21/11/2023
21 ноември, Ден на християнското семейство
Споделям редове от книга, която зачетох вчера. Не вярвам в случайности и виждам „причина“ да съм посегнала към нея ден преди днешния празник :)
Става дума за семейството, за първото ни семейство – онова, в което сме родени, и за почитта към родителите. Казаното е една от онези истини, които са „там“, вътре в нас, носим ги съзнателно или интуитивно и са сякаш твърде „ясни“. Но имат нужда от припомняне и изговаряне:
„Когато се оплакваме от родителите си или им се гневим заради техни малки постъпки, ние ги осъждаме и така заемаме превъзхождаща позиция. От гледна точка на свещения ред, ние се опитваме да направим родителите си „малки“, а себе си „големи“ и това престъпва законите на колективната съвест. Като резултат, рано или късно, ние ще накажем себе си като начин да възвърнем баланса.
Съществува един зле разбиран закон, ръководещ човешките връзки, който трябва да бъде споменат тук: винаги оставаме свързани с това, което отричаме. Когато се оплакваме от родителите си, ние казваме „не“ на начина, по който те са участвали в нашия живот и ние сме отворени да получим това, което са ни дали. Отричайки родителите си, ние смятаме, че се отделяме и освобождаваме от тях, но никога не можем да се птделим от тях по такъв негативен начин – отричането продължава да бъде обвързаност.
Ние сме нашите родители. Като казваме „да“ на тях, казваме „да“ на себе си. Това не е „да“ на подчинението; това е „да“ на приемането; „да“ на ситуацията такава, каквато е. И още повече, казваме „да“ на онези части от себе си, които не приемаме, тъй като това, което не харесвам у баща си, най-вероятно е точно това, което не харесвам и у себе си. Ако приема родителите си с цялото си сърце, ако ги приема вътре в себе си, тогава приемам и себе си с цялото си сърце.
Ние се разгръщаме до пълния си потенциал като индивиди, когато приемем недостатъците на родителите си и когато просто ги почетем за това, че са ни довели на този свят. Не, че това е лесно. Обичайно е да се смята, че бихме били далеч по-добре, ако родителите ни бяха различни: по-разбиращи, по-подкрепящи ни, по-малко критични, по-малко строги или може би по-строги. Някои от нас може дори да смятат, че би било по-добре, ако имат други родители; бихме искали да разменим собствените си родители с идеализираните майка и баща на приятел или с герои от телевизионен сериал.
Но ако имах различни родители, аз щях да съм различен човек. Като искам различни родители, аз се държа така, сякаш искам да съм някой друг. Как бих могъл да съм в мир със себе си, ако през цялото време искам да съм някой друг?
От гледна точка на свещения ред, има само един начин да съм в мир със себе си: искрено да почитам родителите, които имам. Това е дълбок жест на уважение, почти духовен акт, свещен жест. Когато почиташ родителите си, ти почиташ не само майка си и баща си, а и техните родители и прародители – всички хора, които са дошли преди теб. Покланяш се пред източника, от който идваш, пред тези, които са те довели тук, пред начина, по който тече животът през тебе сега.
С дълбоко благоговение, ти се прекланяш пред корените си, пред Източника на своя живот.“
Из „Корените на любовта“, Свагито Лийбермайстер
Благоговение е думата на днешния ден 🤍
/Думата събира в едно значение смисъла на доброто и ритуалния жест на поста („говея“ от старобългарски – постя) като почит. Дълбока и помнена дума, хубава за всеки ден./
