10/06/2020
Трудно е да си родител, но много по-трудно е да си дете
Всеки един от нас ставайки родител желае да осигури всичко необходимо за физическото обгрижване на детето си, за неговото възпитание и образование, да задоволи неговите потребности, да му осигури щастливо и безметежно детство.
За да си добър родител няма рецепта, която да се „предпише“ и следва! Да си родител означава да дадеш от себе си - обич, време, грижа, търпение и закрила, да вложиш енергия и ресурси, за да оформиш една самостоятелна и уверена личност, която не се страхува от изпитанията на живота. Да дадеш „крила“ на детето си означава да го направиш устойчиво и борбено, а това противно на очакванията се случва, когато не задоволяваме всяка негова прищявка. Поднасяйки му всичко на готово, то става пасивно, нямащо стимул да се бори за нещата в живота си. И така, лишено от възможността да прави грешки и да се учи от тях, то формира висока самооценка, егоцентризъм, при който личното аз се поставя над всичко и всички. По този начин превръщаме децата в егоисти, а след това очакваме от тях да са обичащи, изгращащи се, а и в последствие зрели личностти. От друга страна, ако ние отказваме да задоволяваме всяко негово желание или потребност, ние формираме ниска самооценка. В детското съзнание се появява мисълта, че то не е достатъчно добро за нас, че очевидно не заслужава това, което иска. Впоследствие, когато порасне, то ще компенсира чувството си за малоценност, позволявайки си всички онези неща, които са му били отказани и „отнетото му“ ще бъде постигнато на всяка цена! И в двете ситуации ние правим децата си неспособни да се справят в различни житейски ситуации. При това положение, логично е да попитате „тогава какво трябва да направи един родител“? Отговорът е в БАЛАНСА! Не всяко желание трябва да бъде задоволено и не всяка потребност трябва да бъде отказана! Затова, родителите имат огромната и неотменна отговорност към възпитанието и отглеждането на децата си, а резултатът ще е видим, едва когато пораснат.
Да си родител е предизвикателство, изискващо да познаваме по-добре себе си, именно чрез себепознанието ние по-лесно можем да се свържем със своето дете. За да осъществим този контакт и за да бъде той пълноценен, и на физическо и на емоционално ниво, е необходимо да познаваме и зачитаме потребностите му, да уважаваме мнението му, да му даваме възможност да решава (разбира се, съобразено със спецификите за възрастта), и понякога да експериментира. В много от ситуациите, когато комуникацията с детето е затруднена, трябва да се доверим на своята интуиция, сензитивност и креативност, да подходим към него с търпение и разбиране, насърчавайки го да изкаже всичко онова, което е събудило у него безпокойство, гняв, страх. Същевременно е важно да му даваме пространство да изразява себе си – чрез желания, мечти и въображение. Да му осигурим семейна среда на сигурност и доверие, в която да се чувства уверено, че може да сподели и че ще бъде разбрано, а не съдено и порицано за действията си. Давайки пространство да е автентично, да е истинско, вие му давате възможност да съзрява не само физически, но емоционално и духовно. Емоционалното израстване е свързано с доброто разпознаване на различния спектър от емоции – положителни (радост, любов, надежда и т.н.) и отрицателни (гняв, страх, болка и т.н.), и адекватното им отработване в личностен и социален аспект. Или това е така наречената „емоционална интелигентност“, за която в днешно време се знае, че е по-важна от „коефициента на интелигентност“. В духовен план, разитието на детето е свързано със способността му да обича, да бъде отговорно и свободно същество, имащо своите ценности, морал и разбиране за живота.
Важно е да не се страхувате да бъде родители, защото няма добър или лош родител, ако сте дали на детето си цялата любов, грижа и подкрепа. То ще го оцени, дори и подходът ви да не е бил съвсем правилен.
А сега, нека леко загатна темата за това какво иска детето! Няма да е учудващо, ако ви кажа, че иска вашата обич, закрила и време, иска да вижда усмивките върху лицата на родителите си и да бъде прегръщано, защото самите ние като деца сме желали всичко това. Децата ни са любов, а знаем, че любовта изисква време! Щастието му се крие в това да го оставим да приключенства и да направи своите открития за света, да се отдаде на мечтите или на спонтанността си, като просто ви наплиска с вода…И вие като родители трябва да насърчавате тази автентичност и неподправеност в поведението. Нека тича по дъжда и да цопва своите крачета в локвите, нека се търкаля из тревата в парка, дайте му да поседне на мръсната пейка или да погали уличното куче. Оставете го да бъде щастливо…знам, че всичките реплики, който ще му кажете са „вашият начин да изразите грижата си към него“, но в желанието си да ги възпитаме за това кое е правилно и кое грешно, ние правим децата ни нещастни, защото им отнемаме волността, свободата и чистото им детско любопитство да изучават средата около тях, „кастрирайки“ сетивата им за живота. С прекалените правилата и изискванията какво и как да правят, ние събуждаме бунта в тях, недоволството към всички поставени ограничения. Затова, когато детето ви започне да роптае, това е индикация за фрустрирано желание, за отнетата свобода и тъй като е неспособно да се отстоява като голям човек, то няма да започне да анализира и вербализира затруднението си. Единственият път да ви покаже, че не е съгласно с вас е чрез емоциите – да се сърди и гневи, или пък покорно да сведе глава и да се затвори в себе си. Тогава, когато сте му отнели многократно възможността да изрази причината за неговото несъгласие идва ред на агресията, автоагресията, обидите и неподчинението. Обратно, ако родителят е уравновесен, спокоен, търпелив, разбиращ и задава ясни граници при възпитанието, в детето ще се изгради „базисно доверие“, което ще го стимулира да изучава света и да се развива като личност. По този начин детето ще развие увереност, самостоятелност, целенасоченост, опитност, за сметка на недоверие, съмнения, срам, вина, чувство на малоценност, изолация, които се формират при прекалено строгото или при прикалено либерално родителстване.
Детската чистота е уникална! В изразяването на емоциите и мислите си те са неподправени! За тях няма категории като възможно и невъзможно, умно и глупаво, така трябва или така не може. Ние възрастните слагаме мисленето в „кутията“, ние сме тези, който им казваме, че слабите деца плачат, че няма смисъл от мечти...защото реалността е такава. Обаче, истината е, че ако ние трябва да адаптираме децата си към света, то те са онези, които да ни напомнят за ценното в живота. А ако не разбирате това, което пиша сега, просто ги наблюдавайте.
Детето ви няма да седи мирно, не искайте това от него! Не искайте и да пази тишина или пък всеки път, когато нацапа ръцете си да тича да ги измие! Всъщност, то ще иска да тича, да играе, да приключенства! Да гони лудо своята пеперуда, привлякла вниманието му с шарените си крилца, за да ви каже, че е успяло да преброй точиците по нея! Да ви каже, че днес само е успяло да обуе чорапите си…да ви каже, че днес усмивката на лицето ви прави още по-красиви или пък просто да знае, че ако има нужда може да ви прегърне силно. И това е единственото, което му е нужно, за да се чувства сигурно.
И за да не бъда разбрана погрешно, тук не казвам, че не трябва да възпитаваме децата си, не казвам, че не трябва да бъдем строги и изискващи. Напротив! Родителите имат тежката задача да намерят баланса между строгостта и обичта, между правилното и грешното, защото те оформят в децата си светогледа, ценностите и морала за това що е добро и лошо.
Е, да си родител не е лесно, но поне ние вече сме били деца, преди да пораснем!
За детето това предизвикателство е сега, затова бъдете търпеливи, грижовни и разбиращи!
На него не му е нужно нищо друго от Вашата топлина, обич и грижа!!!
Автор: Симона Тихина, психолог
