пред телевизора.
Тя оставила нещата, мълчала.
Не казала нищо.
Просто си помислила:
„Той не ме уважава. Не му пука.“
И този момент минал.
Но не и в нея.
Там останал — като драскотина, която не кърви, но не зараства.
После още един момент.
Празник. Тя му приготвила изненада, а той забравил.
Същата вечер тя легнала до него и не казала нищо.
Само се извърнала към стената.
„Не исках да се карам“, казва ми.
„Исках просто да го разбере сам.“
Но мъжете не разбират „само така“.
Те не чуват онова, което не е казано.

Обидата започва именно там — в неизказаното.
В момента, в който си помислим:
„Защо пак аз?“,
но замълчим.
„Не е честно“,
но се усмихнем.
„Боли ме“,
но кажем „Нищо ми няма“.
И колкото повече потискаме, толкова по-дълбоко обидата пуска корени.
Тя започва да живее в тялото — в стягането в гърлото, в болката в гърдите, в безсънието, в тревожността.
Това не е поезия. Това е психофизиология.
Тялото помни онова, което умът не е посмял да изрече.

В научните трудове наричат това „руминация“ — постоянно преживяване на миналото, връщане към обидата отново и отново.
А в живота то изглежда така:
тя стои вечер сама в леглото и мисли:
„Толкова години му дадох, а той така ли ми се отплаща?“
И докато си го повтаря, болката става част от идентичността ѝ.
Тя вече не просто е обидена — тя е обидата.

След време мъжът си тръгнал.
Не защото не я обичал,
а защото не можел повече да диша в тази тишина.
И сега, седейки на терапия, тя плаче.
Не защото е сама,
а защото най-накрая разбира —
всички онези неизказани „болеше ме“, „липсваше ми“, „исках да ме чуеш“
са се превърнали в тухлите на стената, която сама е построила между тях.
И тогава казва нещо, което често чувам:
„Сега ме боли още повече, защото виждам, че и аз съм имала роля.“

И това е най-зрелият момент в терапията —
когато човек спре да обвинява другия и започне да чува себе си.

Истината е проста и брутална:
обидата е форма на контрол.
Ние вярваме, че като се отдръпнем, ще накажем другия.
Че като мълчим, той ще се досети.
Че като страдаме красиво, ще ни забележи.
Но никой не вижда страданието, което е скрито зад мълчанието.
Виждат само стената.

Обида не е чувство.
Обида е клетка.
Сама си влизаш вътре и чакаш някой да дойде да ти отключи.
Но никой не идва.
Защото ключът е у теб.

И ако днес се разпознаваш в тази история —
ако усещаш, че носиш в себе си натрупани, неизказани моменти —
спри.
Преди те да те спрат.

Прошката не е за него.
Прошката е за теб.
За да можеш отново да дишаш,
да обичаш,
да живееш, без да броиш наум колко пъти са те наранили.
Защото никоя връзка не се разпада от една кавга.
Тя се разпада от хиляди премълчани болки.
От тихи вечери с погледи в телефона.
От „нищо ми няма“.
От онази усмивка, зад която всъщност стои обида.
И ако си мислиш, че не можеш да простиш,
помни това:
прощаваш не защото той заслужава,
а защото ти заслужаваш да бъдеш свободна.

И тогава става чудото.
Обида­та изчезва.
А на нейно място идва мир.
И онази зряла, чиста любов —
която не чака, не наказва и не мълчи,
а просто е.

~ Надежда Димитрова психолог

05/11/2025

Признаци, че всички нарцисисти страдат от синдрома на Питър Пан
1. Отказват да пораснат емоционално
Когато ги конфронтират, те правят сцени, цупят се при критика и очакват другите да оправят емоционалния им хаос — точно като дете, което никога не е узряло.
2. Страхуват се от отговорност
Независимо дали става дума за родителство, финанси или обвързване, нарцисистите винаги избягват отговорността. Обичат привилегиите на зрелия живот, но мразят задълженията, които вървят с него.
3. Искат постоянно внимание и похвала
Като разглезено дете, което се нуждае от аплодисменти, нарцисистът жадува за възхищение. Ако спреш да „ръкопляскаш“, той се чувства нападнат.
4. Избягват последствията
Манипулират, лъжат или се държат безотговорно – и когато бъдат разкрити, обвиняват всички други. Да признаят вина за тях е непоносимо.
5. Виждат връзките като играчки
Щом вълнението изчезне, им омръзва и търсят нови „играчки“, които да ги забавляват.
6. Имат нужда от настойник, не от партньор
Очакват партньорът им да бъде родител, терапевт и фен едновременно — докато самите те остават емоционално заседнали на 10-годишна възраст.
7. Живеят във фантазия, а не в реалността
Създават грандиозна илюзия за себе си — могъщи, съвършени, специални — и изпадат в паника, когато животът изисква истинска зрялост.
8. Мислят, че правилата не важат за тях
Нарцисистите вярват, че са изключителни. Нормални очаквания като честност или скромност? Те са „за другите“, не за тях.

От Mental Health with Omoye
Преведе Нарцисизъм, манипулации, токсични връзки

30/10/2025

Емоционално недостъпният мъж

Той не е лош. Не е безчувствен. Не е бездушен.
Той е просто затворен, замръзнал, заключен зад врата, която някога е спасила живота му.

Израснал е в дом, където емоциите са били слабост.
Бащата - строг, авторитетен, винаги прав.
Майката - перфекционист, която е знаела кое е „правилно“ и кое не.
Там, между тях, момчето е научило нещо просто и смразяващо,
че любовта се печели с поведение, а не се получава с присъствие.

Когато е плакал, са му казвали: „Мъжете не плачат.“
Когато е бил уплашен, са му се подигравали.
Когато е търсил близост, са му обяснявали, че трябва да бъде силен.

И така той е станал дете, което оцелява чрез контрол.
Научил се е да мисли вместо да чувства.
Да действа вместо да се разкрива.
Да мери всичко - думите, жестовете, дори любовта.

Като възрастен, такъв мъж може да изглежда успешен, стабилен, разумен.
Но вътре в него живее едно замръзнало момче, което още пази сълзите си за „по-подходящ момент“.

Когато жената до него се приближи,
той не знае как да приеме тази близост.
Тялото му се стяга, сърцето му се крие, думите му изстиват.
Не защото не я обича, а защото не знае как да бъде обичан.

А когато единият партньор замрази чувствата си,
другият е принуден да изразява емоциите в двойна пропорция.
Някой трябва да покаже къде боли,
да посочи „замръзването“ и да върне живота в емоциите.
Така често в отношенията се включват агресия, омраза, провокации -
болезнени, но живи сигнали, че вътре още има нещо, което иска да бъде чуто.

По-добре сълзи, по-добре истина, отколкото тишина.

Мъжът се нуждае от емоционалността на жената.
Чрез нея той отново се свързва със своята анима - женския компонент на психиката си.
Ако е с емоционално дистанцирана жена, се оттегля още по-дълбоко в стереотипа, като изразява мъжествеността си чрез контрол и агресия, вместо чрез присъствие и уязвимост.

Емоционално недостъпният мъж не се нуждае от обвинения, а от съзнание - да види онова дете в себе си, което някога е треперело от гласа на баща си и е търсело очите на майка си, без да ги срещне.

Изцелението идва не когато го променим,
а когато разберем какво стои зад мълчанието му.
Когато престанем да се борим с бронята и започнем да чуваме болката.

Психотерапията не учи как да бъдеш „по-малко студен“.
Тя учи как да се свържеш отново със себе си.
Да не носиш бащиния глас и майчината оценка в сърцето си.
Да не доказваш любовта си, а просто да я чувстваш.

Ако темата те докосва, може би вътре в теб има момче, което още чака да бъде чуто.
И всичко започва с това — да му позволиш да говори.
~ Янка Георгиева психолог

30/10/2025

Жената, която се влюбва в емоционално недостъпен мъж

Тя не го избира случайно.
Тя го разпознава.
Нещо в неговото мълчание ѝ е познато - онова усещане, че трябва да се докажеш, за да бъдеш обичана.

Тя е израснала с баща, който е бил далеч - физически или емоционално.
С майка, която е била твърде заета, за да забележи нейната тъга.
И някъде по пътя е научила, че любовта е труд, не сигурност.
Че близостта се печели, а не се получава.

Когато срещне мъж, който не я допуска напълно, тя не се плаши.
Напротив - това ѝ е познато.
Сякаш вътре в нея се включва стар сценарий:
„Този път ще ме изберат. Този път ще ме видят.“

И тя започва да се старае.
Да разбира.
Да чака.
Да оправдава.
Да вярва, че любовта ѝ ще го промени.

Но колкото повече дава, толкова повече се изчерпва.
И не разбира защо пак е сама - този път не защото няма мъж,
а защото няма контакт.

Той е до нея, но е далеч.
Тя говори, а той мълчи.
Тя търси, а той се затваря.
И в това мълчание тя пак чува гласа от детството си:
„Не си достатъчна.“

Истината е, че жената, която се влюбва в емоционално недостъпен мъж,
не търси него - тя търси баща си, който някога не е могъл да я чуе.
И отново се надява този път да получи различен край.

Изцелението започва, когато спре да чака другия да се отвори,
и започне тя самата да се обръща към себе си.
Към онази част, която винаги е чакала.
Към малкото момиче, което някога е вярвало, че любовта трябва да се заслужи.

Да я види.
Да я приеме.
Да ѝ каже:
„Ти си достатъчна. Не трябва да се бориш, за да бъдеш обичана.“

Любовта не се изгражда, когато гониш недостъпния.
Тя започва, когато се върнеш при себе си.
~ Янка Георгиева психолог

24/10/2025

🧡 #различнатагодина #напомнянезатеб

21/10/2025

18/10/2025

СИНДРОМ НА СПАСИТЕЛЯ

Когато чуждият живот става по-важен от твоя

Пиша този текст след няколко срещи с хора, с които работя и които искат да запишат сесии. Майки, които идват със сълзи в очите заради порасналите си деца. Жени, които споделят за алкохолизираните си мъже и за обърканите си, зависими или гневни деца. Момичета, които вярват, че могат да променят приятелите или гаджетата си, ако „просто се постараят още малко“. Един мъж, който идва с надеждата, че разговорът с психолог ще промени приятелката му. Историите са различни, но нишката е една и съща.
Много от вас ще се разпознаят. А зад всичко това стои нещо много по-дълбоко – синдромът на спасителя.

Познаваш ли онази тиха, коварна умора, която не минава с уикенд почивка или ново начало? Не е от физическа работа. Това е умората да носиш чужди съдби върху собствените си рамене. Да дърпаш някого от дъното, докато не се събудиш вътре с него. Не защото си длъжен. А защото си се научил.

Синдромът на спасителя не започва в зряла възраст. Той се ражда в детството — в онези домове, където любовта се е давала „за нещо“. За мълчание. За помощ. За доброто поведение. За това да не пречиш. И тогава детето разбира: за да бъда обичан, трябва да съм нужен. И този код тихо започва да управлява целия живот.

В зряла възраст той става начин на съществуване.
Майки не пускат 30- и 40-годишните си „деца“ да поемат отговорност, защото „ако не съм им нужна, кой съм аз“.
Жени носят мъже на гърба си с години – през алкохол, безсилие и болести – защото вярват, че любовта се доказва с жертва.
Хора влизат в терапия, не защото искат да променят себе си, а защото искат да „поправят“ някой друг: партньор, родител, приятел.

Но синдромът не спира дотук. Той тихо пропълзява във всички сфери.

На работа – това са хората, които поемат всичко. Които остават след работно време, оправят чужди грешки, дърпат екипи, мълчат, когато ги товарят още и още. И тайно очакват някой да забележи. Да каже „Браво“. Да ги оцени. Да ги покани на масата на признатите.

В приятелствата – това са хората, които винаги са „там“. Слушат, утешават, дават пари, подкрепят, организират. И после, когато никой не ги пита „А ти как си?“, вътре избухва гняв, обида и разочарование. Защото всичко, което са дали, не е било чисто даване – то е било сделка. Невидим договор: „Аз ще ти помогна, ти ще ме обичаш. Аз ще се жертвам, ти ще ме забележиш.“

В любовта – това са хората, които влизат в ролята на спасители вместо партньори. Които се вкопчват в болните места на другия, опитвайки се да ги „излекуват“, вярвайки, че така ще бъдат обичани по-дълбоко.

Парадоксът е брутален. Спасителят изглежда силен. Но под тази сила има едно дете, което крещи: „Виж ме. Обичай ме. Не ме изоставяй.“ В спасението има власт — „Аз знам по-добре как трябва да живееш“ — и океан от безсилие, защото цялата тази любов е пропита от страх.

И после идват очакванията. Огромни, мълчаливи, неизречени. Да бъдем забелязани. Поканени. Включени. Върнати.
Но очакванията, когато не са изречени, се превръщат в бомби.
Спасяваме, а после се сърдим. Даваме, а после се чувстваме предадени. Поддържаме, а после ни боли, че никой не ни е върнал същото.
И точно там синдромът започва да разрушава отвътре. Разяжда самочувствието. Превръща отношенията в мрежа от разочарования.

Той не просто съсипва любовта. Той съсипва професионалните ни роли, приятелствата, усещането ни за собствена стойност. Постепенно губим себе си. Губим гласа си. Губим границите си. Превръщаме се в линейка без гориво, която спасява всички, освен себе си.

И никой не идва да ни спаси.

Синдромът на спасителя не се лекува с още една мисия. Той се разтваря в онзи честен, болезнен момент, когато човек каже: „Не спасявам тях. Спасявам себе си. Спасявам онова забравено дете в мен.“

Само когато започнем да опознаваме собствените си вътрешни части, замръзнали субличности и травми, само когато разпознаем схемите и капаните, в които несъзнателно се хващаме, можем да изберем различен живот.
Не живот на спасители, а на свободни хора. На хора, които могат да обичат без сделки и да дават без да изчезват.

Както Юнг е казал:
„Докато не направим несъзнаваното съзнавано, то ще управлява живота ни и ще го наричаме съдба.“

Надежда Димитрова
Психологически кът полет