Мария Петкова - психолог

Мария Петкова - психолог За да се запишете за констелационна група с мен, цъкнете тук: https://luma.com/x126en0j

Здравей, читателю, цъкането ти из това пространство те доведе до мен 🙂

Казвам се Мария. Живея на тази Земя и следвам вътрешните си импулси и стремежи. Искам и копнея да оправдая огромната благодат, която изпитвам в Живота си.

Знам, че съм мъничка и крачеща по своята пътека, макар понякога да се чувствам много голяма и компетентна.

Насочила съм усилията и волята си в естествената психотерапия, защото тук са впрегнати всичките ми умения и таланти, а и непрекъснато съм предизвиквана да прекрачвам собствените си граници; защото сякаш годините търсене и учене са ме градили да стигна точно до тук; защото искам да помагам на себе си и на другите по най-съзвучния на вътрешната ни човешка природа начин.

Доста роли на живота преоблякох. Някои сякаш изплуват от мен, други ми ги надява Животът - като например родителската.

Всеки един от нас е създаден и предварително проектиран да бъде уникално и неповторимо изразно средство на Живота. Когато влезеш в себе си по този начин, следствията са щастие, мир и благодарност - желание да служиш. Това искам.

Цял живот уча и прилагам наученото - така и ще продължа. Уча се от провала, от несгодите, от хубавото, от лошото, от хора, от преподаватели, от специалисти, от природата, от детето ми, от теб вероятно...

Аз съм жена в 30-те, семейна, майка, завършвам магистратура психология, уча за естествен психотерапевт, имам минало на актриса, в момента консултирам през капките на д-р Бах, правя ТЕС и Пренареждане на матрицата с ТЕС.

Обичам планините, музиката, красотата, добрата храна, хората. Понякога съм непоносима и за себе си, друг път се гордея от делата си, имам си много трески за дялкане, но винаги залагам на една изначална сърдечна добронамереност.
Когато нещата не зависят от мен, с доверие и почит оставям всичко в ръцете на Живота.
🙂
Благодаря ти, че ме срещна!

С уважение,
Мария Петкова
+359887631914
www.sazvuchie.bg

Умеем ли да поставяме емоционална граница и да различаваме своите чувства от тези на другите? Този въпрос е особено ва...
20/11/2025

Умеем ли да поставяме емоционална граница и да различаваме своите чувства от тези на другите?

Този въпрос е особено важен за всички, отгледани от хора, за родителите, отглеждащи децата си, а даже скоро се опитвах да го обясня и на 9 годишната ми дъщеря по отношение на нейните учители и съученици. Валиден е и за професионалните среди и изобщо навсякъде, където има човешко присъствие.

Как да разделяме своите чувства от тези на останалите? Как да съхраним своята автономност без да сме повлечени от емоциите на другите?

Това е механизъм на реактивност. Реактивността е когато реагираме първосигнално и автоматично, на базата на програми в несъзнаваното ни, които се задействат самостоятелно при стимул. В случая емоционалния изблик или проява на другите са стимула, който задейства лимбичния и малкия мозък - там са автоматичните програми за реакция на стрес.

Това може е например тръшкането на нашия тодлър (малко дете). Силата е да можем да овладеем своя първичен отклик - да се развикаме, отчаяме, ядосаме, да го порицаем, стреснем, да му се наложим с волята си, да го обвиним и т.н. Това означава да активираме онези части от мозъка си, които отговарят на висшите мисловни дейности, а именно мозъчната кора. Това е вече механизъм на отговор.

Отговорът е осъзнат избор, а реакцията е несъзнателно задействане.

Когато сме в реактивност, организмът ни се изтощава, защото валидираме постоянно стресовото си възприятие и влизаме в омагьосан кръг.

Една техника да отделим стимула от моменталната реакция, е да броим до 10 (или повече), да дишаме и издишаме дълбоко няколко пъти, да си напомним, че това е емоцията на другия човек, а не е наша. Да запазим физическа граница, освен ако детето не е в опасност, и да му дадем време, докато даваме време и на себе си да се центрираме.

Това ни тренира да удържаме в момент на силен стимул. Да не реагираме, да задържаме реакцията си, да пренасочваме енергията си в мозъчната кора на съзнателност, а не в механизмите на първосигнални програми. Това е и основата на работа с лечението на зависимостите. Тренираме мозъка си като мускул!

Следва валидирането на случващото се. Да изречем това, което виждаме, без да даваме своето решение. Не защото решението ни не е на място, а защото в емоционалния пик то изобщо не може да бъде възприето. Например: "Виждам, че си много ядосан, че не можеш да вземеш тази играчка. Имаш право да си ядосан. Когато си готов, ще говорим за това. Аз съм тук за теб." Не наказваме другия за емоцията му и не наказваме себе си съответно!

Тези моменти на стимул ни връщат към собствените ни травми от детството. Децата са майстори да ни ги оживят в психиката. Тогава чуваме гласа на своя родител, интернализиран вече като наш собствен вътрешен съдник. Това е моментът и за самолечение!

Освен емоцията на другия, в примера детето, мислено валидираме и своите емоции. Назоваваме ги наум: "Аз съм ядосана. Чувствам се безпомощна."

Всъщност ето как емоциите на другия събуждат идентични или съответни емоции в нас. Нашите са си наши, а на другия са си неговите. Ние имаме грижата за нашите, както и когато сме родители, да научим детето как да удържа и посреща своите.

След което си припомняме и преформулираме реалността: “Аз съм възрастна. Вече съм голяма. Аз съм в безопасност. Аз няма да повторя това, което преживях някога."
Това е упражнение за пренастройване на мозъка от "оцеляване" към "сигурност”.

Така изграждаме вътрешния родител за своето вътрешно дете, но и здрава нервна система, доверие в себе си и здрав център.

Истина е, че никое предишно поколение не е имало общност или подкрепа за това, което сега ние предприемаме като родители. Не е нужно да го правим сами! Съществуват толкова много източници, групи, форуми, общности наживо и онлайн в подкрепа на този процес.

Споделянето на този път, с всичките му индивидуални нюанси и разбирането, че не сме сами, драстично намалява чувството за вина и самота.

По тези теми работим с колегите ми и ви каня през декември на две такива събития:
- онлайн група с Инес Райчева за осветляване и работа с тревожния стил на привързаност - един механизъм на голяма битка с вътрешната празнота и опит да я излекуваме чрез средства, които само я увеличават. Как да излезем от този модел и да си дадем тази утеха, изцеление, напълване, за да не го предаваме и напред към децата си и ...
- група наживо за семейни констелации, където на практика се разгръщат корените на тези проблеми, осветляват се историите, за които да отворим сърцето си и да интегрираме, отваря се пространство за свързването, за което копнее семейната ни душа и ставаме осъзнати за любовта, която се е проявявала като сляпа лоялност преди да я видим.

Оставям линкове за групите в коментар и ви каня да си създадем това, което ни е нужно, да не сме жертви на живота, да го живеем все повече с дълбока почит, разбиране и свобода!

С обич,
Мария Петкова

В първата събота на декември провеждам еднодневна група за семейни констелации.Ще разгледаме четири теми в рамките на де...
20/11/2025

В първата събота на декември провеждам еднодневна група за семейни констелации.

Ще разгледаме четири теми в рамките на деня от 11 до 20 часа. Ще има обедна почивка.

Мястото на провеждане е в центъра на София, в моя кабинет.

Групата е отворена за хора с опит и без опит като представители.

Ако имате интерес, искате да разберете повече и да се включите, заповядайте тук: https://fb.me/e/3G5btOlpW

Жива е темата с родителите и децата, възпитанието и предизвикателствата, затова ето още един пост с подкрепа в тази миси...
19/11/2025

Жива е темата с родителите и децата, възпитанието и предизвикателствата, затова ето още един пост с подкрепа в тази мисия.

Напълно се свързвам и разбирам как можем да сме хронично изморени, пред бърнаут (емоционално прегаряне предимно), особено ако се опитваме да бъдем по-добри родители от своите собствени.

Следват няколко идеи, които да ни помогнат да влезем в нагласа с повече милост към себе си повече приемане на процеса.

Отношението ни към грешките!
Както се отнасяме към нашите собствени грешки или към грешките на своите родители, така и несъзнателно предаваме на децата си непоносимост към грешките, което е ощетяващо.
Грешките не са нещо лошо, а път на учене. Грешките, не само които могат да се поправят, но дори и непоправимите, водят до научаване. И тук стратегията е да ги поправим с милост към себе си.
Когато изгубим търпение, например, можем да се извиним веднага, щом се усетим, искрено и подходящо за възрастта на детето ни. Да кажем: "Съжалявам, че повиших тон. Аз също се уча да контролирам големите си чувства. Не е твоя работа да ме успокояваш."
Тази "поправка" е най-мощното средство за невропластичността - да се изградят нови и различни от поколенческите невронни пътечки в мозъка ни. Тя учи детето и нас самите, че човешкото свързване и самите отношения са по-силни от конфликтите, и дава модел за управление на грешките, което е жизненоважно емоционално умение.

Посланията, които даваме на себе си в момент на слабост и грешка, са посланията, които се отпечатват директно в несъзнаваното на децата ни. (Тук бих добавила и вътрешните ни деца)

Към тези послания спада и това какво избираме и приоритизираме да правим, когато имаме свободен миг. И дали си отваряме това време за свободен миг! За да регулираме нервната си система ни трябва време само за нас, било то 5-10-15 минути. Време да останем със себе си, чаша чай, кафе на спокойствие или просто присъствие без разсейване.
Да си дадем посланието, че имаме право на своите минути и не е нужно друг да ни ги валидира, за да си ги приоритизираме през сгъването на прането, подреждането на чиниите или поредното детско домашно.
А може междувременно да се окаже, че има и други, които да свършат тези задачи, ако се откажем от вярването: “само аз знам как трябва да се направи, само аз мога да го направя правилно!”

И се връщаме към отношението ни към грешките, да се откажем от перфекционизма в очакванията си и да спрем да задушаваме себе си и другите с това дали са си сгънали правилно тениските и дали да сложили правилно приборите в миялната.

Всяка спестена минута енергия и внимание, е съкровище и дар, от който все по-малко да се лишаваме. Да придобиваме умения за мениджмънт на енергията ни. Тук се сещам за голямото облекчение да поръчвам пазара си, вместо да ходя до магазина - това ми спестява часове, в които правя други ценни за мен неща.

Ще продължа темата в следваща публикация :)

С обич,
Мария Петкова

Както съм започнала да пиша напоследък, така и ще продължа с темата за родителите и децата. Доста клиенти, в по-голямата...
18/11/2025

Както съм започнала да пиша напоследък, така и ще продължа с темата за родителите и децата.

Доста клиенти, в по-голямата си част майки, ме търсят за психотерапия с конкретната заявка, че искат да предпазят децата си от това да им предадат моделите, които са наследили или понесли от своите родители.

Това е прекрасна заявка, изпълнена с много любов и грижа към децата, затова искам да напиша тук няколко общи думи за нея.

Искаме да не прехвърляме на децата си онази тежест, която носим от своите родители. Болезнено непостижими очаквания, вина, срам, липса, недостатъчност, недостойност, емоционално отсъствие, условна любов, тормоз и каквото всеки индивидуално носи и нарича със свои думи от своето си преживяване.

Докато носим тази тежест и едновременно с това изпитваме негодувание към родителите ни, че са ни я дали, ние не можем да сме свободни в промяната на модела. Негодуванието, съпротивата, обидата или обвинението, изобщо отричането е едно изключително здраво психическо лепило, с което тези неща, от които искаме да се отървем, стоят упорито прикрепени в нашата сянка и несъзнавано.

Борейки се с тях, ги предаваме нататък без да го можем да го спрем на момента. Просто губим контрола и нещо по-силно от нас минава през нас. После съжаляваме и почваме да обвиняваме себе си, буквално да изпитваме към себе си това, което изпитваме към родителите си - да се самоотричаме и самобичуваме.

И така - ето ни как стоим в позицията на своите родители, докато същевременно ги отричаме или отричаме някои части от техните прояви. Несъзнателното ни е майстор да ни конфронтира с онова, което сме изтласкали в сянката си.

Пътят е само един - чрез изцеление на нас самите. Изцелението включва да приемем живота от родителите си, независимо от начина, по който той е стигнал до нас. Ако четете това, значи родителите ви са се справили, вие сте в живота. И това е напълно достатъчно.
Достатъчно е, за да правите изборите си.
Достатъчно е, за да можете да променяте себе си.
Достатъчно е, дори за да имате възможността да им се сърдите.

Те са ни дали точно това, което са те. Една част от тяхната същност е онова, което отричаме. Тя е неизцелената. Друга част обаче е тази, чрез която сме живи и животът тече през нас. Това е любовта. Без нея не можем. Нито можем да се откажем от нея, нито да съществуваме.

И двете части, за които говоря, и които носим от родителите си, са части на едно цяло. Не можем да отречем едното, защото така се лишаваме и от другото. Затова лечението е изцеление. Интеграция и на двете. Почит и приемане на историята такава, каквато е. На нашето минало с тези хора и на тяхното минало с техните родители. Да разберем и да отворим сърцето си, да си простим, че сме се лишавали от отвореното си сърце толкова години. Няма какво да прощаваме на тях. Не сме в позицията.

Ако днес искаме да опазим децата си от това, което носим от родителите си, необходимо е да приемем родителите си цялостно, с всичките им кусури, за които ги упрекваме. Дори да обикнем, да ги почувстваме в себе си, да прегърнем това, което чувстваме и да го утешим. Тогава ще предадем на децата си тази утеха.

В крайна сметка предаваме на децата си отношението, което ние имаме към родителите си, а не техните товари. Говоря за съзнателното и несъзнателно отношение. В това е нашата работа и това е благословена работа, защото е възможна, благодатна и напълно достъпна!

С обич,
Мария Петкова

Хора, сега ще ви споделя колко важно и специално е за нас - за нашето поколение, да осъзнаем каква роля играем в човешка...
17/11/2025

Хора, сега ще ви споделя колко важно и специално е за нас - за нашето поколение, да осъзнаем каква роля играем в човешката еволюция днес!

Поколението на Милениалите - подозирам, че това е по-голямата част от четящите тук - които сме родени приблизително между 1981 и 1995 г, и днес сме в разцвета на родителските си години, сме поели доброволно една безпрецедентна историческа мисия.

Ние сме първото поколение, което масово се ангажира едновременно с отглеждането на своите деца и с активното "репарентиране" (превъзпитание) на самите себе си. Често го наричаме себеосиновяване. Връзка с вътрешното дете чрез външното и изграждане на образа на вътрешния родител, който ставаме за себе си самите ние.

Израснали сме с правила като: "Спри да плачеш," "Бъди благодарен," и "Не отговаряй на възрастните." Днес масово и съзнателно искаме да научим и да дадем на своите деца напълно противоположни послания: "Кажи ми какво чувстваш," "Нормално е да плачеш," и "Нека решим това заедно."

Тази промяна е акт на еволюция и дълбока осъзнатост. Също така е нашия начин да оцелеем. Нещо, за което сега му е дошло време и се пада на нас да предприемем и ние го правим! Аз го виждам ежедневно в работата си!

Предците ни са оцелявали така, както е било съответно на тяхното време. Нашия начин на оцеляване включва точно тези аспекти, за които поколенията преди нас не са имали нито ресурса, нито познанието, нито информация, умение или принуда да се погрижат. Затова ние поемаме върху себе си двойно емоционално бреме, за което нито едно предишно поколение не е имало езика, изследванията, общността, за да го признае и подкрепи.

Първо избираме да отглеждаме емоционално интелигентни деца.
Второ (за които го правим) - поемаме отговорността да лекуваме "детето в себе си."

“Според данните, над 68% от родителите Милениали активно се опитват да "превъзпитат" себе си, докато отглеждат децата си. Те "родителстват напред," като дават на децата си емоционални умения, които самите те никога не са получили, докато в същото време се опитват да "лекуват назад," възстановявайки собствената си емоционална база.”

Този процес има и неврологични основи. В терминологията на невронауката, това се нарича двойна невропластичност. Родителите буквално преоформят два мозъка едновременно. Своя собствен, като го пренастройваме от "оцеляване" към "сигурност” и мозъка на детето, изграждайки живо свързване от "сигурност" към "стабилност."

Лечението и родителството активират едни и същи невронни вериги: амигдалата (центърът на страха) и префронталния кортекс (центърът на регулацията). Ето защо, когато един родител е предизвикан (triggered), проявата на търпение е толкова трудна – той се бори със собствената си детска обусловеност (childhood wiring) за оцеляване, докато се опитва да научи детето си на спокойствие.

Модерното родителство се усеща като по-тежко не защото днешните родители сме кекави или крехки, а защото най-сетне чувстваме и обработваме онова, което по-старите поколения е трябвало да потискат и преглъщат, дори без да осъзнават. Това е била цената на тяхното оцеляване. Има и много други фактори днес да е трудно по един начин и лесно по друг, но всичко това е различно от преди.

Този интензивен емоционален труд води до сериозни последици. При нашето поколение родители се съобщава за най-високите нива на емоционално прегаряне (burnout), регистрирани някога. 47% докладват за "хронична емоционална умора" от това, че се опитват сами да прекъснат междупоколенческите цикли. Изследванията са американски, но можем да си пренесем изводи и при нас.

Въпреки огромната цена, усилията имат доказан положителен ефект.
Емоционално отзивчивото родителство научно доказано намалява нивата на стресовия хормон (кортизол) при децата с до 40%, като в същото време увеличава дългосрочната устойчивост и емпатия у тях.

Всеки път, когато като родители се поколебаем преди да се развикаме и изберем търпението пред наказанието, ние променяме поведението си, заложено от векове, както и това на детето, като пренастройваме собствената си нервна система и тази на детето за връзка и сигурност.

Този процес е бавен, труден и не изглежда изобщо мирен. Той е разхвърлян, изпълнен със сълзи, чувство за вина и опити да се започне отначало. Преживяваме го като пълна бъркотия, защото изцелението винаги ни изправя пред вътрешната бъркотия.

“Въпреки чувството за провал, което може да възникне поради липсата на модел за подражание, родителят Милениал прави нещо безпрецедентно: родителства с осъзнатост, а не на автопилот.”

Както всяко поколение, така и ние сме мостът от единия бряг на еволюцията над поредната бездна до другия бряг. Между това, което вече не работи и е счупено, и това, което се изгражда.

Спокойствието на нашите деца един ден ще съществува, защото ние сме избрали да не повтаряме това, което ни е наранило. Всяко усилие за поправка на връзката пренастройва и двата мозъка (на родителя и на детето) за истинска и дълбока свързаност.

Лекувайки себе си, лекуваме и децата си.

В декември предстоят две групи за задълбочаване и практическа работа по горните теми.
Онлайн група за тревожния стил на привързаност и група наживо в София за семейни констелации. Оставям информация в коментар под тази публикация.

С обич,
Мария Петкова

Наблюдавам тенденция при хората да се опитват да си решат проблемите с метода "Семейни констелации". За мен това е настр...
15/11/2025

Наблюдавам тенденция при хората да се опитват да си решат проблемите с метода "Семейни констелации". За мен това е настройка, която не само не работи, но и замърсява идеята на този метод.

Желанието да си решим проблемите, да поправим нещата, с които не сме съгласни, и изобщо да изконтролираме, идва от егото. От идеята ни как е редно да бъдат нещата и от натрапчивата ни склонност да искаме да упражним влияние.

Семейните констелации не дават това.

Представата, че едни хора там ще влязат в едни роли и някой ще пренареди нещата в мое присъствие и то магично ще се пренареди и в живота ми така, както ми се иска.

Семейните констелации не дават и това.

Полето на Любовта, в което се работи и така, както го възприемам, не обслужва егото. То идва от сърцето на семейната душа и носи всички нейни послания и може да бъде възприето само от сърцето.

Ако човек има готовност да отвори сърцето си и да приеме това, което констелацията "вади", да го почете и да спре да спори с живота, тогава констелациите дават своя огромен дар.
Доста подценяван дар, но едно от условията за смислен и достоен живот - това е смирението.

Да бъде човек с мир. В мир с това, което се е случило. Да се вземат уроците, да се изцелят раните, да се интегрира историята - това може да стане и без човек да се бори с миналото.

Допускам, че и борбата има своето място, като един вид страдание, което действа като катализатор и изконсумира силите на егото за съпротивление. Затова често констелациите "сработват", когато човек вече е стигнал до своя вътрешен край, до точката на преобръщане от съпротива към смирение.

Семейните констелации са метод за среща със себе си и със съдържанията вътре. Единственият начин да обичаме себе си, е да бъдем с отворени очи за тези съдържания, с отворено сърце да ги посрещаме и с отворен ум да вземем посланията им.

Истински обичаме себе си, когато сме напълно отворени за живота, точно такъв, какъвто е пристигнал при нас. Тогава сме отворени и за изцеление на болката, останала някъде в очакване.

Мария Петкова

Истински обичаме себе си, когато сме напълно отворени за живота, точно такъв, какъвто е пристигнал при нас.Може би често...
15/11/2025

Истински обичаме себе си, когато сме напълно отворени за живота, точно такъв, какъвто е пристигнал при нас.

Може би често ще срещате в текстовете ми за семейните констелации този израз - да приемем живота. Ще дам малко повече контекст, за да бъде разбираемо.

Сигурно сте забелязали, че констелационният език е странен и различен, може би КРАЙНО ДИРЕКТЕН, не следва правилата за ненасилствена комуникация в нейния популярен вид.

Езикът на семейните констелации е средство да се нарече истината без премълчаване, без извъртане, без украсяване, омаловажаване или хиперболизиране. Точност. Това е, което работи, и на тази точност тялото винаги реагира. Добре, че имаме този инструмент, тялото, което е в абсолютна връзка с истината.

Какво значи да вземем живота такъв, какъвто е стигнал до нас?

Да се съгласим с историята на своите предци, през които животът е минал, за да стигне до нас. Да спрем да съжаляваме родителите си, бабите и дядовците си, и който и да е назад по линията на рода, за техните съдби, несгоди, стечение на живота им. Съжалението е арогантно и ни отделя от тях на едно повърхностно ниво на егото, където ние сме в позиция "аз ги съжалявам, т.е. аз не съм като тях".

Същият опит за отделяне има при осъждането, обвинението, изключването, обидата, сърденето и всеки вид неприемане. Този опит за отделяне е една лъжа и илюзия на егото. Егото или нашият нисък ум вярва, че ако отрече нещо, така се диференцира и отделя от него и отреченото вече не го заплашва.

Егото и осъзнатият ни ум са под 5% от нас. Останалите 95% са несъзнаваното, тялото, всичко друго. Това всичко друго е в хармония с живота и напълно приема нещата такива, каквито са. Може би ни пази да изпитаме неотработената болка и емоционален товар, за който не сме готови. Може би дори егото като един филтър на целостта ни служи на постепенността на растежа.

Посланието ми е следното: там – в своето несъзнавано, ние сме АБСОЛЮТНО СВЪРЗАНИ с онова, което съзнателно отричаме.

И тук се преплитат работата с рода, работата със сянката и несъзнаваното. За мен констелационната работа и психотерапевтичната работа движат едни общи процеси по общи закони.

Да вземем живота такъв, какъвто е, означава и да осъзнаем, че вече сме го взели, и да не се борим със своята съдба.

С обич,
Мария Петкова

Ноември не е лек месец. Всички усещаме по свой начин и в своите си житейски обстоятелства настойчивостта на времето.Все ...
12/11/2025

Ноември не е лек месец. Всички усещаме по свой начин и в своите си житейски обстоятелства настойчивостта на времето.

Все по-малко можем да киснем в онези неща, които отлагат належащата работа - била тя външна или вътрешна. Все повече средствата за бягство и отлагане, защитните ни механизми и изместващи стратегии губят своя търсен ефект. Тогава можем или да натискаме повече и да се озовем с много влошени жизнени показатели (буквално и преносно), или да сменим изцяло посоката!

Посоката е през ядрото на онова, от което принципно бягаме. Посоката е да минем с нежност и приемане в себе си точно през сърцевината на своите дълбоки и реални проблеми.

Един от механизмите на психиката да оцелее е да измести реалния проблем, с който нямаме ресурс и способност на определен етап да се справим.

Например едно малко дете няма възможностите да се погрижи за себе си и зависи изцяло от своите значими възрастни (родители, възпитатели). То реално няма контрол над тях, но психиката не може да понесе такава несигурност и измества фокуса му в защитния механизъм, в който то все пак има известен контрол. Този защитен механизъм е несъзнателното вярване, че "ако аз (малкото дете) съм достатъчно добро и каквото трябва да бъда, ще повлияя на тях и те ще ме обичат и аз ще оцелея". "А когато те се връщат гневни, изморени и нямат сили за мен, аз възприемам проблема не като извън властта ми, в тяхната работа или техните животи, а го центрирам в себе си. Така решавам, че те не ме "обичат", защото съм дефектно, недостатъчно, недостойно, неправилно, държа се лошо и т.н. Това ми дава относителна власт да вярвам, че все пак зависи от мен и е под мой контрол."

Това е един от основните ни конфликти! Според спецификата на характера и на обстоятелствата развитието на конфликта си има своите различни прояви.

Всеки ден работя с това - да пуснем контрола, който не е в наша власт, и да поемем отговорността, която никой друг не може да носи вместо нас. Работя го в личния си живот, работя го и в професията си.

Напълно съм убедена, че това е пътят към разумно и благотворно развитие на заложеното в нас като хора.

И тъй като наистина периодът ни изтръгва фалшивия контрол, в който сме вкопчени, за да се приземим най-сетне в реалната си отговорност, а планираните за ноември групи приключиха, ще ви напиша какво сме планирали за декември, за да поставя следващите жалони за групова работа.

6.12 (събота) 11:00 - 20:00 - Семейни констелации на живо в София - за повече информация пишете ми лично или вижте линка в коментар.

14.12 (неделя) 16:00-17:30 - Онлайн група с мен и Инес Райчева за тревожния стил на привързаност, как да го различаваме, разбираме и как да го трансформираме в здрав, за да имаме адекватни и подхранващи взаимоотношения - също ще оставя линк в коментар.

И за двете събития текат вече записванията и има събития в раздел събития на страницата.

Искам да ви (си) пожелая осъзнато преминаване през ноември и надежда, че винаги има какво да се направи, дори понякога това да изглежда като дълбокото и смирено приемане, че за много неща в този свят ние нямаме власт.

Мария Петкова

Движението е основен двигател по пътя към силна психика и пълноценен живот!Като работеща с хора И със себе си, с все по-...
11/11/2025

Движението е основен двигател по пътя към силна психика и пълноценен живот!

Като работеща с хора И със себе си, с все по-голяма важност е осъзнаването, че ключът към ДЪЛГОСРОЧНОТО БЛАГОПОЛУЧИЕ е в разбирането на фундаменталната връзка между тялото и ума. Ние много се фокусираме върху емоционалните блокажи и житейските цели, но сега искам да подчертая, че здравето на нашата психика е дълбоко вкоренено в нашето физическо състояние.
Последните научни изследвания категорично доказват, че начинът, по който се движим – или не се движим – оказва ДЪЛБОКО ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ НАШАТА ПСИХИКА, КОГНИТИВНИ СПОСОБНОСТИ И ЦЯЛОСТНАТА НИ ЖИЗНЕНА ТРАЕКТОРИЯ.

В обществото преобладава песимистичното убеждение, че стареенето е неизбежен упадък, своеобразно "спускане по хлъзгав склон към немощта". Това схващане, което бихме могли да наречем "умствен вирус", често кара хората да се предадат и да намалят движението си, мислейки, че физическото отслабване просто "се случва" след определена възраст.

Истината обаче е, че науката ОПРОВЕРГАВА ТОЗИ ФАТАЛИЗЪМ. ОКОЛО 70% ДО 90% ОТ НАШЕТО ЗДРАВЕ И СТАРЕЕНЕ СЕ ОПРЕДЕЛЯТ ОТ ИЗБОРА НИ НА НАЧИН НА ЖИВОТ, А НЕ ОТ ГЕНЕТИКАТА. Физически активните хора могат да поддържат структурната цялост на мускулите и функционалната си сила дори след средата на 70-те си години.

НИЕ САМИ КОНТРОЛИРАМЕ ТРАЕКТОРИЯТА НА СВОЕТО ОСТАРЯВАНЕ.

Разбирането на важността на движението е първата стъпка към трайното подобряване на психичното здраве. Ежедневната инвестиция в здравето изгражда СИЛНО УСЕЩАНЕ ЗА ЛИЧНА СТОЙНОСТ И САМОУВЕРЕНОСТ – критично важно за доброто самочувствие.

За да преодолеем склонността да се фокусираме само върху незабавното удоволствие, трябва да превърнем физическата активност в НАГРАДА, КОЯТО НИ КАРА ДА СЕ ЧУВСТВАМЕ ДОБРЕ ДНЕС, създавайки силен психологически стимул.
Освен това, ежедневно активните хора поддържат по-висока УМСТВЕНА ГЪВКАВОСТ И СКОРОСТ НА ВЗЕМАНЕ НА РЕШЕНИЯ.
Движението наистина е "извор на младостта" както за тялото, така и за ума.

Мускулът е нашият ендокринен орган и борец срещу болестите!

Нашите мускули са много повече от това, което виждаме в огледалото. Те са критични за метаболизма и функционират като ЕНДОКРИННИ ОРГАНИ, секретирайки хормони. Мускулите са преработчиците на глюкозата на тялото, изтегляйки захарта от кръвта и превръщайки я в енергия.
Колкото повече мускули имаме, толкова по-ефективно се борим с ХРОНИЧНОТО ВЪЗПАЛЕНИЕ, което е коренът на много заболявания.

Седящият начин на живот ни тласка към "Синдрома на седящата смърт" (sedentary death syndrome), включващ 33 хронични заболявания. МОБИЛНОСТТА Е ПРЯКО СВЪРЗАНА С ПРЕВЕНЦИЯТА И НАМАЛЯВАНЕТО НА ТЕЖЕСТТА НА ТЕЗИ ЗАБОЛЯВАНИЯ.

Вместо да се фокусираме върху кантарa, ключовото е да се съсредоточим върху СЪСТАВА НА ТЯЛОТО – съотношението между мускули и мазнини. От какво се състои тялото ни! За дълголетието и запазването на независимостта, СИЛОВИТЕ ТРЕНИРОВКИ СА ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ, като целта е изграждане на СИЛА И МОЩ, а не просто големи мускули. Това може да включва тежки повдигания с малък брой повторения до почти отказ. За метаболизма се препоръчва комбинация от 80% БАЗОВО КАРДИО (Т.НАР. ЗОНА 2) – което е по-бързо ходене – и 20% ВИСОКОИНТЕНЗИВНИ СПРИНТОВЕ, които могат да изгорят до 40% повече мазнини от обикновените интервални тренировки.

Възрастта не е присъда, а възможност за промяна!
Периодът между 35 и 45 години се счита за "КРИТИЧНОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ" за започване на активна инвестиция в здравето, но никога не е твърде късно. Хората, които съзнателно правят ПРОМЕНИ В НАЧИНА СИ НА ЖИВОТ в по-късна възраст, могат да постигнат ДЪЛБОК И ВЪЗНАГРАЖДАВАЩ ЕФЕКТ.

Пиша за азбирането на движението не заради физическа цел. То е ПСИХОЛОГИЧЕСКИ АКТ НА САМООБГРИЖВАНЕ И ИНВЕСТИЦИЯ ВЪВ ВАШЕТО БЪДЕЩО, СИЛНО И НЕЗАВИСИМО АЗ.
ВАШАТА АКТИВНОСТ ДНЕС Е КАТО СЕЕНЕ НА СЕМЕНА – решенията, които взимате сега, ще процъфтяват, за добро или за лошо, когато сте на 60 или 70 години.

Започнете с малки стъпки, като например РАЗХОДКА СЛЕД НАЙ-ГОЛЯМОТО ХРАНЕНЕ – това е основно умение, което помага на мускулите да абсорбират глюкозата и създава психическа устойчивост чрез изграждане на поредица от успехи.

Оставям в коментар видеото, от което се вдъхнових за този пост, за англоразбиращите.

Днес следобед в 16ч в онлайн групата с Инес Пътят на пеперудата: Домашното насилие и изцеление - онлайн психотерапевтичн...
09/11/2025

Днес следобед в 16ч в онлайн групата с Инес Пътят на пеперудата: Домашното насилие и изцеление - онлайн психотерапевтична група с Инес и Мария

Ще говорим за изцелението на този модел.
За корените му и за това как да прекратим веригата на болката.

Крайните форми на насилие изискват крайни мерки.
Но има много недоловими форми на насилие, за които е жизнено необходимо да сме осведомени и да се научим да различаваме.
Насилие не само от някого към нас или от нас към другите, но и от нас към самите нас.

Корените са в дома, в мястото, което сме наричали свой дом.
Важно е да отворим тази тема, важно е да допуснем, че всичко може да се обърне за добро! Никога не е късно да се променим, да осъзнаем, да се освободим.

Все още можете да се включите, ако ни пишете лично. Започваме днес в 16:00.

07/11/2025

Как може уязвимостта да бъде лечебна?

Уязвимостта е, когато сме открити и показваме пред другите онова, което ни е важно, съкровено, истински ценно. Нормално е да се страхуваме и да пазим уязвимостта си от хората. Нормално е, защото е последствие от възпитанието и израстването ни.

В последните години масово хората започват заради психическите и психосоматичните си проблеми да разбират, че има неща в начина ни на мислене и възприемане, които е време да превъзпитаме в себе си. Не ни помага да обвиняваме нашите възпитатели, но ни помага да идентифицираме техните послания, за да знаем с какво точно си имаме работа.

Послания, влезли дълбоко в несъзнаваното ни, превърнали се в автоматични програми, ни пазят от това да бъдем истински открити, уязвими и да се свържем с другите и със себе си.

Има много нива на свързване - можем с някого да се свържем през общите си защитни механизми - като например начини за бягство от болките: зависимости, социални разсейвания, работохолизъм и т.н.

Казваме, че свързването лекува. Лекува дълбокото свързване - именно това, което се случва през уязвимостта.

Точно нивото на уязвимост е най-наранено в нас още от утробата на майките ни, от детството и израстването ни. Такъв е светът, в който сме се научили да оцеляваме - недопускащ слабост, невеж по отношение на психиката и човечността, неграмотен за дълбоките закони на живота. Не го съдя, но нека признаем къде се намираме колективно.

Не са случайни проблемите ни, те следват логична и последователна закономерност. Човек, който е живял в несигурна среда като малък, бил е малтретиран или потискан, неглижиран, омаловажаван, отхвърлян, изоставян - се научава да бъде силен и погребва в себе си своята слаба и уязвима част. Тя става изолирана и скрита дори и от него. Изтласкана в сянката.

Сянката обаче е там и онова, от което сме се опитвали да се отървем като малки несъзнателно, или са ни научили да потискаме и да мачкаме, не е изчезнало, и намира своя път да се изяви.

Сянката не е нещо лошо! Тя е пълна с онова, което не знаем как да регулираме и какво да го правим в себе си. А уязвимостта е лечебна, защото в нея се крие нашата истинска сила.

Силата, която обединява и приобщава всичките ни части, е всъщност сила.

Обръщам понятията и заявявам, че човек, способен да бъде уязвим, без да се срине, в правилните моменти и с правилните хора, е силен човек.

По тази тема ще работим практически и с психотерапевтични методи със Стефи Божилова в някоя от бъдещите групи, които предстои да обявим.

Нека погледнем на уязвимостта си като на потенциал за свързване и лекуване, а не както са ни "учили" пропити от страх и трудни времена хора.

Мария Петкова

Address

Улица Преспа 2
Sofia
1000

Opening Hours

Monday 09:30 - 17:30
Tuesday 09:30 - 17:30
Wednesday 09:30 - 17:30
Thursday 09:30 - 17:30
Friday 09:30 - 17:30

Telephone

+359 88 763 1914

Website

Alerts

Be the first to know and let us send you an email when Мария Петкова - психолог posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Shortcuts

Share

Share on Facebook Share on Twitter Share on LinkedIn
Share on Pinterest Share on Reddit Share via Email
Share on WhatsApp Share on Instagram Share on Telegram

Category

В съзвучие

Добре дошли в пространството за самопознание и лечение на ниво емоции и световъзприемане. Ще се радвам чрез цветята и енергийната психолгия (ТЕС) да бъда Ваш спътник към измеренията на здравето - щастието и радостта.

www.sazvuchie.bg