12/05/2025
Като психотерапевт и автор на книгата “Паяжината на психическия тормоз”, смятам, че е важно да изразя становището си относно общия законопроект за изменение и допълнение на Семейния кодекс (сигнатура № 51-553-37-21)
Правя това без никакъв личен интерес, само и единствено от позиция на житейски опит, но най-вече като професионалист - психотерапевт, събрал в практиката си богат опит от стотици лични истории на проблемни отношения и раздели, с които съм работила и работя.
Защо задължителното споделено родителство създава повече проблеми, отколкото решава?
Когато една партньорска двойка е изградена от емоционално зрели хора, те остават такива и в раздялата си. Разбира се това е идеален вариант, но той съществува. Това са връзки, които са равнопоставени, базирани на уважение и зачитане, на търсене и намиране на общото в различията. Често, при раздяла на такива двойки, въпросите с отглеждането на децата - кой, колко, какво и по какъв начин поема отговорност - дори не се налага да бъдат разглеждани и налагани със съдебни решения и постановления. В тях партньорите се разделят, но родителската двойка продължава да съществува по отношение на децата. При такива раздели, споделеното родителство би могло да бъде добър вариант и ако това е така, родителите сами стигат до подобно решение и реализацията му.
В тези ситуации закон за задължително споделено родителство не е нужен.
Когато обаче двойката е изградена на базата на властови борби и каквито и да е форми на насилие (психическо, физическо, морално, финансово и т.н.), децата, от раждането си, са залог във връзката. А прекратяването й ги превръща в единствен залог и единствен начин да бъде продължено насилието върху другия родител. Децата са инструмент за насилие и отмъщение в ръцете на единия родител. Те са предмет. Реална обич и грижа към детето не съществува, както такава не е съществувала и към партньора. (“Щом не мога да продължа да те насилвам директно, ще направя всичко възможно, за да го правя косвено.”)
Къде тук е грижата към детето? Къде е интересът на детето? Само изкуствен интелект, лишен от емоционални параметри може да постанови, че интересът на детето е да бъде поравно “поделено” между двамата си създатели.
Когато при раздяла на партньорската двойка има борби за поделяне на детето/децата, това е изключително еднозначен и силен знак, че става дума за проблемни и насилнически отношения между възрастните. Престъпление е, с лека ръка, вместо да бъде обърнато адекватно професионално внимание и да бъдат изградени граници, парапети, спирачки за продължаващото насилие, да бъде постановено, че съществуващата ситуация ще бъде подхранена и официализирана от съдебната система, от институциите и от държавата.
Когато единият родител -бивш партньор- е токсична личност (и не, това не са просто думи на очерняне, а реални проявления и динамика на отношенията), раздялата не прекъсва насилието. То само изменя формата си. Ако има дете/деца, те остават единственият начин да се достигне до бившия партньор, за да бъде продължен тормозът и насилието. Това се случва системно, тъй като такава личност не знае как да функционира по друг начин. Ако е използвала контрол, наблюдение, унижение във връзката си, то тя и не знае как да отговори на емоционалните нужди на детето, нито може да уважава другите му нужди. В зависимост от степента на токсичност, отношението към детето варира от пренебрегване до малтретиране, които остават скрити за света, както е оставало скрито и партньорското насилие.
В практиката ми с насилнически връзки (връзки, характеризиращи се с властови борби и каквато и да е форма на насилие - психическо, физическо, морално, финансово и т.н.) се открояват две основни групи поведения на партньора-насилник по отношение на децата след раздяла:
- Първата, по-голяма група, представлява пресилена външна проява на “грижа” към децата от страна на бившия партньор-насилник, чрез която продължава, но под друга форма, да упражнява непрестанен тормоз и да управлява живота на другия родител. Един от начините е да отправя обвинения (най-изтощителните са непрестанни сигнали, жалби и съдебни производства, “дела-шамари”, и това е характерно най-вече за хората, които разполагат с добри финансови възможности) за родителско отчуждение, за недостатъчна грижа и т.н., като обективно именно те практикуват това, в което обвиняват бившия си партньор.
- Втората, по-малка група, включва хора, които, когато се убедят, че не могат да въздействат психически на другия родител, изцяло се оттеглят от функцията си на родител, губят всякакъв интерес към децата и спират да присъстват в живота им. В практиката си съм срещала дори хора, които са слагали на дълга пауза дори успешната си кариера, за да не плащат издръжка (като последен жест на насилие).
Ако ни е грижа за детето/децата
Разбира се, че децата имат нужда от двамата си родители. Както и от бабите и дядовците си или от близките си роднини. Това е теорията.
А практиката е, че децата всъщност имат нужда от стабилна, спокойна, емоционално уравновесена среда, в която да се чувстват приети такива каквито са, да бъдат подкрепяни и грижовно съпътствани в развитието си, докато могат да поемат сами и изправени собствения си път. Децата имат нужда да виждат добри примери на отношения между възрастните около себе си - на уважение, на диалогичност, на благодарност, на зачитане. Вкарването им в междуличностните борби на възрастните е пагубно за детската психика и за структурирането на личността им. Въпросите, които преди 2-3 поколения ни задаваха: “Кого обичаш повече - мама или татко? (или баба или дядо?) са токсична динамика, която пряко и директно вреди на детския мозък - незрял, за да може да релативизира тези дуалности. И за да може да знае, че можеш да обичаш и единия, и другия, и че това не е проблем. Ако не е така, също не е проблем. Не можем да си играем с децата като прохождащи алхимици, защото нямаме познанието и зрелостта да не създаваме експлозивни смеси в развиващите се детски мозъци, докато водим глупавите си борби за надмощие помежду си.
Какво е спешно да бъде направено на този етап, за да бъде защитен интересът на детето при раздяла на родителите?
Това, което е необходимо да бъде направено на този етап, е:
- Работеща съдебна система с бързи производства по отношения на въпроси, свързани с децата.
- Обучителни програми и компетентни звена за разпознаване и работа с психическо насилие.
- Намиране и прилагане на начини насилниците да бъдат ограничавани не само в общуването си с другия родител, но и с общите деца.
- Превенция и ограничаване на възможността родител да блокира важни или ежедневни решения, взети от другия родител, засягащи детето.
Това изисква съвсем друг подход към проблема, без лобистки влияния, с висока емоционална зрялост и интелигентност, защото децата не са предмети и не бива да ги делим, чупим и лепим като предмети.
Боряна Григорова
Снимка: Pixabay
