Калин Гайтанджиев Психолог

25/11/2025

Браво ♥️
"Днес е световният ден за борба срещу насилието над жени. Искам да кажа няколко неща по темата и… моля за вашето внимание.

„Превенцията е майка на здравето.“ Чували сте го, нали? След малко ще стигна до тази фраза. Но преди това нека ви разкажа как минаха моите последни четири дни...

През последните дни, откакто стартирахме „Татко, влюбих се в мъжкар“, получих стотици, ако не и хиляди, съобщения от жертви на домашно насилие, родители, психолози, доброволци в организации срещу насилието над жени.

Всички тези писма изразяваха дълбока благодарност, че някой ги е разбрал и че някой е намерил езика, с който да даде гласност на тази тема.

Не мога да изкарам от съзнанието си следните реплики: „Точно така се случи – в началото всичко беше цветя и рози.“ „Някои манипулатори те засипват с любов, а после всичко се променя.“ „Първо ти обяснява, че си най-красивата, а после – че си грозна и дебела и никой не би те искал.“

По тези писма – по десетките хиляди гледания, споделяния, коментари, подкрепа от всички медии в страната и дори официалното включване на Столична община в кампанията – разбирам, че най-голямата ми надежда за този проект се сбъдва, а именно: да достигнем до колкото се може повече хора, които още не са се сблъсквали с домашното насилие. Да достигнем до тях и да им кажем, че насилието никога не започва явно. Но винаги има знаци. И ако се научим да ги четем навреме, можем да се опазим навреме. А ако ние като общество съумеем да превърнем тези ранни знаци в големи, видими червени флагове, за които всяко младо момиче внимава – може би не всяко четвърто момиче ще страда от домашно насилие.

И тук се връщам към превенцията. Тази кампания, отново казвам, не може да откаже насилниците от това да са насилници.

Но искам да ви споделя една тайна. В Швейцария хората не са по-добри шофьори от тези в България. Но всеки, който е превишил скорост в Швейцария, знае колко тежка глоба е получил. И всеки знае с какви очи те гледа обществото, когато не спазваш правилата.

Една кампания не може да спре домашните насилници да са насилници. Но обществото може да превърне насилието и ранните му знаци в абсолютно недопустими. Решението е да говорим за това, да споделяме историите си, да показваме обществена абсолютна липса на толеранс към насилието дори в ранните му форми.

Следващата стъпка? Връщам се към Швейцария и онзи ред с тежката глоба. Следващата стъпка е да изискваме от държавата тотално преразглеждане на начина, по който се наказва домашното насилие.

Всичко със своето време. Всяка промяна – стъпка по стъпка. Кое е най-лошото, което може да се случи след това съобщение? Следващите стъпки от него да останат абстрактни. „Татко, влюбих се в мъжкар“ да се превърне в просто една песен, която ни е накарала за миг да спрем и да се замислим. Затова и кампанията дава конкретно решение: споделете с колкото можете повече хора ранните знаци на насилие. Те са ранни знаци на контрол във взаимоотношенията, изговорени с експерти в областта, които са говорили с хиляди жертви на домашното насилие.

Самите ранни знаци са тук:
Червен флаг: Да се държи добре с теб, но не и с другите
Червен флаг: Да не уважава границите ти
Червен флаг: Да определя дължината и честотата на социалните ти контакти
Червен флаг: Да е патологично ревнив
Червен флаг: Да те държи финансово зависима от него
Червен флаг: Да проявява физическа агресия
Червен флаг: Да се ядосва лесно и да ти вменява вина
Червен флаг: Да ограничава контакта ти с близките ти

Благодаря безкрайно много на всеки от вас, който припозна каузата. Благодаря на всяка, която имаше куража да пише, да говори открито по темата, да сподели своята история. Превенцията наистина е майка на здравето. И ако днес развеем ясно червените флагове на домашното насилие, ако днес говорим за тях, утре може не всяка четвърта да е жертва. А една на сто. Една на хиляда. Една на десет хиляди."
Папи Ханс

25/11/2025

В решението си висшите магистрати в ЕС казват, че пререгистрацията не задължава държавите да легализират еднополовите бракове, но те не бива да дискриминират хомо....

22/11/2025

Не съм фен на Папи Ханс, но това е ДОБРО!

През 2023 г. създадохме The Red Flag Collection – първата модна колекция, която разкрива ранните сигнали за насилие. Направихме я, за да насочим вниманието к...

02/11/2025

In the death camp, they gave him a number: 119104.
But the thing they tried hardest to kill became the very thing that saved millions.
1942. Vienna.
Viktor Frankl was 37 years old, a respected psychiatrist with a growing practice, a manuscript nearly complete, and a wife named Tilly whose laugh could fill a room.
He had a chance to escape to America. A visa. A way out.
But his elderly parents couldn't come with him. So he stayed.
Within months, the N***s came for them all.
Theresienstadt. Then Auschwitz. Then Dachau.
The manuscript he'd spent years writing—sewn carefully into the lining of his coat—was torn away within hours of arrival.
His life's work. His purpose. Reduced to ash.
His clothes were taken. His hair shaved. His name erased.
On the intake form, there was only a number: 119104.
But here's what the guards didn't understand:
You can take a man's manuscript. You can take his name. You can take everything he owns.
But you cannot take what he knows.
And Viktor Frankl knew something about the human mind that would keep him alive—and give birth to a revolution in psychology.
He noticed a pattern.
In the camps, men didn't just die from starvation or disease.
They died from giving up.
The moment a prisoner lost his reason to survive—his why—his body would collapse within days. The doctors had a term for it: "give-up-itis."
But the men who held onto something—a wife to find, a child to see again, a book to write, a debt to repay, a promise to keep—they endured unthinkable suffering.
The difference wasn't physical strength.
It was meaning.
So Frankl began an experiment.
Not in a laboratory. In the barracks.
He would approach men on the edge of despair and whisper:
"Who is waiting for you?"
"What work is left unfinished?"
"What would you tell your son about surviving this?"
He couldn't offer food. He couldn't promise freedom. He had nothing material to give.
But he offered something the guards could never confiscate: a reason to see tomorrow.
One man remembered his daughter. He survived to find her.
Another remembered a scientific problem he'd been working on. He survived to solve it.
Frankl himself survived by mentally reconstructing his lost manuscript—page by page, paragraph by paragraph, in the darkness of the barracks.
April 1945. Liberation.
Viktor Frankl weighed 85 pounds. His ribs showed through his skin.
Tilly was gone. His mother—gone. His brother—gone.
Everything he'd loved had been murdered.
He had every reason to despair. Every reason to give up.
Instead, he sat down and began writing.
Nine days.
That's how long it took him to recreate his manuscript from memory—the one the N***s had destroyed three years earlier.
But now it contained something the original didn't:
Proof.
Living, breathing, undeniable proof that his theory was true.
He called it Logotherapy—therapy through meaning.
The foundation was simple but revolutionary:
Humans can survive almost anything if they have a reason why.
"He who has a why to live can bear almost any how." (He borrowed the words from Nietzsche, but he had proven them in hell.)
1946. The book is published.
In German, the title was "...trotzdem Ja zum Leben sagen"—"...Nevertheless Say Yes to Life."
In English, it became "Man's Search for Meaning."
The world wasn't ready for it. Publishers initially rejected it. "Too morbid," they said. "Who wants to read about concentration camps?"
But slowly, quietly, it began to spread.
Therapists read it and wept.
Prisoners read it and found hope.
People facing divorce, disease, bankruptcy, depression—they read it and discovered that their suffering could have purpose.
The impact was seismic.
The book has now been translated into over 50 languages.
It's sold more than 16 million copies.
The Library of Congress named it one of the ten most influential books in America.
But here's what matters more than sales numbers:
Countless people—people whose names we'll never know—have picked up this book in their darkest moment and found a reason to keep going.
Because Viktor Frankl proved something the N***s tried to disprove:
You can strip away everything from a human being—freedom, family, food, future, hope—and there will still be one final freedom remaining:
The freedom to choose what it all means.
You cannot control what happens to you.
But you can always control what you make of what happens to you.

Today, Viktor Frankl is gone.
But in hospital rooms, in therapy offices, in prisons, in quiet moments when someone is deciding whether to give up or keep going—his words are still there:
"When we are no longer able to change a situation, we are challenged to change ourselves."
"Everything can be taken from a man but one thing: the last of the human freedoms—to choose one's attitude in any given set of circumstances."
The N***s gave him a number.
History gave him immortality.
Because the man who lost everything taught the world that meaning is the one thing no one can ever take away.
Prisoner 119104 didn't just survive.
He turned suffering itself into a source of healing.
And somewhere tonight, someone who's barely holding on will read his words and decide to hold on one more day.
That's not just survival.
That's victory over death itself.

23/10/2025

Най- важното по темата с насилието е казано тук. Да се чете! Задължително!

„Вече повече от десетилетие расте поколение, възпитавано в агресия, национализъм и токсична мъжественост. Възпитавано в омраза към културата, сложното мислене и задълбоченото отношение. Поколение, неспособно на хумор, което ще бъде допълнително захранено с това от часовете по добродетели и религии по руски модел. Техните идеали са гонки, бързи кинти, евтини момичета, които се вричат с големи думи за рая и ада като текст на горещ попфолк хит, приятелството е кофти състезание с момчетата от квартала, а социализацията е по бензиностанции и паркинги. Политиците, медиите и институциите подхранват точно тази култура, в която силата се мери с насилие, а най-страшното е „да те помислят за джендър“ или някакъв, който не се вписва в някаква групичка, чиито ценности се реализират на бензиностанцията. Новият консервативен конформизъм е ужасяващ. Чудесна плячка сме за хибридните пропагандатори от изток или евангелистките от запад, не се чудете, защо така им се лепят българите. Младежката политика на България, а и преобладаващото сред мейнстрийма, е пропита от омраза към различните, от хомофобия и мълчание пред насилието. Вместо образование, което учи на емпатия и равенство, децата получават уроци по страх и презрение, включително от произведения на изкуството по сцените. Преди повече от десет години пътувах с влака от София до Белград и момче на 12 години, пътуващо с баба си и майка си слезе на Сливница, но преди това детето каза, че мисли, че "Хитлер е бил прав". Още тогава се стреснах много. Сега само констатирам: откровено невежи хора и хомофоби са на ключови позиции, някои от тях са откровени лумпени в културата, историята и съвременната хуманитарна мисъл. Нови консерватори, които постоянно поддържат някакви заплашителни наративи бълват непрестанни глупости. Очевидно мъжествеността е да се доказваш чрез насилие, но не и да мислиш за по-слабите. Чудесна гнусна манджа, сварена от националисти и консерватори”
Петър Денчев🖊️

15/09/2025

Живеем ли в криза на нормалността?
Докъде тя е продукт на институциите?
И защо неистината не просто се прикрива, а се превръща в механизъм със своя функция?
На тези въпроси отговарям в "Актуално", през конкретния случай в Русе.
Благодаря за покана.

Има ли криза на нормалността? Отговорът е категоричен - има такава. Но трябва да изследваме причините, които са последвали от нея. Случаят в Русе е много ...