Паяжината на психическия тормоз

23/08/2025

Едно друго, визуално обяснение на токсичните връзки и на нарцисизма

Избира, осъзнато или не, партньор, който притежава вътрешна светлина и човешки качества, които той няма. Човек, на когото се възхищава за нещо (извратената страна на възхищението е завист). Сякаш избира стълба, по която би искал да се изкачи. Когато застане в подножието на стълбата, се активира целият му вътрешен конфликт. Назад е пропаст. А напред е стълбата. По която той не може да се изкачи, защото е блокиран от себе си - не може да повдигне крак, не може дори да задържи поглед нагоре, към светлината. Тогава започва да чупи, да руши стълбата, за да му стане тя достъпна, да слезе до него. За да може най-после да успее да стъпи на най-горното й стъпало.
Не зная дали има подсъзнателна илюзия, че така, стълбата, като един ескалатор ще го издигне нагоре. Едва ли, но е възможно.
Стълбата - аз, ти, тя, той - е само начин, инструмент, предмет, субект. Нито една стълба няма да издържи на това разрушително действие, нито ще успее да изпълни ролята на ексалатор, която тази болна същност й е дала. Колкото и здрава и стабилна да е тя.
Стълбите, ако искаме да ги изкачим, извървим, имат нужда от уважение и усилие. Разрушаването им не е направило никого по-голям. Само му е отнело поредната възможност да порасне.

ПП Идеята за “избор на стълба, на която бих искал да се изкача” съществува във всички партньорски връзки. Но в здравословните всеки един от партньорите се изкачва по стъпалата, колкото и понякога да са му трудни, а не ги руши, за да ги принизи до себе си или дори под себе си. Или се отказва, без да ги унищожава.

Снимка: Chinh Le, Pixabay

20/08/2025

“Странни създания сме. Наистина виждаме само толкова, колкото сме пораснали. Отвъд това, дори и да ни казват и показват какво има, дори и за ръка да ни водят и с вселенска любов да ни заливат, отказваме да видим и избираме да се въртим в собствения си затвор. Сякаш имаме филтри, които ни спират виждането. Те могат един по един да падат, т.е. да ги осъзнаваме и премахваме, но никой не може вместо нас да го направи. Хората, които ни помагат да растем, са най-красивите и най-вече най-гадните ни срещи и преживявания в живота. С най-красивите нямаме проблем, докато стоим на повърхността. Но сме в състояние и тях да отровим в отказа си, заслепени от гняв, от ревност, от омраза, от нелюбов, да осъзнаем поредния филтър и да направим поредното си разгръщане. То би било просто проява на любов към себе си, на грижа за себе си. Но няма как да си ги дадем, докато гинем в нелюбов към себе си. И никоя любов отвън няма да е достатъчно голяма и силна, за да излекува нашата си нелюбов. Прошката, благодарността, любовта, честността, верността, стават думи, натоварени с негативна енергия в моментите, в които избираме да сме мазохисти. Т.е. убиваме дори тях и великия им смисъл. Тогава ставаме недосегаеми за тези блага. А смирението и вътрешният мир са непосилен, невъзможен, несъществуващ избор. Опитвайки се да въздаваме възмездия, убиваме себе си. Във вибрационната ни Вселена, бумерангът е Бог. В нея получаваме това, което изпращаме. Нито повече, нито по-малко. Адът на Земята...”

2018

Album - Freak Perfume (2002)1. TraumA2. The Curse3. O'Brother Sleep4. Chrysalis5. Traumtänzer6. Rebellion7. Bastard8. Amok9. She10.Verdict11.Play God!12.She ...

10/08/2025

Паяжината на психическия тормоз

“Ставаш голям, когато го решиш. Когато откажеш да отговориш на агресията с агресия. Когато външната агресия ти служи, за да се изчистиш от съжаления и от страдания. За да осъзнаеш, че си цял и колко си силен, когато си цял. Когато използваш чуждата разрушителна сила, за да я превърнеш в собствена градяща сила. За себе си и за тези, които искат да са част от това. Всеки има право на избор.
Не всеки се осмелява да го направи по собствено желание и хрумване. Тогава е подарък, ако животът те изправи пред този момент на определяне. Когато трябва да избереш и да заявиш пред себе си дали искаш да бъдеш откъм светлото или откъм тъмното. В този миг черният тунел се изпълва с рисунки – арабески, сивият бетон става коридор от ефирни растения и колкото по-напред вървиш, крачка по крачка, всичко наоколо ти разцъфтява. Страшно е, преди да си тръгнал. След това всичко е непредвидено очарование.

27 септември 2016”

06/08/2025

Страданието не е да видим и да приемем реалността.

Страданието е, когато храним илюзията, че реалността не е това, което виждаме.

Когато отказваме да видим, стискаме очи и се надяваме като ги отворим, тя да се е превърнала в това, което ни се иска. Десетки, стотици пъти се сриваме - при всяко моментно отваряне на очите, преди да ги стиснем отново. Болката да искаш нещо (или някой) да е различно от това, което е, е най-парещата, смазващата, отчайващата, безкрайна и тревожна болка. Признак на незрялост е магическото мислене, което ни придържа към илюзията за нещо и ни кара да сме нещастни, разочаровани и огорчени, когато то се разминава с нея.

Реалността, колкото и да е тежка понякога, е много по-поносима, тя е просто един факт. В крайна сметка, нашето нежелание и отказ да я приемем, не я променят. Порасналите, зрели хора се научават да стоят в реалността и да напредват в нея.

Снимка: Jupi Lu-Pixabay

15/07/2025

𝐁𝐔𝐑𝐍𝐎𝐔𝐓

Какво означава?
Буквалният превод е прегаряне. Означава изтощение по три параметъра: физическо, емоционално и ментално.
Спрямо адаптивните ни способности може да се развие за между 1 и 5 години поддържане на съответната ситуация и нашето отношение към нея.
Представлява разминаване между очакваното от нас (като външно или вътрешно изискване) и личните ни ресурси за справяне, които прогресивно не ни достигат за целта. В течение на времето ангажираме все повече ресурс с резултат все по-голямо (реално или не) усещане за несправяне.
Силно се ограничава капацитетът ни за адаптация и личният ни ресурс за реакция на агресия.

Проявление:
- несправяне с изискванията/очакванията (вътрешни или външни)
- увеличаваща се загуба на увереност
- настаняваща се трайна умора
- покачване на нивата на тревожност
- свръхреагиране, проблеми с емоционалната регулация
- социално отдръпване, отказ от общуване
- соматика

Сигнали (видими и за обкръжението)
- деперсонализация (човекът сякаш не е себе си)
- дехуманизация (сякаш полека се превръща в машина)
- срив на себеоценката
- неефективна хиперактивност (правя все повече за все по-малък резултат - сякаш подавам газ, натискайки спирачката)
- загуба на смисъл

Физически симптоми (соматика)
- Мозък - тревожност, паник атаки, неконтролируем гняв (слагам ги като физически, защото са проявления за несправяне на мозъка)
- Кожа - алергия, екзема, псориазис
- Стави, мускули - схващания, преумора, болки, намаляване на костната плътност
- Сърце - сърцебиене, високо кръвно
- Стомах - болки, киселини, гадене
- Секс - намалено или отсъстващо либидо

Етапи по пътя към бърнаут:
1. Перфекционизъм, претоварване (което често наричаме съвест), хиперактивност
2. Натрупваща се умора, изтощение
3. Намалена продуктивност при постоянна отдаденост
4. Намалено самочувствие и мотивация, поява на страхове, че няма/не можем да се справим
5. Психосоматични реакции
6. Прегаряне - пълно безсилие и безнадеждност.

Как да се справим?
- Лекар/психиатър
- Разговор с възможно най-високо ниво мениджър
- Почивка
- Психотерапия
- Развиване на интерес към себе си - какво обичам да правя - намиране на хоби, на любими занимания
- Практики за центриране и успокояване на мозъка (спорт, медитации, четене на книга, музика, танц, рисуване - всичко, което дава ефективен фокус на мозъка)
- Качествено общуване с хора
- Промяна на обстановката - разходка в природата, разместване на мебели вкъщи, промяна в навиците, избор да направя нещо необичайно (да се предизвикам), да мина по различен път, да ям нещо ново и т.н.

Благодаря на Euronews Bulgaria за поканата, за темата и за разговора- кратък, но, надявам се, полезен.

Опасното „прегряване“ на работното място идва, когато имаме прекалено високи изисквания към себе си, защото имаме ниска самооценка. Реализацията ни, под

29/06/2025

“На Мама й беше много трудно да позволи на дъщеря си да порасне. Защото се страхуваше за нея. Най-спокойно й беше да й е наоколо, защото така щеше да може да я защити от всичко. Но пък създаваше на детето прекомерно чувство за отговорност спрямо своите емоционални състояния на страх и отчаяние. Маги вярваше, че е наистина виновна, когато Мама стоеше като призрак на балкона и плачеше заради 10 минутното й закъснение спрямо определения й вечерен час. Тази вина я задушаваше, защото тя искаше да е добро дете, но още повече искаше да върви по пътя си, да преценява сама дали й е студено или топло, дали нещо е добро или е лошо, дали е опасно или безвредно.

Двете така и не бяха решили този проблем помежду си, когато Магдалена си намери мъж, веднага щом можеше да се омъжи. Направи го, за да порасне, да се еманципира, да стане свободен човек. Това, разбира се, не се случи. Защото, познавайки само това, си намери още от същото - неразрешената връзка с Мама и непозволяването да порасне. Същата любов, която при всеки опит за растеж, се обръщаше в обвинение и показно страдание, но вече все повече и в наказание. Защото това все пак не беше Мама.

Магдалена и Мама поправиха връзката си много години по-късно, на прага на смъртта на Мама. И двете разбраха всичко, сякаш им се даде да прогледнат отвъд видимото. Смъртта забави малко хода си, даде им като висше благоволение време, за да направят за няколко дни онова, което с години не бяха успели, защото страхът го беше затулвал от взора им. Тя, смъртта, вероятно отне страха на Мама, защото на прага й всичките ни човешки страхове стават безмислени и излишни. Защото там разбираме, че не омразата е обратното на любовта, а страхът. Омразата е просто форма на страх. Защото там, на прага й, разбираме, че единственото, което има смисъл и съществува в безкрая, е любовта. Безусловната.

След това Магдалена поправи и живота си. Върна отговорността на тези, от които я беше отмъкнала, за да я натовари на гърба си. И си пое само своята.”

Текст: “Представата за себе си”, Боряна Григорова, 2025
Снимка: Marion Wellman, Pixabay

09/06/2025

Моята позиция

Споделеното родителство - баланс в отношенията или опасен експеримент с децата.
Благодаря на Кристина Тончева и предаването й Калейдоскоп.

Споделеното родителство се счита за една от напредничавите концепции за родителските взаимоотношения след раздяла/развод. Положителните резултати от решениет...

08/06/2025

болката е път за самотници
защото трябва сам
да се гмурнеш до дъното
и да възкръснеш сам.

щастието е път за самотници
не защото трябва,
а защото никой не е длъжен
да носи чуждо щастие.

в цялото останалото време
си прилежно придружен.

Боряна Григорова

04/06/2025

Нещо, за което също говоря често. Родителите, които се вкопчват в детето си и не му позволяват да порасне. И всичко това е маскирано като любов и грижа, а в същността си е абсолютно токсично, егоцентрично и лишено от всякаква грижа, любов и зачитане на детето. Превръщат го в социален инвалид, в зависим човек, в своя жертва.

Разбира се когато човек вече е голям (+18 години) може да свърши работата по отделяне, която по принцип е работа на родителя, но е много, много, много по-трудно, отколкото когато това се случва по естествен начин, в правилната посока и в правилното време.

Една от най-тежките роли за едно дете е да бъде превърнато в партньор и/или в родител на родителя си.

Филмчето показва само патологична връзка с майката, но има много такива патологични връзки и от страна на бащата.
А понякога, когато двамата родители се мразят и единственото нещо, което ги държи заедно, е детето, и двамата могат да наложат подобна патологична връзка с него.

Господ да пази тези деца. И бъдещите им партньори...

The Cord. Online premiere.Director Olexandr Bubnov.This animation film is about blind maternal love, overcare, that doesn't let the son grow into a man, but ...

31/05/2025

Едно участие в Калейдоскоп, в което говорим за психическото насилие, за децата, за стиловете на привързаност и представата за себе си, за това защо много от потърпевшите оттеглят жалбите си и се връщат при насилника си и дали насилникът може да се промени.
С благодарност към Kristina Toncheva.

Много се говори за физическото насилие и крайните му прояви, но психическия тормоз често остава скрит, а раните му са по-тежки. Какво можем да направим като ...

30/05/2025

“- Тези хора знаят ли, че не харесват себе си, че имат ниска себеоценка, че не “стават”?

- Не мисля, че имат осъзнаване за това. Не и по начина, по който ти го каза. Но имат това неясно усещане за вътрешна празнота, която търсят да запълнят отвън. Но отвън не можем да запълним нищо, което е вътре. Не сме кутии или куфари.

- Тя много ме критикуваше и често, в крайна сметка, се съгласявах с нея. От каква висота човек който не е уверен и сигурен, критикува?

- Именно от висотата на празнотата си, с непостижимата цел да се види запълнен и правилен, в случая “просто” по-правилен от другия.

- Никога не бих се досетил, че е неуверена и че има усещането, че е лош човек. Имало ли е начин да разбера още в началото?

- Има начини, да. Ако ти самият си истински свързан със себе си до степен да си запълнил дупките на “кофата” за приемане, одобрение, уважение и обичане на себе си, няма да се подхлъзнеш към някой, който видимо пълни тази твоя “кофа с дупки”, която имаш у себе си. Ако ти си я запълнил, няма да залитнеш по някого, който прави това отвън.
Но, още по-важно е, че ние не чуваме, когато ни говорят. Тези хора, някъде още в началото, винаги ни казват истината за себе си, дори и да не е съвсем осъзната от тях самите. Просто ние (хората, които влизаме в токсични връзки) не искаме да я чуем, не сме научени да чуваме.
Това са едни малки реплики, като например “как изобщо ме хареса!?”, “не се занимавай с мен, ще страдаш”, “преправила съм толкова неща у себе си... колко съм елементарна всъщност”, “имам демони, с които трябва да се справя” и т.н. Това е заявяване на техните граници. Ако ги чуем, ще останем извън границите им и връзка няма да се случи. Но за нас границите не значат нищо, защото самите ние не познаваме и най-вече не зачитаме своите. Как бихме могли тогава да зачетем чужди?!
Обикновено приемаме тези заявки като зов за помощ, слагаме спасителните екипи и нахлуваме. А там, вътре, се изправяме очи в очи с бездната, която ни завлича в нищото.”

От работния процес
Снимка: Freepik

23/05/2025

Децата в насилнически връзки - какво се случва с тях ли?

Зададоха ми този въпрос преди няколко дни за едно тв участие, което ще бъде излъчено в неделя следобед. Обикновено отговарям спокойно и без запъване, но този път се бъгнах и не казах почти нищо смислено. Бъгнах се, защото имам съвсем прясна история, която е доста ужасяваща.

Дете, вече на 35 години, което е било обект на нарцистичния си баща, паралелно с майката. От двете деца, хватът е бил само или основно върху първото дете, момиче.

Резултатът:
- от много рано усещах фалш у баща си, който ту ме прегръщаше и много ме обичаше, ту, от нищото, ме нахокваше, обиждаше и шамаросваше,
- майка ми я усещах неприсъстваща, прозрачна, не заявяваше мнение, не го спираше, не ме защитаваше, сега знам, че не е разбирала какво се случва,
- между двамата или имаше скандали или имаше симбиотична връзка, в която имах чувството, че няма място за мен,
- не вярвам, че мога да се справя с каквото и да е,
- не зная какво да правя с живота си,
- не съм искала от никого да се раждам, не съм искала да съм на този свят,
- не мога да понасям хора, които не разбират бързо и веднага ставам агресивна към тях, а това ме кара да се чувствам лош човек,
- не мога да регулирам емоционалните си състояния и най-малката спънка ме изважда от равновесие и ме вкарва в паника, че не се справям и няма да се справя,
- имам жестока екзема от сълзящи рани, от година и половина - никой и нищо не е успяло да ми помогне,
- имам ужас от свръхстимулация - хора, звуци, аромати и затова съм отишла да живея на края на света, в едно село, където обаче не зная как да се прехранвам и не намирам смисъл,
- не искам да имам деца, защото никой не ме е помолил да го доведа на този свят, така, както мен са ме довели,
- в депресия съм от много време,
- храня се, обичам да ям и ям всичко, но тежа 42 кг за 1,60 см височина,
- в останалото време съм много усмихната...

А то е все по-рядко.

Снимка: Engin Akyurt, Pixabay