29/08/2025
Има едни изключително важни моменти в живота, които не само подценяваме, но и твърде често, или засрамено, или дори виновно, отричаме и отбягваме. Това са онези периоди, в които сякаш всичко е спряло в някакво очакване спрямо нас, а ние се чувстваме изгубени, объркани и безпомощни.
И това са точно онези моменти, които наричаме време на застой: „Не мога да взема решение“, „Намирам се в пълна мъгла“, „Всичко около мен е мътно“, „Не знам накъде да поема и дали изобщо трябва да поемам нанякъде“.
Погледнато житейски, това са изключително трудни за понасяне моменти, в които се намираме в голям дискомфорт. Сякаш нещата не просто са спрели, а ни притискат от всички страни и няма вариант, който да е напълно удовлетворяващ и който да ни накара да се задвижим наистина решително и категорично в някаква посока.
И какво да правим в тези моменти е най-яркият въпрос, разбира се.
Моят отговор може да не се отнася за всички, но се надявам онези, на които ще им даде някаква яснота, идея или насока, да си вземат това, което е за тях, от моето предложение.
Представете си човек, който стои някъде, но непрекъснато се оглежда и непрекъснато тялото му сякаш тръгва нанякъде. Тръгва в една посока, спира, връща се, тръгва в друга, спира, връща се като едни нервни импулси, които като фойерверки тръгват, пръскат се в пространството и изчезват, а накрая неизменно остава само небето.
Втора метафора: представете си човек, който е стъпил в плаващи пясъци. Колкото по-трескаво се опитва да се измъкне, толкова повече затъва в тях. Ключът към спасението не е в бързите, панически движения, а в бавното, обмислено разпределение на тежестта. Принципно, излизането от плаващи пясъци е с много бавни движения, които разпределят голяма площ от крайниците или тялото ни върху повърхността, и така се изтласкваме бавно нагоре или чакаме помощ отвън.
Още една метафора: понякога търсим нещо, например ключовете за колата. Усилено ги търсим, преравяме сума ти чекмеджета, чанти, джобове и цялата къща, докато не установим, че са в лявата ни ръка. Или си търсим очилата, а те са ни на главата.
Това са доста малки метафори, за да опишат големия дискомфорт, който човек може да преживее в една житейска ситуация на застоялост, на застой, силно желание, но и невъзможност да се направи избор, който да бъде цялостно удовлетворяващ. Но все пак, те дават привкус на усещането.
Да останеш с достойнство и приемане!
Идеята ми е, че в такъв момент човек просто трябва ДА ОСТАНЕ. Но не да остане с нагласата, с която е стоял до момента, а да остане с едно дълбоко издишване и отпускане. И въпреки огромния дискомфорт, човек да се опита наистина да застане в позиция на отвореност, приемане, разбиране и достойнство в това, което нарича застой.
Защото това е позиция, в която някаква част от нас, най-вероятно подсъзнателна, е избрала да ни постави, за да научим нещо, за да видим нещо в себе си, за да приемем нещо, да интегрираме нещо, което до момента може би не сме разпознавали дори като своя природа и даже вероятно сме отричали.
Застойните моменти са като роли в игра, които нашето подсъзнание ни е разпределило. Дори да не ги харесваме, те са там, за да ни научат на нещо.
Когато например в някоя игра се разпределят роли и на човек му се падне роля, която не харесва и не обича, той изобщо губи играта. Най-добре е да се постарае да си обикне ролята, да се впусне в нея, да я изиграе на максимум такава, каквато е, с всичко онова, което не харесва, но поне докато е в тази роля, да си представи, че я харесва и че е част от него, и че той е тази роля.
Разбира се, говоря за вътрешните измерения в рамките на разумността. Не го четете това като призив за извършване на незаконни или разрушаващи действия.
Говоря за това да се отдаде почит, уважение и с пълно достойнство и търпение да се отдаде човек изцяло на позицията, в която неговото подсъзнание е избрало да го постави — ролята, в която е избрало да го постави, за да може да си вземе наистина урока от тази роля.
И този урок може да не е някакво мигновено просветление. Може да е дори много бавно, тегаво размачкване на глината на закостенялата психика или дялкане на камъните на твърдите вярвания и убеждения, за да се получи нещо красиво, като изваяна статуя, или да се усеща като пълно затваряне на сетивата на човека, на чувствителността му, като ограничение или като тъмна нощ.
Моето предложение е, когато сте в тъмната нощ на душата, не мятайте пиратки и не палете фойерверки, не викайте и не тичайте като муха без глава в различни посоки, не взимайте решения и не действайте импулсивно. Накратко - не се тръшкайте.
Защото в тъмнината на всичко онова, което не виждаме, се създава нещо, което ще ни бъде разкрито, когато сме готови да го видим.
И ако наистина се успокоим и застанем на мястото си в тишина, неподвижност, с почит и уважение към тази позиция, и се вгледаме във всичко, което тя ни дава или дори ни взима, и съумеем да забележим и изпитаме благодарност за поне десетте хиляди неща, за които можем да сме благодарни във всеки един момент, то тогава в един миг просто ще осъзнаем, че вече сме тръгнали и сме избрали правилната посока и се движим.
Защото истинското движение, истинското прозвучаване, идва от пълната неподвижност и истинската тишина и притихване.
И на фона на всичко, което прочетохте досега, ако сте стигнали до тук, завършвам горния текст с думите: „А понякога просто трябва да направиш каквото и да е, дори да е грешното“.
