02/05/2026
Перфектният външен вид не е цел. Превърнал се в болест. Той е разсейване, бягство, маска, илюзия за контрол.
Светът ни е научил да вярваме, че трябва да се "тунинговаме", за да сме достойни да бъдем наречени и смятани за красиви
Филъри, Б-токсини, квадратни челюсти, чипи нослета, татуирани вежди, мигли като ветрило, напомпани части от тялото, глад за смаляване на други..
Инвестиране на енергия в това как изглеждаш, за да не се срещнеш с това как се чувстваш.
Но няма как да излекуваш нещо, което отказваш да почувстваш.
Грозната истина е, че не лицето ти има нужда от трансформация.
Душата ти търси внимание и лично време с теб.
И докато продължаваш да гониш версия на себе си, която изглежда "достатъчно добре" за всички останали, ще избягваш тази, която е тук и сега и е достатъчна.
Любовта не започва отвън.
Тя започва в момента, в който спреш да се отричаш. В мига, в който се приемеш. С пачия крак, с 11-ките, с двойната брадичка, с характерния нос. И чак тогава да предприемеш нещо — любовта и грижата.
За пръв път сега на 44 осъзнах, че остарявам. Преди 2 месеца.
Някои хора имат body dysmorphia (изкривено възприятие за външния вид) и се виждат по-дебели, по-грозни, по-криви. Аз пък имам някаква обратна дисморфия и до тази година все се виждах младолика. Но след 98 тролски коментара под една реклама с мое участие, сякаш се видях с други очи. Забелязах, че имам пачи крак, че съм остаряла... И че само аз, незнайно защо, не съм го забелязала.
Казаха ми как изглеждам на 60. Как съм била на 40 преди 15 години. Как дъщеря ми е на 40. Изпитах някакъв когнитивен дисонанс 😳, дори шок!
Поревах си. След това им повярвах. Чувствах се зле 2 дни. Вглеждах се в бръчките си те изглеждаха все по-дълбоки, пълзящи, превземащи лицето ми...
Докато не спрях вътрешния критик – този монолог, който дори не идва от нас, а внушен. Докато не си казах: "Бъди честна със себе си!"
👇🏼Продължено в коментарите.
