23/10/2025
Днес искам да споделя една история.
Историята е свързана с видео игри, но всъщност поуката е много по-дълбока — за това как гледаме на децата си, как тълкуваме поведението им, и какъв пробив настъпва, когато просто променим гледната си точка.
Скоро лично аз имах такава ситуация с дъщеря ми. И бях решила вместо да и казвам за стотен път колко е вредно екранното време да се поинтересувам от това, което гледа и да задавам въпроси. Бях решила да превърна това във време за споделяне, вместо време за критики, дълги лекции.
Няма как точно да ви опиша лицето на детето, което вижда че се интересувате от това, какво е важно за него - безценно!
Една майка ми разказа за сина си, който обичал да играе видео игри след училище. Това не беше забранено у дома, но въпреки това тя призна, че всеки път, когато го видеше да хваща контролера, нещо в нея се напрягало.
„Просто се дразня,“ ми каза тя. „Сякаш си мисля — наистина ли това е начинът, по който иска да прекарва времето си? Подлудява ме.“
Може би и вие сте чувствали нещо подобно. Независимо дали става дума за времето пред екрана, дрехите, които детето избира, или песента, която слуша отново и отново — лесно е нашите преценки да се промъкнат незабелязано.
Затова я насърчих да опита нещо различно:
„Вместо да го гледаш отдалеч с раздразнение, какво ще стане, ако просто седнеш до него и го наблюдаваш, докато играе?“
Тя го направи. И това, което видя, я изненада истински.
Оказа се, че той не просто безцелно играе, както тя си мислеше. Не беше мързелив или немотивиран. Напротив — беше изключително упорит и съсредоточен. Губеше на дадено ниво и опитваше отново и отново. Беше напълно потопен в задачата, поставяше си цели, работеше, за да ги постигне, и отказваше да се предаде, дори след многократни неуспехи.
Когато обсъдихме това заедно, тя осъзна нещо удивително:
„Той всъщност прави всичко, което искам от него — просто аз не съм го виждала, защото не ми харесваше формата, в която се проявяваше.“
Попитах я:
„Ако правеше същото, но с пъзел… или с футбол… или с каквото и да е друго занимание — пак ли щеше да се дразниш? Или щеше да се гордееш?“
Тя се засмя:
„Вероятно щях да го публикувам в социалните мрежи и да се хваля колко съсредоточено и решително дете имам.“
Ето това е силата на това да спрем съденето и да се отворим към нова гледна точка.
Защото, в крайна сметка — нали работата към една цел си е работа към цел, независимо в каква форма?
Нали фокусът си е фокус?
А устойчивостта си е устойчивост?
Истинският въпрос е:
Достатъчно ли сме отворени, за да го разпознаем, дори когато не изглежда така, както очакваме? Дори когато не се вписва в нашата предварително създадена представа?
Нека се замислим заедно:
• Има ли нещо във вашето родителство, което си струва да погледнете с нови очи?
• Има ли навици или поведения на вашето дете, които ви дразнят, просто защото не ги разбирате напълно?
• Има ли моменти, които несъзнателно превръщате в отдалечаване, а всъщност могат да бъдат възможности за близост?
Да се водим само със страха и преценката си просто не ни е от полза. И това не е само за времето пред екрана. Става въпрос за това как реагираме, когато просто не го разбираме.
Потискаме ли го или проявяваме любопитство? Готови ли сме да изследваме, дори когато не го разбираме и това наистина не е нашето нещо?
Не става въпрос за това да се съгласявате с детето си за всичко или да обичате всеки негов избор. Става въпрос за вашата готовност да използвате моментите като мост, а не като стена.
И какъв прекрасен подход да бъдете пример и за вашето дете.
