What are the opening hours?

Monday 09:30 - 17:30 Tuesday 09:30 - 17:30 Wednesday 09:30 - 17:30 Thursday 09:30 - 17:30 Friday 09:30 - 17:30

Мария Петкова - психолог

Home
Bulgaria
Sofia
Мария Петкова - психолог

За да се запишете за констелационна група с мен, цъкнете тук: https://luma.com/x126en0j

Здравей, читателю, цъкането ти из това пространство те доведе до мен 🙂

Казвам се Мария. Живея на тази Земя и следвам вътрешните си импулси и стремежи. Искам и копнея да оправдая огромната благодат, която изпитвам в Живота си.

Знам, че съм мъничка и крачеща по своята пътека, макар понякога да се чувствам много голяма и компетентна.

Насочила съм усилията и волята си в естествената психотерапия, защото тук са впрегнати всичките ми умения и таланти, а и непрекъснато съм предизвиквана да прекрачвам собствените си граници; защото сякаш годините търсене и учене са ме градили да стигна точно до тук; защото искам да помагам на себе си и на другите по най-съзвучния на вътрешната ни човешка природа начин.

Доста роли на живота преоблякох. Някои сякаш изплуват от мен, други ми ги надява Животът - като например родителската.

Всеки един от нас е създаден и предварително проектиран да бъде уникално и неповторимо изразно средство на Живота. Когато влезеш в себе си по този начин, следствията са щастие, мир и благодарност - желание да служиш. Това искам.

Цял живот уча и прилагам наученото - така и ще продължа. Уча се от провала, от несгодите, от хубавото, от лошото, от хора, от преподаватели, от специалисти, от природата, от детето ми, от теб вероятно...

Аз съм жена в 30-те, семейна, майка, завършвам магистратура психология, уча за естествен психотерапевт, имам минало на актриса, в момента консултирам през капките на д-р Бах, правя ТЕС и Пренареждане на матрицата с ТЕС.

Обичам планините, музиката, красотата, добрата храна, хората. Понякога съм непоносима и за себе си, друг път се гордея от делата си, имам си много трески за дялкане, но винаги залагам на една изначална сърдечна добронамереност.
Когато нещата не зависят от мен, с доверие и почит оставям всичко в ръцете на Живота.
🙂
Благодаря ти, че ме срещна!

С уважение,
Мария Петкова
+359887631914
www.sazvuchie.bg

12/11/2025

Ноември не е лек месец. Всички усещаме по свой начин и в своите си житейски обстоятелства настойчивостта на времето.

Все по-малко можем да киснем в онези неща, които отлагат належащата работа - била тя външна или вътрешна. Все повече средствата за бягство и отлагане, защитните ни механизми и изместващи стратегии губят своя търсен ефект. Тогава можем или да натискаме повече и да се озовем с много влошени жизнени показатели (буквално и преносно), или да сменим изцяло посоката!

Посоката е през ядрото на онова, от което принципно бягаме. Посоката е да минем с нежност и приемане в себе си точно през сърцевината на своите дълбоки и реални проблеми.

Един от механизмите на психиката да оцелее е да измести реалния проблем, с който нямаме ресурс и способност на определен етап да се справим.

Например едно малко дете няма възможностите да се погрижи за себе си и зависи изцяло от своите значими възрастни (родители, възпитатели). То реално няма контрол над тях, но психиката не може да понесе такава несигурност и измества фокуса му в защитния механизъм, в който то все пак има известен контрол. Този защитен механизъм е несъзнателното вярване, че "ако аз (малкото дете) съм достатъчно добро и каквото трябва да бъда, ще повлияя на тях и те ще ме обичат и аз ще оцелея". "А когато те се връщат гневни, изморени и нямат сили за мен, аз възприемам проблема не като извън властта ми, в тяхната работа или техните животи, а го центрирам в себе си. Така решавам, че те не ме "обичат", защото съм дефектно, недостатъчно, недостойно, неправилно, държа се лошо и т.н. Това ми дава относителна власт да вярвам, че все пак зависи от мен и е под мой контрол."

Това е един от основните ни конфликти! Според спецификата на характера и на обстоятелствата развитието на конфликта си има своите различни прояви.

Всеки ден работя с това - да пуснем контрола, който не е в наша власт, и да поемем отговорността, която никой друг не може да носи вместо нас. Работя го в личния си живот, работя го и в професията си.

Напълно съм убедена, че това е пътят към разумно и благотворно развитие на заложеното в нас като хора.

И тъй като наистина периодът ни изтръгва фалшивия контрол, в който сме вкопчени, за да се приземим най-сетне в реалната си отговорност, а планираните за ноември групи приключиха, ще ви напиша какво сме планирали за декември, за да поставя следващите жалони за групова работа.

6.12 (събота) 11:00 - 20:00 - Семейни констелации на живо в София - за повече информация пишете ми лично или вижте линка в коментар.

14.12 (неделя) 16:00-17:30 - Онлайн група с мен и Инес Райчева за тревожния стил на привързаност, как да го различаваме, разбираме и как да го трансформираме в здрав, за да имаме адекватни и подхранващи взаимоотношения - също ще оставя линк в коментар.

И за двете събития текат вече записванията и има събития в раздел събития на страницата.

Искам да ви (си) пожелая осъзнато преминаване през ноември и надежда, че винаги има какво да се направи, дори понякога това да изглежда като дълбокото и смирено приемане, че за много неща в този свят ние нямаме власт.

Мария Петкова

11/11/2025

Движението е основен двигател по пътя към силна психика и пълноценен живот!

Като работеща с хора И със себе си, с все по-голяма важност е осъзнаването, че ключът към ДЪЛГОСРОЧНОТО БЛАГОПОЛУЧИЕ е в разбирането на фундаменталната връзка между тялото и ума. Ние много се фокусираме върху емоционалните блокажи и житейските цели, но сега искам да подчертая, че здравето на нашата психика е дълбоко вкоренено в нашето физическо състояние.
Последните научни изследвания категорично доказват, че начинът, по който се движим – или не се движим – оказва ДЪЛБОКО ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ НАШАТА ПСИХИКА, КОГНИТИВНИ СПОСОБНОСТИ И ЦЯЛОСТНАТА НИ ЖИЗНЕНА ТРАЕКТОРИЯ.

В обществото преобладава песимистичното убеждение, че стареенето е неизбежен упадък, своеобразно "спускане по хлъзгав склон към немощта". Това схващане, което бихме могли да наречем "умствен вирус", често кара хората да се предадат и да намалят движението си, мислейки, че физическото отслабване просто "се случва" след определена възраст.

Истината обаче е, че науката ОПРОВЕРГАВА ТОЗИ ФАТАЛИЗЪМ. ОКОЛО 70% ДО 90% ОТ НАШЕТО ЗДРАВЕ И СТАРЕЕНЕ СЕ ОПРЕДЕЛЯТ ОТ ИЗБОРА НИ НА НАЧИН НА ЖИВОТ, А НЕ ОТ ГЕНЕТИКАТА. Физически активните хора могат да поддържат структурната цялост на мускулите и функционалната си сила дори след средата на 70-те си години.

НИЕ САМИ КОНТРОЛИРАМЕ ТРАЕКТОРИЯТА НА СВОЕТО ОСТАРЯВАНЕ.

Разбирането на важността на движението е първата стъпка към трайното подобряване на психичното здраве. Ежедневната инвестиция в здравето изгражда СИЛНО УСЕЩАНЕ ЗА ЛИЧНА СТОЙНОСТ И САМОУВЕРЕНОСТ – критично важно за доброто самочувствие.

За да преодолеем склонността да се фокусираме само върху незабавното удоволствие, трябва да превърнем физическата активност в НАГРАДА, КОЯТО НИ КАРА ДА СЕ ЧУВСТВАМЕ ДОБРЕ ДНЕС, създавайки силен психологически стимул.
Освен това, ежедневно активните хора поддържат по-висока УМСТВЕНА ГЪВКАВОСТ И СКОРОСТ НА ВЗЕМАНЕ НА РЕШЕНИЯ.
Движението наистина е "извор на младостта" както за тялото, така и за ума.

Мускулът е нашият ендокринен орган и борец срещу болестите!

Нашите мускули са много повече от това, което виждаме в огледалото. Те са критични за метаболизма и функционират като ЕНДОКРИННИ ОРГАНИ, секретирайки хормони. Мускулите са преработчиците на глюкозата на тялото, изтегляйки захарта от кръвта и превръщайки я в енергия.
Колкото повече мускули имаме, толкова по-ефективно се борим с ХРОНИЧНОТО ВЪЗПАЛЕНИЕ, което е коренът на много заболявания.

Седящият начин на живот ни тласка към "Синдрома на седящата смърт" (sedentary death syndrome), включващ 33 хронични заболявания. МОБИЛНОСТТА Е ПРЯКО СВЪРЗАНА С ПРЕВЕНЦИЯТА И НАМАЛЯВАНЕТО НА ТЕЖЕСТТА НА ТЕЗИ ЗАБОЛЯВАНИЯ.

Вместо да се фокусираме върху кантарa, ключовото е да се съсредоточим върху СЪСТАВА НА ТЯЛОТО – съотношението между мускули и мазнини. От какво се състои тялото ни! За дълголетието и запазването на независимостта, СИЛОВИТЕ ТРЕНИРОВКИ СА ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ, като целта е изграждане на СИЛА И МОЩ, а не просто големи мускули. Това може да включва тежки повдигания с малък брой повторения до почти отказ. За метаболизма се препоръчва комбинация от 80% БАЗОВО КАРДИО (Т.НАР. ЗОНА 2) – което е по-бързо ходене – и 20% ВИСОКОИНТЕНЗИВНИ СПРИНТОВЕ, които могат да изгорят до 40% повече мазнини от обикновените интервални тренировки.

Възрастта не е присъда, а възможност за промяна!
Периодът между 35 и 45 години се счита за "КРИТИЧНОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ" за започване на активна инвестиция в здравето, но никога не е твърде късно. Хората, които съзнателно правят ПРОМЕНИ В НАЧИНА СИ НА ЖИВОТ в по-късна възраст, могат да постигнат ДЪЛБОК И ВЪЗНАГРАЖДАВАЩ ЕФЕКТ.

Пиша за азбирането на движението не заради физическа цел. То е ПСИХОЛОГИЧЕСКИ АКТ НА САМООБГРИЖВАНЕ И ИНВЕСТИЦИЯ ВЪВ ВАШЕТО БЪДЕЩО, СИЛНО И НЕЗАВИСИМО АЗ.
ВАШАТА АКТИВНОСТ ДНЕС Е КАТО СЕЕНЕ НА СЕМЕНА – решенията, които взимате сега, ще процъфтяват, за добро или за лошо, когато сте на 60 или 70 години.

Започнете с малки стъпки, като например РАЗХОДКА СЛЕД НАЙ-ГОЛЯМОТО ХРАНЕНЕ – това е основно умение, което помага на мускулите да абсорбират глюкозата и създава психическа устойчивост чрез изграждане на поредица от успехи.

Оставям в коментар видеото, от което се вдъхнових за този пост, за англоразбиращите.

09/11/2025

Днес следобед в 16ч в онлайн групата с Инес Пътят на пеперудата: Домашното насилие и изцеление - онлайн психотерапевтична група с Инес и Мария

Ще говорим за изцелението на този модел.
За корените му и за това как да прекратим веригата на болката.

Крайните форми на насилие изискват крайни мерки.
Но има много недоловими форми на насилие, за които е жизнено необходимо да сме осведомени и да се научим да различаваме.
Насилие не само от някого към нас или от нас към другите, но и от нас към самите нас.

Корените са в дома, в мястото, което сме наричали свой дом.
Важно е да отворим тази тема, важно е да допуснем, че всичко може да се обърне за добро! Никога не е късно да се променим, да осъзнаем, да се освободим.

Все още можете да се включите, ако ни пишете лично. Започваме днес в 16:00.

07/11/2025

Как може уязвимостта да бъде лечебна?

Уязвимостта е, когато сме открити и показваме пред другите онова, което ни е важно, съкровено, истински ценно. Нормално е да се страхуваме и да пазим уязвимостта си от хората. Нормално е, защото е последствие от възпитанието и израстването ни.

В последните години масово хората започват заради психическите и психосоматичните си проблеми да разбират, че има неща в начина ни на мислене и възприемане, които е време да превъзпитаме в себе си. Не ни помага да обвиняваме нашите възпитатели, но ни помага да идентифицираме техните послания, за да знаем с какво точно си имаме работа.

Послания, влезли дълбоко в несъзнаваното ни, превърнали се в автоматични програми, ни пазят от това да бъдем истински открити, уязвими и да се свържем с другите и със себе си.

Има много нива на свързване - можем с някого да се свържем през общите си защитни механизми - като например начини за бягство от болките: зависимости, социални разсейвания, работохолизъм и т.н.

Казваме, че свързването лекува. Лекува дълбокото свързване - именно това, което се случва през уязвимостта.

Точно нивото на уязвимост е най-наранено в нас още от утробата на майките ни, от детството и израстването ни. Такъв е светът, в който сме се научили да оцеляваме - недопускащ слабост, невеж по отношение на психиката и човечността, неграмотен за дълбоките закони на живота. Не го съдя, но нека признаем къде се намираме колективно.

Не са случайни проблемите ни, те следват логична и последователна закономерност. Човек, който е живял в несигурна среда като малък, бил е малтретиран или потискан, неглижиран, омаловажаван, отхвърлян, изоставян - се научава да бъде силен и погребва в себе си своята слаба и уязвима част. Тя става изолирана и скрита дори и от него. Изтласкана в сянката.

Сянката обаче е там и онова, от което сме се опитвали да се отървем като малки несъзнателно, или са ни научили да потискаме и да мачкаме, не е изчезнало, и намира своя път да се изяви.

Сянката не е нещо лошо! Тя е пълна с онова, което не знаем как да регулираме и какво да го правим в себе си. А уязвимостта е лечебна, защото в нея се крие нашата истинска сила.

Силата, която обединява и приобщава всичките ни части, е всъщност сила.

Обръщам понятията и заявявам, че човек, способен да бъде уязвим, без да се срине, в правилните моменти и с правилните хора, е силен човек.

По тази тема ще работим практически и с психотерапевтични методи със Стефи Божилова в някоя от бъдещите групи, които предстои да обявим.

Нека погледнем на уязвимостта си като на потенциал за свързване и лекуване, а не както са ни "учили" пропити от страх и трудни времена хора.

Мария Петкова

06/11/2025

Вярвам, че работата на всеки един човек е да намери това, което захранва него самия и го кара да се чувства жив, смислен и дори щастлив, и редом с това да споделя това нещо с околните си.

Мога да го кажа и по друг начин: благословена е всяка работа, в която човек чувства Божественото до себе си и в себе си. Ако вярва в такова понятие. Ако не вярва - това не пречи! Всички сме проектирани да изпитваме едни неща и да ги наричаме по различен начин. На нивото на преживяването можем да се срещнем.

Вярвам, че всеки човек е специално проектиран точно по какъв начин да тече божественото през него и точно по какъв начин той да развие себе си и да бъде в служба на това, което да напоява и него. Всеки има дарби, таланти и умения, които може да развие, да усили и да ползва за свое добруване и за благото на другите.

Не виждам друг смисъл, който да хармонизира душата, личността, изобщо цялостното същество на човек. Всекиму е дадено сам да изкове този смисъл с материала, с който разполага вътре в себе си. И също всекиму е дадено нещо, което е достъпно за света само и единствено чрез него. Така и за всеки си има неговите си хора, събития, преживявания и области на въздействие.

Тук идва темата за егоизма и границите.

Егоизъм е, когато не сме в хармония с това, не взимаме в полза на цялостното си същество, а само в полза на отделна част от него, което вкарва в неравновесие цялата ни система.
Граници са онези измерения, които ни помагат да съхраним себе си и да обгрижим смисъла си.

Докато стоим в неща, които не ни водят към целостта ни и докато частици от цялото, отделени и служещи на себе си, ръководят вътрешното ни устройство и психика, ще бъдем свидетели на същото и отвън.

Време е това, което не можем да променим отвън, да променим отвътре. Тогава външното ще последва.

Мария Петкова

05/11/2025

Защо да не набъркваме партньорите си в нашето личностно развитие и как това е акт на щедрост и свобода, който те ще оценят наистина?

Може би този въпрос е актуален предимно за жени, но нека се смята за общовалиден. Ще споделя виждането си по темата.

Двама души винаги се събират не само заради привличането, което изпитват и могат да определят ясно, както и не само заради съответните критерии за избор на партньор. Да се съберат и да бъдат заедно се дължи и на техните подсъзнателни съдържания, които може и двамата дори да не подозират, че носят.

Първоначалната страст и еуфория от другия са захранени точно от тези съдържания. Сякаш нещо в нас се оглежда в нещо в другия и тези две неща си подават ръка, а на съзнателно ниво ние може да си казваме - той е умен, тя е красива, направо полудявам по него/нея.

С времето и опознаването виждаме човека срещу нас, но освен него виждаме и себе си, защото той продължава да ни отразява. И ако в началото сме възприемали предимно хубавото, то с времето на подиума излиза и изтласканото, нежеланото, отхвърленото. Тогава влизаме в капана на желанието партньорът да се промени, за да ни е добре.

Знае се, че ако единият от двойката почне терапия или почне да се променя, за двойката има два варианта - другият да последва това развитие, или след известно време да се разделят. Може и първият да не направи реална промяна и да си останат по старому.

Във всеки случай този, който е почнал да се осъзнава, да променя неща в себе си, моделите си на поведение и възприемане, да подобрява качеството си на мислене, самооценка и самоуважение, да си развива добродетелите и да подрежда вътрешния си свят... неминуемо се премества на друг коловоз в живота си.

Тогава има една много важна стъпка от неговата терапия - да изтъгува, да изскърби, да утеши и излекува в себе си болката от евентуалната възможност неговият партньор да не го последва и да не предприеме стъпки по своето развитие. Това е право на всеки човек - да избира кога да се развива, дали да се развива, по какъв начин и заради какво да го прави. Всяко тласкане в някаква посока, идващо отвън, предизвиква естествен съпротивителен отклик.

Да искаме партньорите ни да се развиват, да ходят на констелации, да мечтаем да започнат терапия, тренировки, това е опит за инвазия в личното им пространство, за овладяване на тяхната воля и за поставяне на условия за нашата любов и е равносилно на това да им казваме: "Не си достатъчно добър такъв, какъвто си сега, за да те обичам напълно."

Да прехвърляме собствената си отговорност за щастие върху тяхното развитие е непосилна тежест и лесно ни вкарва в позицията на жертва. Това е всъщност наша незряла реакция към отражението, което виждаме в тях – отражение на нашите собствени неинтегрирани части.

Истинската щедрост на любовта е в това да дадем пълна свобода на партньора си да бъде такъв, какъвто е, дори това да означава, че пътищата ни ще се разделят. Нашето щастие е наша отговорност и наша награда. Когато спрем да изискваме промяна от другия и фокусираме енергията си в своето вътрешно израстване, ние автоматично създаваме привличаща и лечебна среда, в която той/тя може да избере да влезе, но без да бъде принуждаван. Така нашата промяна се превръща не в ултиматум, а в дар и вдъхновение.

Така че... Нека дружно оставим партньорите си на мира. 🙏🏼

Мария Петкова

04/11/2025

Цялата психотерапия за мен може да се обедини в няколко ключови думи и понятия. Едно от тях е интеграция!

Интеграция е когато спрем да бягаме от своята история. Когато се съгласим с това, което сме преживели. Когато се съгласим с това, което са преживели предците ни.

Несъгласието е борба с нещо, с което не можем да се борим реално, защото вече е свършило. Но тъй като творческата ни сила не познава граници, особено когато е ангажирано и подсъзнанието, ние си сътворяваме в собствените животи онова, с което не сме съгласни, за да се борим с него!

Тази борба е обречена да няма победители, защото е вътрешна борба срещу себе си. Интеграцията е да се издигнем над бойното поле и да видим и двете (или повече) воюващи страни като части от самите нас.

Видяла съм, че работещите терапевтични методи водят към такава интеграция, в която човек се приема, разбира и обогатява от онова, което е демонизирал преди.

Семейните констелации са един от тези методи, с които работя. Интеграцията на частите ни там става чрез лични преживявания, когато сме представители, или чрез преживяване на видяното, когато възприемаме своя констелация.

Целта е всеки да отиде на своето място. Разгръщането на темата с представители е отражение на вътрешната генетичната структура на рода, която всеки един от нас носи в себе си. Да се възстанови баланса в нас - между хората, които носим като несъзнавани наши вътрешни спътници, да се отдаде почит на събитията и свързаните с тях преживявания - това е процес на интеграция.

Да си вземем историята е равносилно на това да си вземем живота или да си вземем родителите. Да вземем това, което вече носим, тъй като то винаги е било в нас. Актът на вземане е всъщност съгласието ни, смирението ни и почитта ни към по-голямото от нас - живота. Едва тогава можем да му се доверим и да го живеем истински.

Започвам нов формат редовни месечни контелационни групи - по една събота в месеца. Първата такава е тази събота. Има още две места за представители и ако желаете да се включите, пишете ми лично съобщение или коментар, за да ви изпратя информация.

Да си приберем всичките части в себе си, да осъзнаем отраженията си в другите и да освободим другите от ролите, които им слагаме, проектираме - това е и поемането на личната отговорност и най-голямата реална свобода, която можем да притежаваме.

Мария Петкова

03/11/2025

Домашното насилие като тема е обвито в толкова плътна пелена от срам и изключване, че може дори да се усети с тялото, докато четете следващите редове.

Домашното насилие е резултат от цял комплект травмиращи обстоятелства, за да се стигне до него. Става дума за всичките му форми - физическо, психическо, емоционално, ментално.

Дори докато пиша тези редове, знам, че отивам в едни от най-дълбоките и болезнени зони на човешкия опит.

Домът като място, където човек пристига в живота, при хората - първият пристан. Домът като убежище, като отмора, като "у дома", като мястото за отпускане и презареждане.

Там да има насилие е ужасно (във всеки смисъл на думата) разпространен модел, който хората колективно сме допуснали и сме толерирали векове наред. Не защото го искаме или ни харесва, не!

От безсилие, от неумение, от незнание, от забрава или от изначалното човешко ограничение. Стоим в ситуации, от които не можем да излезем, защото не сме готови за огромната промяна да бъдем в нещо друго, нещо различно, нещо непознато, нещо несигурно!

Този страх от промяната и липсата на достатъчно примери, редом с вярванията, че това е положението, че просто трябва да се търпи, че е заслужено и т.н. - допринасят за насилието под всякаква форма.

Когато някой стои в среда на насилие и ако е способен да я напусне, стоенето там не е геройство, а поддържане на болест. Не е любов, нито саможертва.

Искам с този текст да заявя, че времето на насилието си отива. Постоянно и ежедневно срещам хора, които променят този модел, смело влизат в ново разбиране на живота и отношенията. Стават пример и преборват вътрешните си насилници, редом с напускането на външните.

Това е сценарий, от който има излизане, има промяна, има изход и има начин. Това искам да кажа. И ако човек не го знае и му се струват невъзможни думите ми, време е да се усъмни в неволята си и да поеме отговорността да се избави - външно и вътрешно.

Не е рядкост насилието да е приключило преди десетки години, но още го носим в паметта си, "забравено" и потиснато. Лекува се!

Отваряме тази тема с Инес Райчева, защото темата направо е зейнала пред очите ни всеки ден в кабинетите ни.

Каним ви на онлайн група за изцелението на модела на домашното насилие и за утеха, безопасно пространство и надежда за промяна.

Ако желаете да се включите - пускам събитието в коментар.

Насилието е ужасяващата дреха на болката. Време е да се изцелим.

Мария Петкова

30/10/2025

Давам си сметка за нещо парадоксално и красиво.
Някои хора, а може би всеки от нас в някакъв етап от живота си, е по-щастлив с проблемите си, отколкото с решенията им.

Нека наклоня вниманието натам - колко често мислим за проблемите си и техните различни аспекти, изтъквайки ги в главите си, а после и пред хората, с които ги обсъждаме, колко са трудни, тежки, невъзможни. Описваме детайлите им, обмисляме ги и ги дъвчем до побъркване. Сякаш слагаме проблема в една витрина в себе си и започваме да го оглеждаме от всички страни, да му се "радваме", да го коментираме, да живеем с представата си за него.

Сякаш го отделяме от себе си и от своята същност, изключваме го като жива част от нас, като свързващ елемент в съзнанието и психиката ни. Вадим проблема така, както вадим болен орган и почваме да анализираме заболяването. И хем го отделяме от себе си, но и парадоксално се идентифицираме с него. Така то нито е интегрирана част от нас, която е на своето място и върши своята работа (в такава позиция не би било възприемано като проблем и не би функционирало така), нито можем да продължим живота си без да се препъваме в мислите си и в стъпките си в този проблем, който сме превърнали в препятствие по пътя си.

Това е да сме се заклещили здраво.
Виждала съм хора, които говорят за проблемите си и се опияняват от тяхната сложност и тежест, докато ги описват. Това не е рядкост!
Когато проблемите ми станат моята история, моят етикет, моето съдържание и моето представяне пред света. Когато невъзможността те да бъдат решени и безсилието на целия свят да ги реши, ми дава шанса да бъда наистина уникална, специална, различна и забележително неповторима.

Проблемите могат да ни дадат това, колкото и да е странно. Могат да се окажат наистина по-важни за нас от своето решение. Може вторичните ползи, които имаме от ситуациите, да са по-големи от готовността да пуснем този проблем. Това не е нито лошо, нито добро, нито осъдително. Споделям го, защото е възможно, и си струва да се запитваме понякога къде сме по отношение на своите проблеми.

Дали проблемите ни са се превърнали в наша идентичност?
Дали ни служат?
Кои бихме били ние, ако направим необходимото, за да ги решим?
Имаме ли всъщност ресурса да ги решим?

Дали пък проблемите не ни свързват с нещо, което не умеем да почитаме по друг начин?

Нека не гледаме на проблемите само като на проблеми, защото много често те са решенията, които нашата психика предприема като най-близки и достъпни, поради липса на други. И нека почетем това.

Може да се окаже, че онова, което наричаме проблем, е част от нас, която търси своето място в нас, а не решение...

26/10/2025

Когато родители се разделят, за детето има два варианта.

Първият е да получи всичко двойно – двойна подкрепа, две жилища, две легла, два дома, двойна принадлежност (на външен план), понякога даже и две различни семейства, където може да получи грижа и внимание. Този вариант е възможен, ако родителите са постигнали мир в раздялата си и се приемат като родители на детето, без да прехвърлят през него своите партньорски отношения.

Вторият вариант е, когато родителите враждуват. Дори единият да враждува, това поставя автоматично другия в защитен, отбранителен режим или поне го принуждава да пази дистанция. Тогава детето може да изживее в психиката си двойно отхвърляне, особено ако родителите наистина се мразят и всеки вижда другия в детето, двойно чувство за изоставяне, двойна вина и отново всичко е по две.

Ще остана с втория вариант още малко, защото това са раните, които да видим, да избегнем и да не повтаряме.

Враждуващите родители, които позволяват отношенията им да засягат детето, които стоварват върху него слабостите си, оплакват му се, обвиняват го, ползват го за връзка с другия родител или за наказание и манипулации - те буквално играят една ужасяваща партия шах в сърцето на детето си и всяка паднала фигура е поредна ранена частица от неговото детско съзнание. И докато не напуснат бойното поле, единственият, който ще е шах и мат, е детето (или децата), защото то няма никакъв полезен ход в ситуацията.

Основата на страданията ни са опитите ни да избегнем истината, да се борим с нея.

Детето има нужда и от двамата си родители, за да го има, да съществува, за да е живо. Това е неотменим закон и когато родителите се скарат или враждуват, това си е само между тях! Майката тогава трябва да се отдели от детето и бащата също да се отдели от него - в смисъла, в който нито един от двамата да не ползва най-уязвимото помежду им, за да нарани или постави другия на колене. И двамата родители трябва да се разидентифицират от детето и всичките им походи един срещу друг да нямат нищо общо с детето, нито то да бъде поводът за тях, нито оправдание.

По друг начин стои въпросът, ако един от родителите е наистина психически болен, насилник или не може да предостави условия за детето, но тогава си има законови мерки, които по идея могат да са адекватни.

Връщам се обратно на аспекти от темата. Възможно е един от родителите, или и двамата, да изпитва силна болка от раздялата, да не може да се откачи лесно от другия, да го държи, да не продължава напред, да не иска да лекува раната си. Често в несъзнателността си родителят ползва детето, за да премине през него тази болка и така да стигне до другия родител. Детето неволно става мост, куриер на неплатените сметки между родителите си. Може да стане и средство за отмъщение, но за съжаление отмъщението остава като тежест в сърцето на самото дете.
Дори да постигне единият родител надмощие и да му е достатъчно гадно на другия, то един ден на потърпевшия ще му мине, но на детето няма как да му мине, освен ако не извърши сериозна вътрешна работа.

Личната болка на родителите при раздяла никога не е свързана с детето и не бива да се свързва с него! И двамата родители имат да си лекуват личните болки, а детето има да си гледа живота. Ту с единия, ту с другия и това е напълно О.К. Ако няма тежестта на майчината си болка или на бащин гняв или други пренесени неразрешени преживявания, детето свиква с новата ситуация и се адаптира.

Детето е свързано и с двамата си родители и няма нищо общо с техните партньорски отношения. Не може да се спести на детето неговото собствено преживяване, но може да му се спести всичко, което не е негово.

Например майката остава отговорна за себе си и своите преживявания. Ако тя тръгне да прави неща заради детето, нека наистина добре прецени дали детето би искало да плати такава цена - родителят му да прави заради него неща, които не би направил иначе, и колко тежи това за едно дете. Особено ако тези неща са с цел бащата да страда.

Друг аспект, който само отбелязвам: Понякога за детето е много тежко, ако родителите стоят заедно, без да искат да са заедно, но стоят заради детето. И то като навърши 18, се разделят. Жертват години в нежелано съжителство заради детето. Сметката остава в него.

Оставяме сметката на децата си винаги, когато правим заради тях неща, които са против нас или против другия им родител.

Всеки има правото да прави нещата заради себе си и така да има мотивация, която освобождава другите от очаквания и изисквания.

Да живее човек заради себе си не значи да е себичен или егоистичен, да наранява останалите или да им отнема нещо тяхно. Точно обратното е. Означава да цени живота и стойността му и да се грижи за това, почитайки го както за себе си, така и за другите.

Ако някой не живее заради себе си, най-често започва да обвинява близките си за цялото си неудовлетворение и нещастие. Ако е родител, вероятно ще обвини другия родител, може и детето, и всъщност да се заеме човек да се оправи със себе си, е най-голямото геройство.

Когато се разделят родителите, всъщност не се разделят. Те остават във вечен и неразривен съюз в детето. Разделят се партньорите. Но майката завинаги остава майка и бащата завинаги остава бащата, преплетени като двете ДНК нишки във всяка клетка на детето (децата) си. Като родители те са незаменими. Като партньори са заменими и сменяеми.

Здравословно е да се почита другият родител като такъв и да се даде на детето право да обича и двамата. Всяка забрана пред естествения поток на любовта е бомба със закъснител.

Раздялата може да отвори много стари рани, но може и да ги излекува. Важно е как правим тези огромни операции в животите си.

Мария Петкова

Address

Улица Преспа 2
Sofia
1000

Opening Hours

Monday	09:30 - 17:30
Tuesday	09:30 - 17:30
Wednesday	09:30 - 17:30
Thursday	09:30 - 17:30
Friday	09:30 - 17:30

Telephone

+359 88 763 1914

Website

http://www.sazvuchie.bg/

Alerts

Be the first to know and let us send you an email when Мария Петкова - психолог posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Shortcuts

Address
Telephone
Opening Hours
Alerts
Contact The Practice
Claim ownership or report listing

Want your practice to be the top-listed Clinic in Sofia?

В съзвучие

Добре дошли в пространството за самопознание и лечение на ниво емоции и световъзприемане. Ще се радвам чрез цветята и енергийната психолгия (ТЕС) да бъда Ваш спътник към измеренията на здравето - щастието и радостта.