Съзвездия - травма терапия с Марина Чомпалова

28/10/2025

Отскоро съм във връзка и всичките ми кошмари от детството излизат наяве. Благодарна съм за всичките си години вътрешна работа, за да мога да разграничавам кое е мое и кое е на партньора ми и да не проектирам върху него гняв, страх или болка.

Тук искам да отворя една скоба и да кажа, че можем много да работим върху себе си и да поемаме отговорност за чувствата и тригерите си, но има ситуации, в които отговорността е на другия човек и тогава според мен е нужно да поставим граница, без да обвиняваме и да осъждаме.

Това, което досега е разрушавало любовта във връзките ми, са били именно тези моменти на фрустрация, когато съм искала другият човек да направи еди-какво си и не съм можела уязвимо да заявя нуждите си и да му дам пространство да го направи, или не. Затова много ми е помогнала работата с вътрешното дете. Защото когато изискваме, вместо да молим, това не идва от място на зралото ни "аз" и е сигнал, че вътрешното ни дете има нужда да му обърнем внимание.

Вярвам, че дълбокото свързване между двама души е възможно единствено на базата на уяязвимост и доверие. Ако непременно държим да се докажем, че сме прави в конфликтна ситуация, да унизим другия или да го накараме да се чувства виновен, в дългосрочен план това води до натрупан гняв, защитни поведения и убива любовта.

Това, в което се убедих обаче, е че се изисква много безопасност, за да бъдем уязвими. Затова искам да дам следните препоръки, когато имате конфликт във връзката си.

- Дайте си малко време далеч от партньора си. Постойте с тялото си, с чувствата и нуждите си. Опитайте се да дефинирате чувството си (тъга, гняв, болка, страх) и нуждата, която стои зад него. "Изоставен", "предаден", "пренебрегнат" и "нападнат" не са чувства и по-скоро биха провокирали защитна реакция в партньора ви.

- Когато се почувствате зазамени, намерете безопасно място, в което да се свържете с партньора си. Бъдете уязвими и се опитайте да слезете от ума си и да слушате с отворено сърце това, което другият иска да ви каже с намерение наистина да се свържете с този човек и неговото преживяване. Ако това ви е трудно, споделето открито за ограничението си да го чуете в този момент и си дайте време, за да дадете емпатия на себе си, или потърсете емпатия от друг човек, преди да се върнете към партньора си.

- Ако усещате, че се надигат твърде много защитни механизми като чувство на вина или желание да накажете другия човек, потърсете помощ.

- Ако другият човек е агресивен - вербално или физически, тук за мен е мястото да поставя граница и да кажа, че не толерирам подобно поведение, а ако ситуацията се повтаря, мога да си задам въпроса чия любов се опитвам да спечеля, вярвайки, че нещо не ми е наред - на майка си, баща си или и на двамата, и да потърся помощ.

Това, което е много важно за мен в една връзка, е да имам пространство, в което да бъда чута и разбрана. Дълбоко вярвам, че когато хората имат желание да се чуят, вместо да обвинят или да преглътнат и да поемат цялата отговорност върху себе си, това води до усещане за доверие, подкрепа и безопасност и лекува нервната ни система.

Ако имате желание да работите върху травмите от детството си, може да се свържете с мен.

☎️ 0895969420
🔖 Лично съобщение на страницата на "Съзвездия"

01/10/2025

Научих за случая за тормоз над дете в детската градина. Потресена съм. Отвратена съм. Боли ме за детето. Знам какви са последствията от подобно преживяно насилие - страх, болка, тревожност, срам, усещане за заплаха и изоставеност, вярването, че светът е враждебно място. И в същото време съм облекчена, че това дете все пак е споделило с родителите си. Че майката се е застъпила за детето си, подавайки жалба срещу учителката.

И все пак в мен се прокрадва едно съмнение. Детето е давало сигнали многократно, че нещо се е случвало с него. Без да обвинявам родителите - ако едно дете е тревожно, затвори се в себе си, изгуби апетит и отказва да ходи на градина/училище, то най-вероятно преживява стрес там. И тук идва за мен травмата - липсата на съпреживяване от страна на родителите. Травмата се случва, преди травмата да се случи, а първичната травма е родители, които са откъснати от собствения си емоционален свят и не могат да "видят" детето си. Тогава детето остава само̀ с болката си и така се ражда травмата.

Спомням си когато дъщеря ми тръгна на детска градина, беше на 1,8 месеца. Избрахме частна градина с малко деца и надеждата, че отношението там ще е по-добро. Уви, още на първия ден, когато я взех наобед, я видях много разстроена, но това, което ме потресе, беше, че я бяха изолирали в една стая, а останалите деца, заедно с учителките, се хранеха в друга. За щастие едно от децата беше при нея и се опитваше да я успокои.

Тук много лесно може да се включи рационализиращият ум и да оправдае учителите - едно разстроено дете "пречи" на групата и за да се запази спокойствието на цялото, е нужно да бъде изолирано. Много лесно могат да се включат и обвиненията. И нищо от това не признава емоционалното преживяване на детето в подобна ситуация. А то е на страх, болка и безпомощност.

Тогава бях откъсната от себе си. Гушнах дъщеря си и тя се успокои, но продължих да я водя в тази градина, защото много исках да започна работа. От сегашния ми опит бих стояла далеч от място, на което изолират децата, когато са разстроени, защото това дава посланието на детето, че не е прието такова, каквото е, и че светът е враждебно място. Това води до срам и комплекс за малоценност.

Затова за мен е много важно ние като родители да работим със собствената си безпомощност и непреработена болка от детството. Докато я крием зад дебели стени, защото ни е дискомфортно да я чувстваме, ние ще продължим да бъдем откъснати от емоциите си и съответно ще ни е трудно да приемем децата си с техните трудни емоции, което ги кара да се чувстват тревожни и изоставени. А от приемане и валидация те имат крещяща нужда, за да растат подхранени.

12/09/2025

Миналия месец, след един публикуван мой пост в социалните мрежи за това, че имам нужда от подкрепа за семейството си, с мен се свърза екип на предаването "Малки истории" в БНТ с желанието да заснемат моята история.

Първоначалната ми реакция беше на страх как ще се покажа, но по време на снимките усетих подкрепа и свързване и това ми помогна да се разкрия.

Благодаря им от сърце, че се свързаха с мен ❤ Дълбоко ме докосва това, че ме видяха такава, каквато съм - отвъд социалните роли. Че ми дадоха възможност да говоря за агресията, с която често се сблъсквам като уличен музикант, и която ми носи болка. За трудностите ми като самотен родител и като човек, избрал да се занимава с това, за което душата му копнее.

Видеото може да гледате тук:

Гледайте предаването на Българската национална телевизия "Малки истории" на 12.09.2025!Историята на Марина, която напуска корпоративния свят, след като губи ...

02/09/2025

В Турция съм. Лягаме да спим, когато от съседния апартамент чувам плач на дете и гласът на майка, която не успява да го регулира, а вместо това ми звучи обвинително. Детето започва да плаче още по-силно. Чувам, че идва бащата и изведнъж настава тишинина.

Става ми болно за детето, защото знам какво ще бъде отношението към емоциите му като възрастен. Ще развие защитни механизми, с които да потисне болката, страха и гнева си, защото като дете е получило посланието, че няма пространство за тези емоции и то трябва да стиска зъби и да преживява само. Ще ги насочи навън като агресия или навътре като автоагресия.

Сещам се за книгата на Алис Милър "В началото бе възпитанието" и описаната там "черна педагогика", която проповядва подчинение в детето. Има описани подробни напътствия за родителите и как да дресират дететто си още от малко по начин, по който само с поглед могат да го накарат да млъкне.

Сега за моята история. Растях с авторитарен дядо, от когото много се страхувах и бях доброто и послушно дете. Била съм изоставена от родителите и предполагам, че подчинението и послушанието са били единствената стратегия, с която да се предпазя от това да не ме изоставят отново, т.е. да се осигуря оцеляване.

Имаше много очаквания върху мен. Дядо ми беше учител по литература. На 5 години се научих да чета. На 3 години започнах да пиша стихотворения, които той редактираше и пращаше да публикуват в местния вестник. Ходех по конкурси. Исках да играя с децата, но той не ме пускаше, докато не си напиша стихотворението. За едно дете нормалната реакция към отказ и незачитане е на гняв, който обаче не ми беше позволен да изразявам. Ежедневно бях свидетел на домашно насилие, но не можех да негодувам. Вместо това боледувах от сливици.

На 9 години се събрах да живея с рожденото си семейство и тормозът продължи, само че под друга форма. Живеех в среда, която използваше заплахи, закани, обвинения, засрамване, инвалидация на чувства и нужди и мълчаливо оттегляне като форма на контрол. Родителите ми се интересуваха от оценки, но не си спомням да е имало физически контакт между нас или да са се интересували как съм и как е минал денят ми. Получих посланието, че каквото и да правя, никога не е достатъчно добро. Бях постоянно тревожна за това как ме възприемат другите и се наказвах сурово за всеки мой недостатък или грешка. Спрявах се, като започнах да пуша от ранна възраст, на 14-15 години консумирах алкохол, а малко по-късно развих хранително разстройство. Справях се с гнева си, като крещях, но никой не ме чуваше. Бях сама с всичко, което преживявам. Започнах бунт и много исках да се проваля, защото това ми даваше усещането за сила.

Проблемът с авторитарните семейства е че в детето се натрупва много гняв (който е естествена реакция на всяко потискане), но тъй като средата е силно контролираща, авторитарният родител използва всякакви наказателни методи, включително и заплахи за изоставяне, ако детето си позволи да изрази този гняв. И така детето започва да се срамува от гнева си и получава посланието, че гневът е нещо лошо, заради коетo ще бъде наказано или изоставено. Така че за мен травмата е двойна - веднъж, от физическия или вербален тормоз, който наранява, и втори път - от забраната детето да изрази естествено възникналите в него чувства. Вместо това то се научава да мълчи и да стиска зъби. Но това стискане на зъби има последици в зрелия живот. Защото натрупаният гняв винаги търси изкупителна жертва и най-често страдат най-невинните - нашите деца. Интернализирането на авторитарния ни родител води до това да проектираме този гняв върху децата и/или партньорите си - често напълно автоматично и несъзнателно. Просто защото не можем да го насочим срещу истинския източник на страданията ни - нашите родители поради страха от това, че ще изгубим отношението.

Начинът, по който аз работя с този дълго потискан гняв (който често се превръща в омраза) е като първо призная ролята на частта от нас, която ни пази от него, защото вярва, че е нараняващ. Като казвам пази имам предвид трудността на хората, които се осъждат за гнева си, да го почувстват в тялото си. Тогава, когато признаем ролята на защитните ни механизми, те могат да се отпуснат и да ни дадат достъп до почувстваното преживяване на гнева. И тогава, когато се свържем с тялото си, може да видим дали то има нужда да изрази гнева в безопасна среда. Вярвам, че разпознаването на емоцията гняв като физическо усещане в тялото ни е единственият начин, по който можем да започнем да се регулираме. Гневът ни е нараняващ за околните или нас самите именно защото се опитваме да го рационализираме или отречем заради страха от него, който са ни вменили в детството ни. Но за това е необходима работа в терапия.

Ако този тип соматична работа ви привлича, можете да се свържете с мен за индивидуална сесия.

☎️ 0895969420
🔖 Лично съобщение на страницата на Съзвездия - травма терапия с Марина Чомпалова

11/08/2025

За условното приемане

Като дете, растях далеч от рожденото си семейство. Бях тъжна, свита, срамежлива, изплашена от насилието в дома, в който растях, с гръбначно изкривяване. Нямаше с кого да говоря за това как се чувствам и какво преживявам. Нямаше кой да ми помогне и да ме измъкне оттам.

Като пораснах, срещнах човек, който ми обръщаше внимание и веднъж ми каза, че заслужавам внимание. Никога не го бях чувала досега. Родителите ми ги нямаше физически, а баба ми и дядо ми, които се грижеха за мен, нямаха време да ми обръщат внимание. Светът ми беше тих и самотен. Вкопчих се в този човек. Предполагам, че като дете така съм чакала да дойде някой и да ме спаси.

Този човек, освен любящ, беше и критичен. Тогава се страхувах, че ще го загубя, и правех това, което съм обуслована да правя - жертвах себе си, за да запазя връзката ни. И така затвърди детското ми убеждение, че любовта е нещо, което се заслужава. Не може просто някой да дойде и да ме обича заради това, което съм. Трябва да се отрека от някои свои нужди и да потисна определени качества, ако искам да бъда приета и обичана.

Един ден си тръгнах. Никой, обаче, не ме беше учил как да се справям с чувството за вина и да скърбя за загубите си. В моето семейство хората, които трябваше да са възрастни, се справяха със скръбта си, като заемаха цялото емоционално пространство. За моята скръб нямаше място. Вярвам, че ще ме разберете за какво говоря. Наскоро прочетох една мисъл: “Възрастните трябва да бъдат възрастни, за да могат да бъдат децата деца.” Резонира ми.

Така, 20 години по-късно, аз все още, на моменти, скърбя за това, което тази връзка ми даваше, колкото и нараняваща да беше на моменти. Детето в мен вярва, че някой ден ще дойде този любящ, подкрепящ, грижовен партньор-родител и ще запълни празнината ѝ. Предполагам, че съм живяла с този непрестанен копнеж като дете. И с болката от това да виждам родителите си за кратко - и след това отново да оставам сама.

Вярвам, че травмата не е в изоставянето, а в това, че не е имало кой да ме държи тогава. Ако едно дете страда и има кой да отрази болката му в този момент, то ще изпита болка, но няма да се травмира.

Затова сега се опитвам да правя това за себе си - да държа нараненото си дете. Това правя и в работата си с хора. Т.е. не искам да правя нищо, с което да ги карам да се чувстват по-добре, а просто да присъствам за всичко, което чувстват. Трудно ми е да го обясня с думи, но вчувстването в болката на детето, което сме били, вярвам, че е лечебно. Колкото повече бягаме от тази болка, толкова повече тя ще чука на вратата ни и ще плаче за внимание.

Ако имате нужда от безопасно пространство, в което да се свържете с чувствата си, може да се свържете с мен за безплатна 20-мин. опознавателна сесия.

https://soulmovements.bg/kontakti/

29/07/2025

Напоследък попадам в ситуации с хора, които на пръв поглед изглеждат мили, любезни, отзивчиви. Но стигне ли се дотам да помоля за някоя моя емоционална нужда, да поставя граница или да допусна грешка, изведнъж тези хора се преобразяват. Доскоро нагледно приемащ и уважителен човек изведнъж става осъдителен, студен, суров, понякога заядлив.

За мен идва като гръм от ясно небе. Боли ме със сигурност, защото не се чувствам в безопасност. За щастие съм се научила да говоря за нуждите си, но ми е важно да разпознавам ситуациите, в които да бъда уязвима и в които да поставям граница. Границата ми изглежда по този начин: "Разбирам, че си ядосан/изплашен, но не искам да ми говориш по този начин." След което идва срам и страх, че съм направила нещо лошо, засегнала съм друг човек, и повече никой няма да ме иска/обича, съпроводено с доста дискомфортно усещане като натиск в областта на гърдите ми. Когато постоя с него достатъчно дълго, обикновено след това идва гняв и болка, че не ме разбират, че не ме виждат, че съм сама.

Обикновено ни е страх от тази болка, защото като деца сме били сами със страданието си и сме се научили да бягаме от него. Защото е било нещо, за което е било забранено да се говори или нещо, за което да ни осъждали, и следователно непосилно за детето да го чувства. И тук, според мен, идва голямото объркване за детето. Ако родителите (или единият родител) са били само и единствено сурови, тиранични, осъждащи, е по-лесно за детето да изпитва еднозначна омраза, макар и да я отрича, защото не е безопасно да я изрази.

Книгата на Алис Милър "В началото бе възпитанието" ми помогна да осъзная и другата динамика - тази, при която единият родител е ту любящ и подкрепящ, ту избухлив и осъдителен. Това е преживяването от моето детство. Чувствахс се постоянно несигурна и объркана, защото хем понякога получавах внимание и грижа първо от дядо си, после от майка си, хем в моментите, в които избухваха, критикуваха или се затваряха, се чувствах виновна и вярвах, че аз съм причината за нещастието им. Затова живеех в постоянен страх да не ядосам или разочаровам хората около мен, да не сгреша, да не предизвикам буря, а когато това се случеше, вярвах, че аз съм причината. По-късно, ако някой от партньорите ми се затвореше емоционално или станеше критичен, вярвах отново, че аз съм причината за това и полагах големи усилия да поправя и да спася отношението ни, често жертвайки собствените си потребности, а понякога и достойнството си. И когато в крайна сметка отношението се разпадаше, вярвах, че само ако бях казала правилните думи или бях направила еди-какво си, нямаше да се стигне дотук. След това вярвах, че не заслужавам, че никой повече няма да дойде и да ме обича по този начин.

Истината е, че в отношенията родител-дете родителят е този, който трябва да се грижи за отношението. Детето има нужда да почива. Но вярвам, че от мястото на тази вътрешна несигурност, срам и страх да бъдем изоставени (които имат корени в детството ни), ние често влизаме в разрушителни или саморазрушителни поведения, погазвайки себе си, както когато сме били деца.

Ако сте любопитни да опознаете наранените части от вас, които имат нужда да бъдат приети и обгрижени с любов и състрадание, заповядайте в онлайн групата "Лекуване на вътрешното дете". Ще се учим да се свързваме и да стоим с трудните си емоции, или, образно казано, сега ние да държим изплашеното дете вътре в нас.

Започваме на 1.08. Очаквани сте

16/07/2025

Имам нужда от представители за семейни констелации в неделя, 20.07, от 15 ч.

Участието е безплатно, но ще се радвам, ако допринесете за наема на залата.

Може да ми пишете лично съобщение на страницата или да ми се обадите на 0895969420.

Очаквани сте 🙏

Любов, която изцелява - травма констелации през юли

07/07/2025

Споделям с вас линкове към статиите, които съм писала за Жената днес през годините.

За травмата и емоционалното настройване към децата: https://www.jenatadnes.com/malkiyat-prints/za-travmata-i-emotsionalnoto-nastroivane-kam-detsata/

За несигурността и самоосъждането: https://www.jenatadnes.com/monolozi-na-v/za-nesigurnostta-i-samoosajdaneto/

Само любов не е достатъчна: https://www.jenatadnes.com/monolozi-na-v/samo-lyubov-ne-e-dostatachna/

Родителството като пристрастяване:
https://www.jenatadnes.com/monolozi-na-v/roditelstvoto-kato-pristrastyavane/

Самотни кораби в тъмно море: https://www.jenatadnes.com/monolozi-na-v/samotni-korabi-v-tamno-more/

Ще познаете свободата:
https://www.jenatadnes.com/monolozi-na-v/shte-poznaete-svobodata/

Отношенията с майка ми:
https://www.jenatadnes.com/monolozi-na-v/otnosheniyata-s-maika-mi-edna-ot-nai-trudnite-vrazki-v-jivota-mi/

Реагираме на нашата интерпретация: https://www.jenatadnes.com/shesto-chuvstvo/reagirame-na-nashata-interpretatsiya-az-ne-sam-vajna/

Всички мои раздели:
https://www.jenatadnes.com/monolozi-na-v/vsichki-moi-razdeli/

Щитът на депресията:
https://www.jenatadnes.com/shesto-chuvstvo/shtitat-na-depresiyata/

Гняв, който зарежда, и гняв, който разрежда: https://www.jenatadnes.com/monolozi-na-v/gnyav-koito-zarejda-i-gnyav-koito-razrejda/

Стокхолмски синдром или заложници на детството:
https://www.jenatadnes.com/monolozi-na-v/stokholmski-sindrom-ili-zalojnitsi-na-detstvoto/

Заложници на детството - втора част:
https://www.jenatadnes.com/monolozi-na-v/zalojnitsi-na-detstvoto-ii/

Забелязвам как в по-ранните ми статии под въздействие на метода "Семейни констелации" апелирам за безусловно приемане и любов към партньора и приемане на родителите; от сегашната ми позиция бих искала да апелирам за любопитство към всички емоции, които се надигат в нас в отношенията ни с партньори, родители, деца. Това е и което ме води в терапията ми - състрадание и любопитство към преживяването на човека, желание да се свържа с вътрешния му свят, без намерение да го поправям, поучавам, съветвам или утешавам. Вярвам, че това пространство, в което сме чути и приети безусловно, без осъждане, е лечебно. И ако в мен се появи реакция, тогава знам, че има нещо от моята история, което е нужно да погледна, и клиентът ми няма нищо общо с това.

Ако ви е любопитно да преживеете такъв метод на работа, може да се свържете с мен за безплатна 20-мин. сесия:
☎️ 0895969420
🔖 Лично съобщение на страницата на Съзвездия - травма терапия с Марина Чомпалова или на mchompalova@
gmail.com

Също вярвам, че лятото е подходящо време да се погрижим за детето в нас. Водя процес "Лекуване на вътрешното дете" в 10 сесии. Повече информация може да намерите тук: https://soulmovements.bg/pyrvichna-terapia/

С благодарност,
Марина

30/06/2025

Споделям цитат от книгата на Алис Милър "В началото бе възпитанието", който говори за връзката между тормоза в детството, потискането на чувствата и загубата на истинския Аз и пристрастяванията на по-късен етап. Разказът е на 24-годишна жена, зависима от хероин от 16-годишна, от времето, когато е била дете в среда на физически тормоз.

“Същия ден, точно вечерта, баща ми влезе в детската стая и попита съвсем смешно: “Ама защо тук са само две? Къде е третата мишка?” Още не подушвах бедата, когато попита толкова смешно. Баща ми никога не е обичал мишките и непрекъснато ми казваше, че трябва да ги махна. Разказах му, че мишката е избягала на игрището.

Баща ми ме погледна като луд. Знаех, че сега тотално ще се разбеснее. Разкрещя се и веднага почна да ме удря. Удряше ме, а аз лежах в леглото и не можех да изляза. Никога не ме беше бил така и мислех, че ще ме убие. Когато после започна да пердаши и сестра ми, си отдъхнах за няколко секунди и инстинктивно се опитах да стигна до прозореца. Мисля, че щях да скоча навън, от 11-ия етаж. Но баща ми ме сграбчи и ме запрати обратно в леглото. Майка ми естествено пак стоеше на вратата и ревеше, но аз изобщо не я виждах. Видях я чак когато се хвърли между баща ми и мене. Започна да удря с юмруци по баща ми.

Той беше напълно полудял. Започна да пердаши майка ми в коридора. Внезапно се уплаших повече за майка си, отколкото за себе си. Промъкнах се назад. Майка ми се опита да избяга в банята и да затвори вратата пред него. Но баща ми я държеше здраво за косата. […] Баща ми натика главата на майка ми в пълната вана. Тя някак си успя да се измъкне. Не зная дали баща ми я пусна, или тя сама се освободи.

Баща ми изчезна блед като труп във всекидневната. Майка ми отиде до гардероба и си облече палтото. Без да каже нито дума, излезе от жилището.

Това беше един от най-страшните моменти в живота ми, когато майка ми просто излезе от жилището, без да каже и дума, и ни остави сами. В първия момент само си помислих, че той ще дойде пак и ще продължи да ни бие. Но всекидневната остана тиха, чуваше се само телевизорът, който работеше.”

Следва анализът на Милър:

"Никой не ще може сериозно да се съмнява, че затворниците в концлагер са изстрадали ужасни неща. Но когато научаваме за физически малтретирания на деца, реагираме удивително спокойно; казваме, според идеологията: “това е съвсем нормално” или “в крайна сметка децата трябва да се възпитават”, или “тогава обичаят е бил такъв”, или “който не иска да слуша, ще трябва да почувства” и т.н. […] Тази липса на вчувстване в собствените ти страдания, изпитани в детството, води това, че можеш да останеш удивително тъп и за страданието на другите деца. Но ако онова, което ти се е случило, се е случило за твое добро, това третиране може да се смята за необходима част от живота и да не се поставя под въпрос.

Това затъпяване следователно има своята предистория в собственото ти малтретиране, споменът за което наистина може да остане запазен, но чисто емоционалното съдържание, цялото преживяване на това да бъдеш бит и унижаван, в повечето пъти трябва да бъде напълно изтласкано.

Тук е разликата между изтезанието на един възрастен и изтезанието на едно дете. При последното Азът още не е толкова развит, че да може да запази следа от спомен със съответните чувства. Наистина (макар и не винаги) то ще натрупа знанието, че е било набито и че това - както са казали родителите - е станало за негово добро, но страданието от собственото му малтретиране ще остане несъзнавано и по-късно ще му пречи да се чувства в другите. Затова битите някога деца стават биещи майки и бащи. Те бият, малтретират, измъчват от вътрешна принуда да повторят собствената си история и могат да вършат това без никакво състрадание към жертвата, защото напълно се идентифицират с атакуващата част. Тези хора сами са били бити и унижавани толкова рано, че абсолютно никога не им е било възможно да изживеят безпомощното, атакувано дете в себе си, защото за тази цел е трябвало да имат разбираща, съпровождаща възрастна личност, която им е липсвала. Само при тези условия детето би могло да се изживее и като това, което е в момента, а именно слабото, безпомощното, беззащитното, битото дете и да интегрира тази част в своето Аз."

Слагам този цитат, за да илюстрирам връзката между насилието в ранна възраст и начина, по който третираме децата си като възрастни. Един побой винаги предизвиква в детето чувство на унижение и безсилие, под който стои неизразен гняв. Тъй като сме отцепили отрано тази безсилна част от нас, не сме могли да изживеем гнева и болката в пълната им сила (защото това е застрашавало отношението ни с родителите). Но потиснатият гняв търси отдушник. И когато сме изпитали много страх и болка като деца, и не сме могли да ги преработим, най-естественият механизъм е да ги насочим срещу някой беззащитен, като собствените ни деца. Държа да отбележа, че това се случва абсолютно несъзнателно, докато не започнем да работим в терапия с травмите от детството си.

Затова според мен всякакво психовъзпитание и разумни доводи за вредата от насилието са безполезни. Активира ли се детската ни травма от унижение и незачитане, гневът ни веднага ще потърси изкупителна жертва. Говоря от личен опит. Може не непременно да ударим детето си, но ще искаме да го подчиним, да го осъдим, да му се развикаме или някаква друга форма на наказание. Затова вярвам, че единственият път е да преживеем отново в тялото си "негативните" емоции като гняв, болка и безсилие, които са били неудобни за нашите родители и от които сме се били обусловени да се срамуваме и да вярваме, че сме в повече. Това е, което мога да предложа в моята терапия. Предполагам, че може да прозвучи страшно да преживеем емоции, от които толкова много искаме да избягаме, и го разбирам. Тогава обикновено изследваме заедно частта, която иска да ни предпази от болката.

Може да се свържете с мен за индивидуална сесия:
☎️ 0895969420
🔖 Лично съобщение на страницата на "Съзвездия" или чрез мейл на mchompalova@gmail.com

21/06/2025

Чета "В началото бе възпитанието" на Алис Милър и изпитвам все повече гняв от всички унижения, обиди, засрамване, тормоз, които децата ежедневно преживяват в своите семейства, и, което е още по-лошо, начинът, по който тези възпитателни методи, базирани на подчинение и това да пречупят волята на детето, биват представени като "за тяхно добро" и чувството на благодарност, което им се вменява към родителите.

Последствията за децата - безсилие, гняв, който детето не може да изрази, защото рискува да загуби обичта на родителите си, и който води до откъсване от чувствата, от истинското Аз. Но този гняв, веднъж отречен, не изчезва. Порасналото дете, за да се справи с него, несъзнателно ще го насочва или към по-беззащитните (своите собствени деца), или към себе си като депресия, пристрастявания, себеомраза. Тъжното е, че източникът на този гняв (детската травма) остава толкова добре замаскиран под словете рационализация и интелектуални защити, че до него, според мен, човек може да достигне единствено в процес на терапия, и то терапия, в която терапевтът няма неосъзната потребност да защитава собствените си родители.

(Тук искам да отворя една скоба за да кажа, че в моята терапия фокусът ми не е това човек да обвини родителите си, а да се свърже с емоционалните си преживявания от детството, които, както писах по-горе, често остават замаскирани под словете обуславяния и рационализации.)

Един от тези слоеве е вменяваната ни от ранна възраст благодарност към родителите и задължение да ги уважаваме.

Бях свидетел на следния разговор между майка и дете в парка.
Детето: "Не, няма да обядвам."
Майката: "Не, ще обядваш това, което аз съм приготвила."
Детето (с надигащ се гняв в гласа): "Не, няма".
Майката: "Тогава няма да играеш на компютъра и на телефона."
Детето (вече разстроено): "Защо, какво съм ти направил?"
Майката: "Държиш се грозно с мен".

Давам този пример, за да илюстрирам няколко неща.
1. Аз никъде в тази ситуация не видях детето да се държи грозно или неуважително с майка си. Това, което чух, е че то отказва да направи нещо, което тя иска от него да направи, и, когато среща отказ, го заплашва с наказание. А когато детето го заболя от това, че ще му отнемат нещо важно, чух обвинение, че се държи грозно.

2. Посланието за детето е, че неговото "не" не е зачетено. Даже напротив. То беше заплашено с наказание, от което повярва, че не направило нещо лошо, казвайки "не", а след това, вместо да получи разбиране, от което вярвам, че имаше нужда, получи обвинение. От гледна точка на детето това означава "Не съм в безопасност да кажа "не", моите чувства и нужди нямат значение".

(Искам да отворя една скоба, че това да валидираме "не"-то на децата си не означава да им угодим, а да отразим гнева и нуждата им в този момент. В тази ситуация това би прозвучало като нещо от сорта: "Разбирам те, не ти се яде точно това, което те моля да ядеш, и затова си ядосан ли?")

3. Последствията в живота на детето като възрастен: то ще се страхува и няма да се чувства в безопасност да изрази здравословен гняв, защото ще вярва, че с това рискува да загуби обичта на родителя си, който ще проектира върху партньор, дете, приятел, началник и т.н. Последиците от хроничното потискане на здравословен гняв: депресия, автоимунни заболявания, пристрастявания, симптоми в тялото.

4. Липсата на емпатия от страна на майката мога да си обясня (без да я обвинявам или оправдавам) с нейното собствено детство, което ни води до това да ни е трудно да се свържем с децата си с емпатия, защото означава да преживеем безсилие, гняв и болка, които отдавна сме потиснали в себе си като защитен механизъм. Но за едно дете липсата на емпатични родители означава травма, защото му е непосилно е да преживява болката си само̀ и е принудено да се откъсне от нея, за да оцелее.

Сесиите, които предлагам, са насочени към тези части от нас, които са изпитали срам и болка и са били принудени да се "скрият" под други пластове, най-вече на самообвинения, вярвания за себе си като "Аз съм лош, и затова ми се случва всичко това", "Нещо не ми е наред" и т.н. В ситуацията, която описах, най-много ме заболя като чух детето да казва "Какво съм ти направил?". То вече е повярвало, че когато има проблем в отношението с родителя, вината е негова (на детето). И това компулсивно чувство за вина и насочването на гнева ни навътре, към нас самите, защото не е безопасно да обвиним родителя, са защитен механизъм, която, ако се опитаме да заобиколим в терапия, ще продължава да се появява отново и отново. Единственият път, който вярвам, че може да ни доведе обратно до истинското ни Аз, е да започнем да влизаме в отношение с тези части от нас, да ги усещаме в тялото си и да виждаме защитната им роля. Тогава можем да имаме състрадание към себе си и да развием доверие в тялото си, в усещанията си, както и емпатия към другите. Това е, в което мога да ви съпроводя.

Ако смятате, че този тип работа би обогатила живота ви, може да се свържете с мен за 20-мин. безплатна опознавателна сесия.

🔖 https://soulmovements.bg/kontakti/
✉️ Лично съобщение на страницата на "Съзвездия - травма терапия с Марина Чомпалова"

Или да закупите курса ми за родители, насочен към работа с травмите от детството: https://soulmovements.bg/help-me-know-you-better/

Повече за метода Compassionate Inquiry: https://soulmovements.bg/compassionate-inquiry/