21/02/2026
Съдържанието на следния текст не е авторско, но е толкова дълбоко и истинско, че реших да го публикувам. Надявам се и вас да докосне, така както и мен.❤️
Спрете! Спрете точно сега! Моля ви, спрете! Не правете нито крачка в този Велик пост, докато не чуете това, което ще ви кажа. Оставете всичките си дела настрани за минута, изключете котлона и седнете. Това не са просто думи, а това е викът на моята душа към вашите. Това е предупреждение, което може да спаси душата ви от ужасни грешки. Грешки, които правят милиони хора, без дори да забележат.
Знам какво се случва сега в домовете ви. Много от вас вече са си купили църковен календар и са го закачили на видно място. Внимателно сте изучили в кой ден е разрешен елей и в кой е строго сухоядене. Отишли сте до магазина и сте се запасили с боб, леща, гъби и т.нт., внимателно четейки състава на етикетите. Не дай Боже, някъде да се промъкне мляко на прах или суроватка. Някой от вас, от най-ревностните, може да е решил да се откаже съвсем от храна в първата седмица. Настройвате се, подготвяте се за подвиг, желаете да принесете жертва на Бог и това е прекрасно, но ме чуйте внимателно. Виждал съм със собствените си очи как хора изгубиха всичко. Всичко, което бяха постигнали с години сълзи и молитви, стотици поклони. Те загубиха благодатта само за секунда, за една небрежна дума, за един гневен поглед. Видях как се разруши семейство точно в пост, видях как най-благочестивите енориаши в средата на поста се превърнаха в тирани, които разплакваха децата си. И най-лошото е, че аз самият бях такъв. Искам да ви разкажа моята история за да не настъпите същата мотика, която и аз настъпих преди време.
Когато бях млад свещеник, тъкмо сложил расото, мислех, че постът е проста математика: стомахът ми трябва да е празен, а в главата да цари строг монашески устав. О, как се гордеех със себе си в тези дни. Помня първия ми сериозен Велик пост. Съставих си разписание. Не ядях нищо вкусно, пиех само вода и спях на твърда земя. Стоях на служба докато ушите ми не запищяха и докато коленете ми не омекнеха, до припадък. И знаете ли какво чувствах отвътре? Гордост! Чувствах, че сякаш се превръщам в светец. Струваше ми се, че се качвах по стълба към небето, оставяйки останалите слаби далеч надолу. Но у дома започна истински ад. Горката ми майка, моите близки, обикаляха около мен на пръсти. Бях непонасящ никого. Гладът ме бе направил раздразнителен, жлъчен. Вбесяваше ме всеки звук. Детският смях ми се струваше неуместен шум. Въпросът на жена ми за покупките ми се струваше празна суета, разсейваща ме от великите мисли. Ако някой ме помолеше за помощ, ще изръмжа в отговор:
- Не ме закачай! Ти какво, не виждаш ли? Моля се, постя, спасявам душата си. Не ме безпокой!
Така крещях вътре в себе си, а често този писък изригваше навън. Превърнах дома си в казарма със строг режим, където всички трябваше да страдат заедно с мен. Мислех си, че това е благочестие.
В един велик понеделник отидох в манастира при един стар схимонах. Този човек бе живял в молитва повече, отколкото аз бях живял на този свят. Вървях към него с гордо вдигната глава. Исках да му разкажа за своите подвизи. Очаквах похвала. Мислех си, че ще сложи ръка на рамото ми ще каже: "Какъв юнак си, отче, какъв силен Христов войн си!"
Влязох в келията му и започнах да разказвам как спазвам устава, колко строго живея. Старецът ме погледна. В избледнелите му, сълзящи от възрастта очи, не видях възхищение, а болка. Той внезапно закри лицето си със своите сухи жилести ръце и заплака. Бях изненадан. В келията настъпи звъняща тишина, само риданието на стареца. Изплаших се сериозно.
- Отче, какво се е случило? - спуснах се към него - Кой умря? Каква беда се е случила?
Той махна ръцете от лицето си, погледна ме право в душата и отговори шептейки. Този шепот прогърмя за мен по-силно от пролетен гръм.
- Ти си мъртъв, чедо, ти си мъртъв.
Аз замръзнах, а той продължи:
- Казваш, че постиш, гордееш се, че не ядеш блажно. А знаеш ли, чедо, че дяволът никога не яде? Той е велик постник. Никога не е вкусвал хляб, вода и никога не спи. Бди денонощно, повече от теб. Ти знаеш Евангелието, а той го знае наизуст, по-добре от всеки богослов. Цитира Писанието без грешка, но си остава дявол. Знаеш ли защо? Защото в него няма любов, а само гордост и злоба.
Старецът ме хвана за ръката и гласът му затрепери:
- Не ядеш месо, отче. Похвално! Но защо ядеш близките си? Защо живи ги гризеш? Защо пиеш кръвта им с гнева, раздразнителността и равнодушието си? Каква полза от празниния ти стомах пред Бога, ако сърцето ти е пълно с отрова?
Все едно с ледена вода от кладенеца ми заляха. Стоях с наведена глава без да знам на къде да погледна от срам. Целият ми подвиг се разпиля като прах. В този момент осъзнах страшната истина за която, за съжаление, мълчат много книги: Бог не гледа в чинията ти. Той не е кулинарен инспектор. Не му е нужен твоя празен стомах, къркорещ от глад, ако едновременно с това мразиш целия свят. Не му е нужна твоята слабост, виене на свят, ако заради това си неовладян пред децата си, крещиш на мъжа си, обиждаш старата си майка или пилиш на внуците. Великият пост не е диета, не е курс по лечебно гладуване. Това е време, в което трябва да станем отново човеци, а не диви зверове, готови да разкъсат всеки, който се приближи до нашата святост.
Сега се обръщам особено към вас, скъпи мои, чието здраве не е както преди. Към вас, които пиете лекарства, захарта ви е висока, страдате от високо кръвно. Зная вашия страх. Боите се да не нарушите устава. Не се страхувайте! Бог е любов, а не инквизитор. Ако ви е нужно за живота, да се изправите на крака, изяще лъжица сметана или извара. Хапнете парче риба. По-добре да ядете пилешко, но не яжте снахата. По-добре изпийте чаша мляко за да имате сили да се усмихнете на внуците. Не пийте кръвта на близките ви хора с упреци и обиди. Запомнете златното правило: Грехът не е в това, което влиза през устата, а в това, което излиза от нея. Гнили думи, крясъци, осъждане, ето кое осквернява човека, а не котлета.
Как да изкараме този пост достойно, не фарисейски, а по християнски? Ето ви просто правило в три дни, което ми даде същият този старец, докато бършех сълзите си от срам. Пробвайте да издържите. Не три дена без храна. Това е подвиг за телесно силните. Пробвайте да издържите три дена без зла дума. Чувствате, че се надига гнева ви, бутнали са ви в рейса, мъжът ви е разхвърлил вкъщи, децата ви не са научили уроците, същата буца гняв се надига в гърлото ви. Искате да кажете нещо със сърказъм, да упрекнете, да си спомните стара обида от преди десет години. Стоп! Точно в тази секунда спрете! Просто замълчете, стиснете зъби, отидете в другата стая, заключете се в банята, изпийте бавно чаша вода, глътка по глътка, прекръстете се и се кажете кратка молитва: Господи, постави стража на устата ми, затвори устата ми за да не убия с думи любовта. Ако може да държите езика си зад зъбите в момента на гняв, ще извършите по-висок подвиг от всеки отшелник в пустинята. Бог ще оцени това мълчание повече от стотици земни поклони.
Мили мои, знам колко е трудно това. Зная колко много болка, умора и сподавени обиди са се натрупали в нашата старост. Сърцето понякога боли и плаче, но дайте в този Велик пост да пробваме да пренесем на Бога жертва, не зеле и картофи, а нашия гняв, раздразнителност, осъждането на съседите.
Господи, дай ми търпение.
Бог да благослови ! Нека в домовете ви бъде тихо, а в сърцата ви светло.🌞
