24/01/2026
Позволи си да блестиш без нуждата да бъдеш видян.
Като човек идващ от света на изкуството за мен винаги е било важно да бъда видяна, аплодирана и до някаква степен в центъра на вниманието. Имало е периоди в които виждах тази суета като нещо много лошо, нещо което ми пречи, качество което трябва да променя, да сменя, да премахна. Виждах тази своя нужда като егоцентризъм, който бърка в очите на хората и ги дразни и аз, ако искам да бъда принадлежна или харесвана, трябва да я премахна от себе си и да спра да искам да „блестя на сцената“.
Да блеснеш на сцената има различни проявления. Всичко което споделям е от гледна точка на моя опит. Важно ми е когато хората четат това което пиша, да не го вземат за чиста монета, а само за друга или още една гледна точка. Иначе отговорността която ще нося от казаното ще падне върху мен, а пък аз вярвам, че всеки си е отговорен и не искам да нося нечии товар. За това сега когато говоря за различните проявления, ще говоря за моя опит.
Да блеснеш на сцената понякога значеше да си кажа мнението на всяка цена по време на работна среща. Да блесна на сцената значеше да имам творческа идея и да искам да я покажа и споделя с широката публика. Да ми е важно как ще ме възприемат хората. Да искам да правя представления, които са впечатляващи, за да може да се харесат на публиката. Означаваше да искам да съм най-харесваната учителка за децата. Означаваше, че изпитвах срам и ужас ако някой кажеше нещо лошо по мой адрес и мислех с дни защо това се е случило и какво да направя повече да не се. Означаваше, че слушах авторитети за това какво трябва да направя, как да го направя, как да изглеждам, кое е по-добре за мен и кое не е. Авторитетите не винаги бяха хора, понякога можеше да е нова философия, нов автор на книга, нов лектор/ психотерапевт/ гуру/ инструктор. Понякога бяха приятелите ми, или гаджето ми, или майка ми или баща ми. На всички други мнението беше по-важно от моето. Беше по-правилно от моето, защото само така, ще може ДРУГИЯ да ми каже БРАВО, ВИЖДАМ ТЕ, ЧУДЕСНА СИ. И най-интересното беше, че всъщност аз бях убедена, че правя това което искам както аз искам.
Естествено че знам какво се крие отдолу. Нуждата на детето в мен да бъде видяно и обичано за това което е, а не за това което прави или може.
Това да знаем каква травма имаме обаче, далеч не значи, че всичко ще се реши току така и аз видиш ли ти ще се събудя на другия ден и ще спра да „искам да съм на сцена“. Не работи така!
Дълго време смятах, че това не е добро качество. Че човек не бива да се интересува какво ще кажат другите. По едно време заключих, че моят защитен механизъм е сублимацията и това не е добре. Мислех си, ако аз започна да творя нещо и го покажа, хората ще видят нуждата ми зад продукта и ще ме съдят. Не случайно ми отне две години, за да направя картите за Телесна Осъзнатост. Смятах, че трябва да са перфектни, както че и аз трябва да съм перфектна, за да мога да ги покажа пред света. И така се смачквах. Вътрешно се смачквах и се криех от света и другите, мислейки си, че ако не ме виждат, ако не се показвам, няма да има за какво да ме съдят, сиреч няма как да не ме харесват, защото няма как да ме видят. Беше ми лесно обаче да бъда пред другите ако играя роля. Ако аз играя ролята на твореца Вера, на танцьорката Вера, на лудата и забавната Вера, тогава нещата се случваха. Сякаш тогава грам не ми пукаше какво ще си кажат хората и как ме възприемат. Проблемът беше обаче, че аз не съм само това. Аз бях много други неща, които исках да покажа, но не можех. И това, че играех роля, далеч не значеше, че се преструвам или че съм лицемерна. Напротив аз наистина живеех като твореца Вера, като забавната и лъчезарната и винаги в доброто настроение Вера. Сякаш на сцената на живота, моите „роли“ се ограничаваха до добрите такива. Тъжните, лошите, кривите, не можещите, не справящите се, не бяха достойни за роля на сцената.
Не разбирах и още едно нещо, което едва последната години успях да видя, че няма такова нещо като добро и лошо качество. Че желанието ми да бъда видяна не е лошо и че всъщност през цялото това време съм се опитвала да интегрирам всички части в мен самата, но не съм знаела как. Сигурна съм, че някъде там има хора, които се припознават в казаното. Никога няма да спре да ми пука какво ще кажат хората и разбира се, че искам да съм на сцена. Как майката разбира, че е майка без детето? Как ще разбере човек, че е важен без другия, без да има кой да го отрази? За това сцената за мен вече не е нещо лошо. Това е потребност, която няма да спра да я имам. И така и трябва да е. Да блестиш без да бъдеш видян означава, да можеш да приемеш нуждата си да ти ръкопляскат, без да я осъждаш и без това да е на всяка цена. Да знаеш, че всичко в този живот се променя светкавично и че ролите се сменят. Да знаеш, че има какво да кажеш и покажеш на света и си важен сам по себе си. Да вярваш, че имаш творчески потенциал и че всеки ден създаваш своето представление. Ролите ги определяш ти, но понякога няма никакво значение дали те са добри или лоши. Да постваш в социалните мрежи своите успехи и радостни моменти, за да бъдеш видян не е нещо лошо. Става такова, когато е на всяка цена! Става в твой ущърб, когато живееш, за да го правиш и да впечатляваш.
И ако мога да опиша казаното използвайки архетипите в астрологията бих казала, че в мен живеят два архетипа със своите високи и ниски проявления: този на лъва и този на водолея. Лъвът може да блести без да потиска, а Водолеят може да е различен без да се отчуждава. И аз съм благодарна, че тези две противоположности са част от моята същност. Именно там се крие автентичността ни като човешки същества.
Не спирайте да искате да блестите, просто следващия път помислете какво седи зад това?
Боже каква красота се крие в автентичността на хората!
