Емил Бонев - психологическо консултиране и терапия

05/01/2025

Методът Хипнотерапия

Защо хипнотерапия?
Хипнозата - митове и истини
Работи ли хипнозата?
Какво се случва по време на хипноза
Комбиниране на хипнотерапията с когнитивно-поведенческа терапия и схема терапия
Няколко заключителни думи

“Ааа, хипноза - не.” “Скептичен съм - това са бабини деветини.” Или пък: “Страх ме е - как така ще ми бъркаш в мозъка?”
Хипнозата е явление, с което се спекулира изключително много в общество, холивудски продукции и масови медии. Резултатът е, че е думата е изключително разпространена, а познанията за явлението, което стои зад нея, обикновено са минимални и имат малко общо с действителността. Хипнозата е някак мистифицирана и/или някак станала “страшна”. Това у едни предизвиква скептицизъм относно употребата й, а у други - откровена тревога.

Защо хипнотерапия?
Използването на хипноза с клинични цели се нарича хипнотерапия. За работата на този метод има солидни научни доказателства под формата на статистически изследвания (над 200) и други изследвания (като например образна диагностика - функционален ядрено-магнитен резонанс). Методът е намерен за ефективен, с изключително добри резултати за облекчение на болка, тревожни разстройства, зависимости и др. Средната продължителност на терапията е по-кратка от тази на почти всеки друг метод. Когато традиционната когнитивно-поведенческа терапия се комбинира с хипнотерапия, това води до резултати за средно по-малко сесии отколкото ако се използва само когнитивно-поведенческа терапия.
Освен изключително ефективен, методът е и много приятен. Хипнозата е едино контролирано трансово състояние, а трансът е приятен и сам по себе си отпуска и лекува.
Показателно е, че университетът в Станфорд, който е един от водещите центрове за изследвания в областта на психичното здраве изследва и работи с хипнотерапия, начело с д-р Дейвид Спигел (David Speigel).

Хипнозата - митове и истини
Много са разпространените митове относно хипнозата и варират от това как и кой въвежда до това какво се случва по време на транса и след транса.

Относно въвеждането в хипноза съществуват два противоречиви мита.

Единият гласи че хипнотизаторът може да вкара някой в хипноза както и когато поиска (например с поглед), дори против волята му. Истината е друга. Човек, за да влезе в хипноза, е необходимо да е съгласен. Няма как да сме еволюирали толкова безпомощно податливи на чужда воля. Да, манипулация е възможна, но същевременно сме много чувствителни към нея и - ако открием, че искат да ни манипулират - ставаме изключително внимателни, потенциално избягващи или дори агресивни към манипулатора. Важи и за въвеждането в хипноза - дори и по някакъв начин, макар много трудно, да успеем да индуцираме лек моментен транс у някой против волята му, определено няма да стигнем по-далеч от това да му стане много неприятно и дори да започне да ни отбягва. В хипнотерапия обаче това е изключено. Хипнотизиран и хипнотизатор са съюзници с общи цели - целите на хипнотизирания. Клиентът/пациентът влиза в хипноза по свое желание и - в общия случай - толкова дълбоко, колкото поиска.

Диаметрално противоположна е легендата, че въвеждането се прави по строго определен начин (напр. с размахване на часовник пред очите на някой). Всъщност въвеждане в хипноза може да стане по много начини, дори само с разказ, като се следват определени принципи на утилизация на това което се случва и на собствения опит, история, език и цели на хипнотизирания.

Друг мит е, че човек е напълно лишен от волеви контрол след като е въведен в състояние на транс - че могат да му бъдат внушени радикални идеи, които са против неговия интерес и ценности - например да издаде своя съкровена тайна на хипнотизатора, да му преведе пари или да убие президента. Логиката обаче е същата като при въвеждането - хората далеч не сме толкова безпомощни спрямо чужда воля и внушение. Ако докато човек е в транс, терапевтът каже нещо абсурдно - като “ще отидеш и убиеш президента” - човекът така ще се учуди, че ще се събуди и вероятно (минимум) няма да стъпи при съответния терапевт. След въвеждането в хипноза се следват, с образни и преживелищи техники, целите на пациента, които той е мотивиран да постигне (заради което е мотивиран и да влезе в транс).

В тази посока върви и мит, че човек просто може да остане в хипноза и да продължи да ходи и действа. Далеч е от реалността. Всъщност в хипноза почти винаги човек остава неподвижен и безмълвен и няма никакво желание да говори и да се движи. Ако случайно уговореният сценарий и техника са такива, при които е необходимо някакъв разговор с пациента, това се изговаря и хипнотизаторът дори полага усилия това да не е съпроводено с излизане от транс. Ако няма мотивация (от страна на клиент) и усилие (от страна на терапевт), естествената посока е човек да излезе от транс при говор и движение.

Съществува мит, че човек не помни нищо след хипноза. Амнезията след хипноза за внушенията и представите предизвикани по време на хипнотичния транс наистина е възможна, но не е честият случай. Може да се договори хипнотизаторът да направи внушения клиентът да помни. Но дори и да няма спомен какво точно е говорил терапевта, клиентът има ясно съзнание, че не е заспивал, а е чувал всичко и също толкова ясен спомен, че изобщо не се е движел и говорел. Но самите фантазии и образи, както и думите на терапевта, е възможно да са някак мъгляви - като насън - и дори да се губят.

В практиката си съм срещал и някаква мъглява представа, че самото влизане в хипноза може да те повреди по някакъв начин. Всъщност трансът сам по себе си е лечебен, което важи и за близкото състояние на сън. Човек, особено с подходящите внушения, обикновено се чувства изключително добре и отпочинал след хипноза. Ако представата е, че директно “пипам” софтуера на човек - начинът му на мислене, на чувстване, на действие - това е възможно, доколкото и той е мотивиран и отново - не против волята му. Често внушенията всъщност са доста свободни и много се оставя на собственото несъзнавано на пациента, на собствения му опит, фантазии, спомени, мисли.

Съществува и легенда, че е възможно да не излезеш от транс. “Какво ще стане ако ти изведнъж излезеш / получиш инфаркт?”. Ами нищо особено. Съществуват два варианта - човек или ще си излезе от транса от само себе си или ще заспи и ще се събуди - отново вън от транс. Искрено се надявам да не получа инфаркт и ми се струва много малко вероятно такова нещо да се случи по време на хипнотерапевтична сесия.

Работи ли хипнозата?
Една последна легенда си заслужава да се спомене и тя върви в обратната посока на гореизброените. Докато те казват, че хипнозата е много силна и затова - много опасна, съществува и версия, че хипнотерапията не е сериозна интервенция и е някаква ретро-шарлатания.
Хипнотерапията като такава води началото си от практиките на Франц Месмер, които впоследствие са отречени, но в епохата, когато е живял, предвид нивото на медицината, самото стоене далеч от доктор (който често просто е пускал кръв на болния като единствена интервенция), е било добра идея. Това, че някой избира месмеризма пред медицината в онези години е възможно да е повишавало шансовете му за оздравяване.
Относно ефективността на съвременната хипнотерапия, както вече обясних по-горе, са проведени ред изследвания. В собствената ми практика се е случвало единична сесия да постигне огромни резултати, което е изключително удовлетворяващо и за хипнотизирания, и за мен.

Какво се случва по време на хипноза
И ето, че стигаме до това което всъщност се случва по време на хипноза.
Сесията започва с въвеждане, последвано от задълбочаване. Терапевтът използва набор от техники, за да въведе човека в транс и да задълбочи трансовото състояние - може да има броене, образни техники и други.
Типични за трансовото състояние са няколко явления, които в Станфордския университет са успели да свържат с конкретни патърни на мозъчна активност.
Първото е концентрирането върху върху вътрешния свят и загубата или намалената съзнателност за външния. Избледняват мисли за какво може да стане после, тревогим, дори и мислите относно какво става в момента. Това в голяма степен се дължи се на понижена активност дорзалния преден цингулат. Той е област в мозъка, която има важна роля в насочването на вниманието според контекста или специфичната ситуация. Образни изследвания с функционален ядрено-магнитен резонанс са установили тази понижена активност, както и, че по-хипнотичнабилните хора имат повече активност на успокояващия невротрансмитер ГАБА в тази област. Общият ефект е, че са по-способни да се откъсват от околния свят, да отделят по-малко внимание на това, което се случва в момента и да се насочат навътре или във фантазия.
Това, което има най-голямо значение е засилената когнитивната гъвкавост или внушаемост - възможността да подходиш към старо събитие по нов начин, да го видиш различно, без предразсъдъци и осъдителност.Може да бъде приложено и към вреден навик, поведение. Вредящи поведения могат да бъдат видяни в цялата си емоционална палитра и нови, заместващи поведения да бъдат изживени. Всъщност когнитивната гъвкавост е нещо, което е от изключително значение за абсолютно всеки терапевтичен метод.
Третото, което се случва е едно отделяне на човек от собственото си его, от собствената си представа за личност това за това, което дадено поведение означава за собствената му личност. Това е изключително важно за постигането на когнитивна гъвкавост, за нови начини на мислене и нови поведения. И второто, и третото явление най-вероятно са свързани с инверсирана (обратна) функционална свързаност (когато една област е активна, друга не е) между две мозъчни области. Първата е с голямо значение за изпълнителните функции като воля, внимание, работна памет - дорсолатерален префронтален кортекс. Тази повишена активност е на фона на понижена такава задния цингуларен кортекс, която е част от мозъка, която е активна, когато мислим кои сме ние и какво означава това, което правим за нашия образ, за аза. Активността й се понижава и при медитация, и при хипноза, което води до медитативното отдалечаване от аза (дисоциация) - човек изживява нещо без да го оценява или без да мисли какво означава за личността му. Това увеличава когнитивната гъвкавост - ако например си мислиш, че човек като теб не прави такива неща, е възможно да се спреш, да не го опиташ. Би помогнало дори и по принцип да си мислиш “човек като мен не приема хипнозата насериозно”. Това обяснява и защо децата са много хипнабилни - за тях всичко е игра и няма такъв контрол върху какво става, азът не е особено силен. Когато това спре да е така хипнабилността спада и остава стабилна от ранна младост до късна старост.
Друго явление, което е от значение е засиления съзнателен контрол върху телесните функции. Това помага например да преживяваме стресови минали или въображаеми събития в спокойно тяло, което променя отношението към тях като към нещо минало, не релевантно. Помага и в контрола на болката. Явлението се дължи на по-висока функционална свързаност (някои области са неактивни или активни заедно) между лявата част на вече споменатият дорзолатерален префронтален кортекс, който играе важна роля в изпълнителните функции и исулата, която помага на мозъка да контролира телесни функции. Резултатът е, че по-добре съзнателно контролираме какво се случва в тялото ни.

Комбиниране на хипнотерапията с когнитивно-поведенческа терапия и схема терапия
Хипнотерапията е изключително подходяща за комбиниране с други методи.
Комбинацията с когнитивно-поведенческа терапия (КПТ) е почти естествена. В КПТ, още в началните сесии, се изработва една концептуализация относно това, което се случва с пациента. Концептуализацията свързва личността с настоящите проблемии дава отговор на въпроса защо това, което се случва, се случва точно на Х, точно в момента. Тя също така дава представа как проблема или заболяването се поддържа и задълбочава с порочни кръгове на мисли, емоции и поведения.
Тези мисли, емоции и поведения, след като бъдат осъзнати, могат да бъдат обект на промяна в хипноза. Също така в хипноза е възможно да се прави десенсибилизация при тревожни разстройства - например към микроби, говорене пред публика, паяци, височини - каквото ви хрумне.

При схема терапията също се прави концептуализация относно проблема, през призмата на един различен терапевтичен метод. В него изключително много се работи с образни техники, в които човек изживява някои травмиращи събития по нов начин, с подкрепа до себе си. Това не променя спомена, но съществено променя отношението към спомена и към следите, които той е оставил. Такива образни техники могат да се приложат и след въвеждане в транс, което засилва естествено засилва ефекта на образната техника.

Няколко заключителни думи
В заключение ясното послание е, че хипнотерапията е изключително ефикасен метод. Той е и много подходящ за комбиниране с други терапевтични подходи. Използването на транса за промяна на мисли, отношение към спомени или поведение е не само подходящо, но и много приятно. Резултатите са бързи и учудващо добри.

28/12/2024

https://shorturl.at/ejqmz

14/11/2024

Този сладък, сладък гняв

Гневът - сладък и горчив
Едно различно неприятно (?) усещане
Легенда за вентилирането
Психотерапия на гнева

Гневът - сладък и горчив
“Искам да не избухвам толкова лесно!”. Това разбира се е възможно, но не и лесно.

Има няколко причини проблемите, свързани с гняв, да се отработват по-трудно и продължително, отколкото за останалите негативни емоции поотделно.

Както всички емоции - негативни и позитивни - гневът има адаптивна стойност. Той ни служи за нещо важно. Нашият гняв може да ни подскаже кога някой нарушава границите ни и да ни даде сила да ги защитим. Може да ни даде и сила да се борим, когато това е необходимо - физиологическа и психическа. Забелязва се лесно и може да подскаже не само на нас, но и на отсрещната страна, че е нарушила нашите граници и е хубаво да не го прави повече.
По някакъв начин гневът също ни “пази” и от другите негативни емоции - от някакъв страх, тъга, вина или срам, каквито често откриваме под него. Често, когато той отмине, се сблъскваме с такава по-неприятна емоция, която “седи отдолу”.

Ненужният гняв или гневът в по-големи дози обаче руши и убива - той ни взема много повече, отколкото дава. Той руши нас физически - прекомерният гняв буквално убива човек. Изключително надежден предиктор е на сърдечно-съдови проблеми и заболявания (цитат Тирел). Когато не е изразен, той може да води до безкрайни руминации, а когато е изразен - до опасни последици, дори затвор. Нашата раздразнителност и ярост може да отблъсне близки, приятели и изобщо - хората - от нас. За съжаление е твърде лесно, дори приятно, да прекрачим дозата “полезен” гняв, да отидем и останем дълго в тази опасна зона.

Едно различно неприятно (?) усещане
Гневът е доста различен от другите негативни емоции.
Може би особено важна отличителна черта е, че той ни се услажда. Когато е гневен, човек се чувства праведен, изпълнен с енергия и силен, не се колебае в оценката си и гледната си точка. Гневът може да ни кара да се чувстваме важни - другите внимават около нас, съобразяват се какво правят и говорят, за да не ни ядосат. Чувството често е свързано с мисли и руминации за отмъщение, при които активно работят допаминовите пътеки - както по време на с**с или след употреба на алкохол или наркотици.
За разлика от останалите негативни емоции (отвращение, тъга, срам и др.) той привлича, кара ни да настъпваме, да се приближаваме към обекта на нашия гняв.
Всичко това работи за една позитивна обратна връзка, при която учим да се да се ядосваме заради кратковременно облекчение и удовлетворение, които това ни дава. Възможно е да се завърти един порочен кръг, в който ние научаваме, и дори свикваме, да се гневим често, въпреки множеството негативни последици, които това ни носи.

Друга отличителна черта на гнева е изключително бързото му настъпване. Гневът е възможно да е пред-когнитивен - т.е. да настъпи така мигновено, че да няма време за разсъждения и мислене. Веднъж разгневени, ставаме - с една дума - глупави. Светът е черно-бял и няма място за нюанси - например някой е изрод, чудовище, изцяло виновен за нашето страдание. Това “примитивно” мислене е обусловено от патърна на физиологична активност в мозъка. Амигдалата е изключително активна и части от префронталния лоб и някои други, намиращи се в дясното полукълбо на мозъка са “блокирани” от нейните сигнали. Амигдалата, най-общо, е един по-примитивен дял в мозъка, отговорен за голяма част от емоционалния ни живот и способен да инхибира или потиска висшите дялове в мозъка - тези, които “мислят” в перспектива, абстрактно и могат да налагат воля над примитивните ни желания. Обратното също е вярно - висшите дялове са способни да притъпят реакцията на амигдалата. Тя обаче, поради силен еволюционен натиск свързан с оцеляването, се включва първа, потискайки ги и давайки начало на ред биохимични реакции, които отприщват адреналин, андрогени и кортизол - хормони и невротрансмитери отговорни за нашите стресови реакции от тип “бий се или бягай”. Моментът в който ние сме гневни и праведни настъпва преди момента, в който обмисляме съзнателно ситуацията.

Една специфика, с която професионалистите се сблъскват е, че работата с гняв е работа с не с една, а с две емоции. Под гнева почти винаги седи нещо друго, нещо дълбоко. Много ясни примери могат да се видят в интимните връзки или близките контакти с роднини. Когато се гневим на нашата половинка, например заради това, че се е забавил(а) без да се обади, отдолу обикновено седят страхове (“нещо лошо се е случило”, “дори и да не се е, аз вечно ще се тревожа”), тъга (“не съм обичан”, “на него/нея не й пука за мен”) или някаква друга дълбока емоция и съответните мисли. Ако работим само върху гнева тъгата или стахът ще останат. Ако работим само върху страха или тъгата, гневът ще остане. Налага се да работим върху двете.
Един начин, по който е възможно да се концептуализира това е една нестабилна атрибуция на вината (цит по Реймънд Ди Джузепе). Например и при проблеми с гнева, и при депресивни състояния можем да имаме едно много генерализирано мислене (“всичко е много кофти и винаги ще бъде”), но като човек е гневен другите са намерени за виновни, а като е тъжен, виновен или засрамен - вината е в него.

Легенда за вентилирането
Хората, които се гневят, често поддържат този свой навик и чрез “вентилиране”. Една особено популярна легенда е, че вентилирането помага да намалим натрупания гняв. Това не съответства на истината. Вентилирането по-скоро действа в обратна посока. То ни поддържа физиологично възбудени - едно състояние, което е характерно и за ядните ни изблици. По този начин двете се подклаждат взаимно. Освен това се формира навикът когато се разгневим, мигновено да търсим и поддържаме такава физиологична възбуда и да действаме - нещо, което може да доведе до това да прибягваме до физическа агресия, с всики последствия за нас и другите, които това носи.
Легендата за вентилирането, за “изпускането на парата”, е възможно да идва от ерата на психодинамичните теории, създавани във време, когато парният двигател и механиката са имали водеща роля и в развитието на света, и в научните обяснения за него - психодинамичните теории напомнят на един физичен модел, в който различни сили се противопоставят и са в динамично равновесие, а при потискане - избиват нанякъде. Възможно е легендата да се обясни и с естественото чувство на облекчение, което изпитваме след като сме изразили гнева си. Или с факта, че една интензивна тренировка ни оставя уморени и физически търсещи почивка.
При всички положения изследванията показват, че “вентилирането” работи в обратна посока и хората, които търсят израз на гнева си (дори и върху кукла или боксов чувал) се гневят по-често, по-трудно контролират емоцията и тя остава по-дълго време.

Психотерапия на гнева
И ето, че логично стигаме до въпроса - какво можем да направим?
По отношение на психотерапия на прекомерния гняв е писано значително по-малко отколкото за терапевтирането на почти всяко друго състояние (например депресия, тъга). Гневът всъщност е обект на изследвания предимно на социалната, а не на клиничната психология. Това е странно, имайки предвид, че за терапия на човек с проблеми с гнева е нужно около 4 пъти повече време, отколкото за човек с подобни проблеми, който не се гневи прекомерно (цит по Реймънд Ди Джузепе). Въпреки това изследвания по темата съществуват и имаме полезни терапевтични насоки и ходове.

Както споменахме, се работи по две емоции - гневът и тази отдолу. Ако “не закачаме” гнева, тази отдолу може да е притъпена, но плащаме огромна цена във физическо здраве и отношения с другите. Ако пък премахнем само гнева може да остане тъга, вина, срам и дистимични или дори депресивни състояния, свързани с тях.

При психотерапията на гнева една основна работа е мотивационната - психотерапевт и клиент се съюзяват, за да разберат как гневът пречи на клиента и как му помага. Ако гневът помага по някакъв начин да посрещне нуждите си, се изследва дали тези нужди могат да бъдат посрещнати по един по-функционален начин. Едно осъзнаване на вредите от гнева дава на клиента мотивация да работи, за да промени своето мислене, което води до промяна на чувствата и поведението. Мотивирането не е лесно, поради спецификите, които вече разгледахме - гневът се услажда, а емоциите отдолу са много по-неприятни.

Може да се започне с някои чисто поведенчески интервенции. Идентифицират се специфичните патърни и ситуации, в които човек се ядосва. Осигурява се някакво избягване или притъпяване на стимулите. Много е важно да се осигури дистанция между тригъра (спусъка) за емоцията и реакцията. Съществува легенда, че в британския парламент разстоянието между двете фракции исторически е малко повече от две саби разстояние, за да има време ядосан депутат да се успокои преди кръвопролитие. Същата е логиката и на известното броене до 10. То дава време на висшите ни мозъчни дялове да се включат във вътрешния ни “дебат” и да обуздаят отчасти примитивните страсти.

Когнитивно-поведенческата терапия е изключително полезна в промяната на патърните на мислене - така нареченото “когнитивно реконструиране”. То представлява едно учене на човек да хваща автоматични, изкривени мисли и с методична работа да променя мисленето си. Когато се работи конкретно върху гняв е важно да обучим клиента да вижда алтернативни обяснения на чуждите поведения. Често се прави една много грешна атрибуция, в която някакво действие е преднамерено и насочено конкретно срещу гневящия се човек. Типични изкривявания на мисленето, с които се сблъскваме са черно-бяло мислене, четене на мисли, свръхгенерализация, етикетиране и други.

Когнитивно-поведенческата терапия е много полезна и в разбиране на това, което се случва или т. нар. концептуализация. Обикновено се намират едни дълбоки дисфункционални убеждения за аза и света, датиращи от ранно детство. “Над” тях седят много ригидни правила и допускания, които помагат за справяне с тези убеждения и чувствата, породени от тях. Именно тези правила - поради своята ригидност - са много лесни за нарушаване, а нарушаването им от страна на другите ни гневи. В когнитивна терапия се работи за намирането на правилата и промяната им към по-меки такива, които биха ни помогнали да сме по-добри партньори и приятели. За да се постигне това обаче трябва да се работи и по най-дълбоки убеждения. Когато те се променят, повечето правила стават ненужни.

След постигането на осъзнаване и промяна на патърна на мислене, е изключително полезно да се тренира оздравяването - да се тренират алтернативни реакции, за да се замести това, което е научено. За целта се хващат няколко типични ситуации, в които клиента се гневи и буквално се репетира. Човек е полезно да слуша себе си отстрани, защото е често не осъзнава как звучи, когато е гневен. Навикът да се говори гневно също е много силен и само осъзнаване не е достатъчно той да се премахне.

Изключително полезна за емоционално интегриране на един нов начин на мислене и репетиция на оздравяването е хипнозата. В хипноза, в едно трансово състояние, човек може да изживее и научи новите си реакции, новите си мисли, както и да изживее света без гняв, да “опита” това, което печели. Методът работи с директен достъп до несъзнаваното и може да прескочи бариери, които понякога са трудни за прескачане единствено с интелектуална работа.

В хипноза или с образни техники от един друг много популярен и работещ метод - схема терпаия - човек може да бъде насочен и към истински обект на гнева си. Например да се гневи на родител или були от своето детство, вместо - например - на всички мъже или всички авторитети. Това канализиране има изключителна стойност за собствените емоции и отношенията с другите. И плодовете не закъсняват.

13/11/2024