Мария И. Петкова - консултант, психолог

29/07/2025

Все по-убедена ставам, че един от най-важните фактори за психическото здраве на човек, е неговият морал. Липсата на морал е липса на стабилност, около която да се сформира характера. С такава липса човек става пропусклив и лесен за всякакви ветрове да го носят в различни посоки (т.е. да бъде манипулиран без да го съзнава).

Идва ми наум следното предизвикателство за всеки, който чете това:

1. Направете си го сами за себе си.

2. Питайте се: "Кои са моите морални принципи, в които вярвам, на които държа, на които искам да науча децата си?", "Как тези принципи създават от мен човекът, който съм?", "Спазвам ли ги в живота си и кога ми е наистина трудно да ги спазя?"

3. Наблюдавайте как тези размишления се отразяват в тялото ви. Може да имате емоционален отклик. Усещайте дишането си, слънчевия сплит, стомаха, раменете, главата, изобщо сигналите на тялото.

4. Ако си водите бележки, ще си проведете самостоятелно една много ценна лична себерефлексия.

Усилието да развием себе си е само наша отговорност, но и благото, което следва, също е наш дар, който се отваряме да вземем, защото той ни чака!

16/07/2025

Смисълът на връщането към спомени от миналото и ползата от тяхната интеграция в настоящето ни. Какво ни дава припомнянето? Силата на интеграцията.
/3 откъс от статия/

Когато си спомним нещо в дълбоко състояние на вглъбеност и свързаност с тялото – отелесено спомняне, тогава онези капсулирани информационни буфери се „разархивират“ и част от нас изживява това минало тук и сега. Изцелението и интеграцията на тази част стават чрез присъствието и вниманието на зрелия Аз – Наблюдателя, будното съзнание или просто този, който е решен и има ресурса да понесе и преработи съответното преживяване. Като един стабилен родител, който със своето заземено и сигурно присъствие успокоява и регулира нервната система на своето уплашено и страдащо дете.

Техниките за съпровождане през такъв процес са много и са най-разнообразни, в естествената психотерапия чрез индивидуалния подход на терапевта към всеки клиент, се избира най-подходящия метод на работа в съответния момент и случай. Уважава се ресурса на психиката и нейните граници. Защитните механизми са мощни, но вътрешното узряване и нивото на доверие между клиента и терапевта отварят пространство клиентът да се свърже със своя потенциал и да си даде липсващото, докато преживява спомените си за травматични моменти.

Дали си спомняме минал живот, детска травма или родова история, интеграцията се изразява в приемане на „сянката“ или това, което отричаме в себе си, не приемаме в другите, не желаем да осъзнаем като защитен механизъм и затова сме под негово влияние несъзнателно идентифицирайки се с него. Необходимостта на подсъзнанието да разкаже историята, която имаме да чуем, е израз на една дълбоко заложена стратегия в невидимата част на съществото ни. Тази стратегия е налична и на чисто физиологичен план, а именно – гениалните механизми на самолечение. Да позволим на самолечението да се случи в полето на психиката, е да чуем, да видим и да приемем, за да станем цели и здрави. Психиката притежава великолепно чувство за справедливост, която се проявява и от тялото и от подсъзнанието. Това се вижда от историите, които си спомняме за своето минало – истории, родени на момента, за да ни доведат до огромни осъзнавания и смирение. Точно смисъла, който тези истории разкриват, говори за присъщата структура на невидимата част от нас. Тя е подчинена на дълбоко заложени принципно духовни закони, познати чрез интерпретациите на докосналите се до тази материя. Самото ни подсъзнание образно казано преживелищно ни проповядва принципите на Любовта, Мъдростта и Истината, заложени и извлечени от самата същност на Живота.

Интеграция е да си „върнем“ това, което ни контролира, като се отделим – диференцираме символично от него, за да го видим и приемем по нов начин и да го реинтегрираме. Така събираме себе си парченце по парченце, постепенно заличавайки илюзията за фрагментираност и се доближаваме до една надчовешка или истински човешка реалност на единност, цялостност и свързаност.

15/07/2025

Това няма как да не го споделя!!!

"Любовта – вечната тъкан на Вселената
За всеки човек е важно да има атмосфера на любов и доверие някъде в живота си. Когато достигнете до силата на мира, той се превръща във вашето "синапено зрънце вяра" и можете да се упражнявате да го разширявате отвъд физическото тяло. Ако успеете да разпознаете любовта като истинската "основа на Битието", тогава тя не е аберация или сбор от безсмислени молекули, сблъскващи се една в друга... любовта е безсмъртната и основополагаща тъкан на Вселената.
Всички прояви на привързаност, обич и грижа произтичат от един безкраен източник. Проявената вселена е величествено творение, проектирано от клокочещата, безгранична светлина на Любовта. Нека не бъдем слепи за тази светлина."
Cuddle, 2014
Alex Grey

It's important for everyone to have an atmosphere of love and trust somewhere in their life. When you access the strength of peace, it becomes your "mustard seed of faith," and you can practice extending it beyond the body. If you can recognize love as the true "ground of Being," then love is not an aberration, or a collection of meaningless molecules bumping up against each other . . . love is the undying and underlying fabric of the universe. All displays of affection, love and care are coming from an infinite source. The manifest universe is an ornamental display projected from the seething oceanic boundless light of Love. May we not be blind to this light.

Cuddle, 2014

15/07/2025

Отношението, което имаме към възрастните хора, към децата, към животните, растенията и природата, както и към другите хора изобщо, отразява нашето собствено отношение към самите нас, към душата ни и към същността ни. Когато поискаме да бъдем по-нежни, по-благи и по-меки със себе си, нека се огледаме около нас за някой, който отразява някои от нашите уязвими части, и да бъдем благи, меки и нежни с него. Това пълни душата ни.

15/07/2025

Смисълът на връщането към спомени от миналото и ползата от тяхната интеграция в настоящето ни. Какво ни дава припомнянето? Силата на интеграцията.
/2 откъс от статия/

Липсите и болките ни карат да търсим начини да облекчим страданието си. Когато сме изпробвали достатъчно дезадаптивни модели за справяне, откриваме, че бягството води до повече страдание без да намалява трайно първоначалното. Дезадаптивни модели са всички видове зависимости – към субстанции или поведенчески. Дезадаптивни са в дългосрочен план и защитните механизми, когато вече не съответстват на етапа на развитие на човека и повече пречат на пълноценното му живеене, отколкото да го пазят. Точно тук идват лечебните техники за осъзнато припомняне на травматичните събития, преструктурирането на техния смисъл, изграждането на ново разбиране за тях и изпълването им с ресурс, който идва от по-зрелия етап на развитие на човека. Тогава те се интегрират в психиката му не като отцепени болезнени елементи, а като аспекти на личната сила, излекувани и върнати на своето място в целостта.
Интеграция (от лат. ез. integratio) в буквален превод означава „подновяване“. Може да се преведе още и като „възстановяване, попълване, допълване“, „обединение, съединение“, „обединяване в едно цяло на отделни части или елементи“.

В психиката процесът на интеграция е символичен, но необходим, защото изживяването на отделяне е стъпка, неминуемо водеща към осъзнаването на целостта като непреходна и ненарушима. Отделеността е илюзията, създаваща страдание, на което търсим изцеление, за да осъзнаем частите като аспекти на неделимо цяло – в едно метакогнитивно състояние на просветление. Цялото човешко преживяване е символично, затова и изцелението е символично – значението на всяко нещо се определя от това, което преживяващият влага като смисъл в него.

Интеграцията минава през виждането на онова вътре в нас като част от нас, а не като нещо, с което се идентифицираме несъзнателно. Това е едно символично, но напълно съзнателно отделяне на преди това несъзнателно отделеното парченце съдържание, за да бъде то видяно. Когато несъзнателно сме отцепили части от себе си, те живеят през нас, като ни карат да се идентифицираме с тях и да чувстваме, че сякаш нямаме власт над живота си и не можем да контролираме себе си, здравето си и съдбата си. Живеем през лъжата, че сме малки и беззащитни, без визия за огромния потенциал, наличен в съществото ни – живеем, ограничвайки се в частта и забравяйки цялото. Усещането за липса на контрол създава огромна тревожност, вътрешно напрежение и още повече невротични опити да се овладее положението. Тази агония приключва, когато осъзнато си спомним.

Спомнянето извежда информацията наяве и тя може да бъде преработена и реинтегрирана. Тогава ние се връщаме към естественото състояние на този, който си спомня – преживяващият или наблюдателят. Илюзията, че нещо различно от неинтегрираната ни цялост, ни владее, се разбива, когато минем през процеса на себеинтеграция. Това означава буквално да отворим килерите и складовете на своята психика, да извадим всичко от там, рециклирайки непотребното и връщайки си заключената сила.

Как се случва това?

Започвам с вълнуващата тема за регресиите в минал живот. Как помага да си спомним минали животи? Дали наистина си спомняме или това е измислица? Моят отговор е, че няма значение истинността на фактите, защото за терапевтичния процес са валидни преживяванията и историята, която подсъзнанието има да разкаже. В търсене на причините да изживяваме определени неща по определен начин, най-важното, което имаме да изследваме, е самата структура на това, което сме. Тази структура има своя схема или код, според който пречупва своите преживявания и ги интерпретира, запечатвайки ги в себе си. Изучавайки се по този начин, ние отново правим едно символично отделяне на изучаващия от изучаваното и така виждаме ясно отвъд призмата. Гледаме през очите на нещо по-голямо, което осъзнато, будно и любящо съдържа частите в себе си.
Припомняйки си минали животи, според заявката, с която тръгваме на това пътешествие навътре, получаваме достъп до образи и преживявания. Източникът на тези образи и преживявания е нашето подсъзнание, свързано с колективното човешко несъзнавано. В търсене на зададения код и защо той е такъв, може да изживеем неочаквани сценарии, които ще съдържат дълбоката архетипност на преживяванията, заложени още в първата година на човешкия живот (М. Клайн), на езика на митологични, исторически, приказни и други сюжети.

В нашето несъзнавано се съдържат всички сюжети от всички времена, а нервната ни система има свойството да се настройва към каквото бъде насочена и да го преработва по различен начин според готовността и нагласата на спомнящия си.

14/07/2025

Смисълът на връщането към спомени от миналото и ползата от тяхната интеграция в настоящето ни. Какво ни дава припомнянето? Силата на интеграцията.
/1 откъс от статия/

Защо е необходимо да си спомняме своите минали преживявания и целенасочено да ровим в миналото? Какво значение има паметта ни и какво я определя? Какво е регресия, каква е нейната цел? За регресията в автобиографичното минало и в идеята за минал живот. Какво означава интеграция и смисъла на живота като пътешествие чрез себеинтеграция.

Хората посещават кабинета на психотерапевта и търсят помощ, когато стигнат до задънена улица в опитите си да си помогнат самостоятелно. Неуспехът се дължи на това, че когато сме в реактивно състояние и реагираме от позицията на страдащ, ние нямаме ресурса да поемем и преработим съответното преживяване. Затова някои неща изглеждат и се преживяват като абсолютно непреодолими, тъй като онази част от нас, която ги изживява, наистина няма силите, развитието и умението да се справи, а ние се идентифицираме с нея в този момент. Този принцип е основен при формирането на травма и се отразява при конструктирането на спомените от нашата памет.

Всички симптоми, за които търсим помощ, са нашата собствена реакция на неинтегрирани отцепени части от самите нас, които са като изгубени парченца от целостта ни. Ние се формираме и структурираме около липсата им, развивйки невероятни защитни механизми, за да компенсираме онова, което не ни достига, и да се предпазим от болката, свързана с него. Тези симптоми и защити са психически, физиологични, психосоматични, емоционални, ментални, когнитивни, поведенчески и изобщо са на всички нива на общопознатото ни човешко проявление. Как именно се случва това? Когато сме силно претоварени и свръхпритиснати, част от нашето вътрешно преживяване се отцепва или отделя чрез дисоцииране, изключване или замръзване. В нас действа тази интелигентна функция, която гарантира оцеляването ни – изключваме части, които съдържат огромен стрес, физическа и емоционална болка.
Така успяваме да минем през травмиращите ситуации и да сме способни да функционираме. Определяща роля играе възрастта и етапа на развитие, в който се случват нещата. Отделянето на тези части ни анестезира – обезболява ни, но редом с това ни прави неспособни да отговорим на ежедневните си предизвикателства. Вместо да чувстваме и преживяваме моментите и след това да им отговорим осъзнато, ние действаме реактивно – реагираме още преди да сме усетили цялостно преживяването си.

Реактивността е знак, че сме в досег със свое неинтегрирано минало. Това минало може да е биографично – обхваща времето от зачеването и целия живот, може да е трансгенерационно – да се съдържа в генетичната родова памет, може да е от минало превъплъщение на душата, а в крайна сметка и трите корена да се преплитат в обща схема. Тази обща схема може да се отнесе към структуриращата функция на паметта ни да кодира постъпващата информация по определен начин, както и да я извлича и да консктруктира спомените ни отново според съответната схема. Схемата е понятие, което в този контекст разбирам като избран от същността на човека аспект, който да бъде изживяван и преживяван по всички възможни линии и начини, за да доведе до себеинтеграция на определени отделени части.

Травматичното съдържание на биографичните ни преживявания, на миналите животи и на съответната нишка, която сме издърпали от предците си, се смесва и създава обща смислова структура, цялостен житейски смислов контекст. Този смисъл ни тласка към развитие и самото ни развитие е картографирано и сякаш предварително заложено и осмислено, за да разкрие в нас точно тези потенциали, които могат да бъдат достъпени единствено през съответните липси и болки.

09/07/2025

Откъс от статия за хипохондрията:

На какво ни „учи“ хипохондрията?

Както всяко крайно психично състояние, което води хората към психотерапия, така и това принуждава своя „стопанин“ да се вгледа дълбоко в себе си и да стане един от осъзнатите обитатели на планетата.
Това себеосъзнаване и поддържане на будност е условие да може да продължи своя живот по осмислен и качествен начин.

Всичко, през което му се налага да мине в терапевтичния процес, разширява разбиранията му, изгражда ценностна система и събужда естествено вложените в душата му добродетели. Въпреки религиозното ретро звучене на тази дума, добродетелите са условие за развитие на душата и подсъзнателно импулсът ни към цялостност ще ни тласка към всичко необходимо, за да приемем в живота си по-висшия смисъл, пък било това и наистина нелечими болести.

За щастие в хипохондрията е заложена дълбоката готовност човек да остане в слабост и безсилие, но когато това бъде претворено в доверие и смирение и изпитано към самия живот, вместо към его-валидирани фигури, хипохондрията си е свършила работата.
Довела ни е до живота.

08/07/2025

Откъс от статия за хипохондрията:

Как се лекува хипохондрията?

За това предизвикателство има ясни и конкретни стъпки, начертани в естествената психотерапия.
Всяка „стъпка“ е всъщност умение, което подлежи на постоянно развитие и надграждане през целия път на терапия.

Първата най-често е диалектичното когнитивно лично „запознаване“ на клиента с неговите собствени мисловни конструкти и физиологични реакции на преживявания стрес. Когато клетъчната памет или лимбичната система реагират на вътрешен или външен стимул, за който няма осъзнаване, умът и егото интерпретират това като заплаха, но изместват заплахата в нещо наистина безобидно и я фиксират в него. Затова да се научи клиентът да „хваща“ своите когнитивни изкривявания, е съществено важно за неговата връзка с реалността.

Удивителна е устойчивостта на хипохондрията, парадоксално крепяща се на логически сривове.
Магическото мислене, че щом си мисля, че имам рак, аз наистина ще се разболея от рак. Ако това беше така, всички ние щяхме да сме материализирали страхове или желания с невъобразими размери, но нещата не работят съвсем така.
Селективно насочвам вниманието си само в телесните си функции и филтрирам, задържайки фиксацията си в нещо, което мога да уголемя до безкрай – катастрофизирам – и да скоча към заключението, че нормални телесни усещания са страшни симптоми.
Основно подлежащо вярване, че „страхът ме пази„, наследено от поколенческите защитни компулсии на векове заплаха, внася плътност и достоверност на преживяването и е негативно доказателство, че щом нямам доказаното абсолютно здраве – паралел с абсолютната сигурност – значи съм на прага на смъртта.
Така влизам във фалшивата дилема да се чудя дали не е рак или множествена склероза, но в един момент ме осенява чиста увереност, че е СПИН, защото се позовавам на вероятността, че има някакъв процент шанс и няма как аз не съм в този процент.
Тогава се позовавам и на удобен авторитет, който да подсили страха ми, което парадоксално и ме радва, но не си го позволявам, за да не пропусна шанса за черногледство.
Виждам връзките между симптомите и получавам субективното потвърждение, че няма как да не е вярно това, в което вярвам!
После прилагам непозволеното обръщане, че щом всички с тумор в мозъка имат главоболие, значи и моето главоболие е заради тумор в мозъка.

Цялото това когнитивно шоу служи на защитния механизъм на вторичната полза, която удовлетворява по един изкривен и нездрав начин естествената потребност от грижа и внимание, както и нагона за оцеляване. Редом с разкриването на тези логически грешки и свързването със смисъл и ценност в живота на клиента, се изграждат позитивни ментални модели и навици за автотерапия, самонаблюдение и себепознание.
Паралелно върви и вектор дидактика, където преживелищно се заземява осъзнаването в тялото, а не в менталните проекции върху него и функционирането му. Чрез дишане, релаксация, медитации, майндфулнес, психотелесно и поведенческо прегръщане и стопяване на блокажи, всички техники и практики в индивидуална и групова психотерапия, клиентът постепенно израства до своята свобода и готовност да поеме отговорността си за нея.

При хистерично-хипохондричните клиенти осъзнаването на състоянието е надчовешки подвиг, защото означава цялата човешка воля, разум, вяра, мотивация и сила за промяна да са събудени и впрегнати в една битка с обсебващо и замъгляващо здравия разум вътрешно безлюбие и мрак. Стабилната и устойчива печалба, която хистеричната хипохондрия носи, може да бъде пренасочена към себеизява и себевлагане в дейност, която да е хем удовлетворяваща егото на клиента, но и по някакъв начин допринасяща за цялото – обществото. Всеки по-адекватен начин да се „заработи“, „изманипулира“ и „заслужи“ внимание, възхищение, грижа и одобрение, са маркер за успешно пренасочване и прозорлива терапия, съобразена с ресурсите на клиента.

Работата с третия вид – свръхценностовата хипохондрия – включва всичко изброено до момента, което води до навлизане в паметта, когнитивно отваряне, събиране на физически и психически ресурс, поемане и трансформиране на капсулираните в травматичното замръзване емоции от негативни и страшни в цялостни и живителни.

Един хипоходнричен аспект е възможността да се измести страха за собствения живот върху близките – че те ще умрат. Това отново е поставяне на своя център в нещо или някой отвън и силното тревожене за липса на контрол, съпътствано от компулсивно взимане на мерки.

07/07/2025

Откъс от статия за хипохондрията:

Какво стои под хипохондрията?

Под хипохондрията стои огромното желание за живот.

И въпреки, че това желание се проявява като здравна тревожност, силно ограничение на радостта и всичко, което свързваме с живеене на воля, желанието за живот е толкова силно, че подчинява цялата его-личност на човека.

Ако в процеса на една естествена психотерапия човекът се свърже с душата си и намери в живота си реалното и приземено приложение на принципите на Любовта, Мъдростта и Истината, тогава хипохондрията ще се превърне в мощен творчески насладен импулс за изпитване на живота в пълнотата и цялостта му.

04/07/2025

Откъс от статия за хипохондрията:

Как се развива хипохондрията?

Хипохондрията може да бъде продължено поведение на свръхзагриженост и преувеличаване на родителските страхове за здравето – една силна здравна тревожност, впечатана в несъзнаваното на детето още от бебе. Отнемане на правото му на свобода и детски живот, изложен на всички подразбиращи се рискове на игрите, робуващ на ритуалите за съхраняване на крехкото здраве и паника при всякакви симптоми и сополи. Израстването в тревожен възрастен, който вярва, че това, което го пази истински, е страхът. Тук влиза родовата обремененост, предадена към детето чрез поведенческите модели и ментални нагласи в семейството.

Дълбоката несигурност и болка, липса на близост, разбиране и прегръщане, насилие, тормоз и травми водят до силните психически защити от изпитването на това състояние на ръба на съществуването. Буквално откъсване от душевната си природа, защото тя е дълбоко уязвима, и предаване на цялата отговорност в ръцете на егото. Силната болка и страх се отичат чрез хипохондриазата към безобидни физически явления.

Хипохондрията често е коморбидна с паническо разстройство, генерализирано тревожно разстройство, нарцистичност и др.

03/07/2025

Откъс от статия за хипохондрията:

Какви видове хипохондрия има?

Хипохондрията може да бъде разглеждана като едно обсесивно – компулсивно разстройство и да се подходи към нейното лечение така, както се лекува ОКР.

Обсесивните мисли и фиксация в здравето или по-точно в неговата недостатъчност и несъвършеност се приемат като смъртна заплаха – „ако нещо малко (като за мен то е голямо) не е наред, значи умирам„. Но тъй като това е една „шапка“ върху множеството неразплетени житейски възли и неразгадан смисъл, липса на доверие и смирение пред самия живот, реактивност към стимулите, малкото несъвършенства на „шапката“ стават фиксации, чрез които системата вентилира своята натрупана емоционална тежест. Получава се временно успокоение, което трае все по-кратко, защото посланието му – „Нещо не е наред!“ – не е наистина чуто.

Това, което не е наред, не е някаква болест, а дълбока жизнена липса на смисъл в живота. Как да разберем какво осмисля живота ни? – Това, за което сме готови да умрем, което е равносилно на истински да живеем. На фона на ригидност и перфекционизъм, които са водещи характерови основи за развитието на този вид хипохондрия, с утвърдени вярвания за „трябва„, състоянието е предизвикателство за преодоляване и работа.

Друг вид хипохондрия, на основата на нарцистично-психопатна характерова структура, е хистеричната хипохондрия. В този случай самата хипохондрия е един реквизит на психиката, благодарение на който вторичните или първични печалби намират своята реализация. Тя изглежда точно както описаното до момента състояние, но дълбоко в нея стои още едно измерение – че не се мъчи от самата хипохондрия, а я ползва, тя е его синтонична – напълно приемлива и подходяща за целите на егото.

Трети вид хипохондрия, която може да бъде коморбидна с останалите, но и самостоятелно, е въздигането на здравето като свръхценностова идеация. При това състояние има мощна вторична печалба от това човек да гони съвършеното здраве и да изпада в невъзможност да живее, ако нещо не е перфектно: „Ако загубя своята хипохондрия и непрекъснат невротичен стремеж към здраве, ще умра! Това е цената да живея.“ Самият този механизъм на свръхценностово въздигане на здравето като спасителен пояс, води до болно вкопчване, безмилостен фанатизъм и действия на живот и смърт в името на здравето и бягството от хипотетични болести (демони). Под това връхче стои мощно изтласкване на травми от ранните години, и/или транспоколенчески миазми от дълбоко отхвърлени и потиснати непреработени преживявания.

02/07/2025

Откъс от статия за хипохондрията:

Какво е хипохондрия?

„Hypo“ означава „под“ (от гръцки), а „chondros“ – гръдна кост. Здравната тревожност се нарича хипохондрия и се отнася алегорично до усещането за заплаха, което сякаш дебне отвътре точно там, където се крие и най-важният орган, поддържащ живота – а именно – под гръдната кост.

Това е натрапчивото самообсебване от мисли и вярвания, че нещо със здравето и тялото не е наред. Хипохондрията е много често срещан симптом. Макар че е класифицирана като психосоматично разстройство, в естествената психотерапия се посрещат нейните прояви като върха на айсберг от реални подлежащи за преработка вътрепсихични наличности. Поради тяхната тежест, неумение и незрялост на клиента да ги адресира, те намират своя отдушник в хипохондричното тревожене и компулсивно обикаляне по лекари.

Точно под гръдната кост стои желанието за смел и вълнуващ живот, изпълнен със смисъл и вдъхновение. Също там се изпитва и невъзможността да се преживее животът по такъв начин. Тогава желанието за живот е изместено и изкривено до страх от смъртта.

В една духовна перспектива смъртта е най-висшия акт на реализация на човешкия живот, защото това е моментът, в който се свалят всички маски, идентичности, вкопчености, идентификации, и остава самата есенция на живота в нейната непреходност и вечност.
Получава се отричане на смъртта, което е равно на отричане на живота – един самозаложен капан, в който примамката е илюзорната надежда, че някой друг има решението за нас и нашия живот. Тази надежда е безнадежден път.

Никой няма решението, освен самият човек, който го търси.