Полина Друмева - Психологията в спорта, жк. Лозенец, Улица Червена стена 58, офис 2, Sofia (2025)

12/11/2025

🇧🇬 Те са повече от отбор! Те са пулсът на България! Онази красива част, която показва на света, че ние СМЕ и ЩЕ БЪДЕМ на световната сцена!

Когато стъпят на терена, въздухът трепти.
Всяко тупкане на топката е обещание — първо към себе си, после към България.
Всяко подаване — доверие.
Всяка точка — сбъдната мечта.

Те са жени, които се издигат над шума, над съмненията, над границите. Заедно!
В тишината преди началото има сила, която не крещи — тя диша.
И другите я усещат.
Това е българската женска мощ — устойчива, смела, мека и непоклатима.

Те играят не само срещу съперници,
а срещу всички, които някога са казвали: „Не можеш, защото си българка!“
И всеки техен пас, всеки скок, всяка защита отговаря:
„Мога. И ще го направя красиво… За България!“

Нашите лъвици носят в себе си вярата, огъня и достойнството на България.
Не става въпрос само за баскетбол,
а за идентичност и принадлежност.
Те пишат историята си с пот, сълзи и любов —
любов към играта и към нашата любима страна.

Днес, в събота вечер, и отново във вторник,
те ще излязат с вдигнати глави и сърца, които горят за България! 💚❤️🔥
А ние ще бъдем с тях пред екраните —
с адреналин в гърдите и гордост в очите.

Да бъде!

Подкрепи ги!
Защото когато нашите жени играят —
България играе. ❤️🏀

29/10/2025

Днес ще се потопим в това какво означава да си ИНТРОВЕРТ, ЕКТРОВЕРТ ИЛИ ЕКСТРОВЕРТЕН ИНТРОВЕРТ И как това може да бъде полезно в СПОРТА И ВИСОКИТЕ ПОСТИЖЕНИЯ!
В динамичния свят на спорта, разбирането на вашия тип личност не е само осъзнаване, но и стратегическо предимство, което може да ви помогне в подобряването на играта ви. Как ще стане това? Осъзнавайки моделите на обучение, начинът на възприемане и възстановяване преди и след състезание ще ви помогне да бъдете крачка напред. Всичко е свързано с това да се възползвате от силните си страни и да хакнете личността си, за да постигнете максимална ефективност.
Разбирането на вашия тип личност може значително да повлияе на това как се справяте със стреса, взаимодействате с екипа си и се възстановявате след интензивни дейности.
Например, ако знаете, че сте екстровертен интроверт, можете да структурирате обучението си така, че да включва както групови дейности, които ви зареждат с енергия, така и самостоятелни тренировки, които ви помагат да се отпуснете.
Освен това това прозрение помага и на треньорите и съотборниците.
Треньор, който разбира разнообразната личностна динамика на своя екип, може да приспособи мотивационни стратегии, комуникационни методи и лидерски роли, така че да отговарят по-добре на всеки спортист, повишавайки представянето на целия отбор.
За съотборниците познаването на типовете личности на другия насърчава по-добра комуникация и разбиране, които са от решаващо значение за изграждането на сплотеност и доверие в екипа.
И накрая, става дума за върхово психично здраве.
Спортистите често са изправени пред огромен натиск и как се справят може да зависи в голяма степен от тяхната личност.
Един екстровертен интроверт може да се нуждае от различен подход за умствена подготовка и възстановяване в сравнение с техните чисто интровертни или екстровертни връстници.
Разбирането на това може да промени играта в поддържането не само на ефективността, но и на цялостното благосъстояние.
Какво е екстроверт?
Мислете за екстровертите като за хора на живота.
В спорта те често са забелязани да празнуват със съотборници, процъфтявайки и хранени от шума на тълпата. Чембърлейн, Шакил Онийл, Маджик Джонсън.
Те се зареждат, като са сред другите и често намират мотивация от външни източници.
Екстровертите често се описват като този, който се храни от чужното внимание, а в спорта те обикновено въплъщават ролята на ентусиазирания, открит лидер. Процъфтяват в социалната среда, черпейки енергия от взаимодействието си с другите и обикновено те са първите, които празнуват победа или сплотяват своите съотборници по време на предизвикателства.
По отношение на комуникацията, екстровертите са склонни да бъдат по-гласовити, говорят на доста висок тон, с увереност и искат гласа им да бъде чут! Чувстват се удобно да изразяват своите мисли и чувства открито, а това може да бъде жизненоважен актив в спорта, тъй като помага да се поддържа ясна и директна комуникация между членовете на екипа.
На терена екстровертите често предпочитат бързи, динамични спортове, където постоянното взаимодействие е част от играта, да не забравяме, че все пак са лидери и се хранят от чуждото внимание. Отличават се в среди, където способността им бързо да се свързват с другите може да се използва в полза на тима.
Аплодисментите, признанието и външното насърчение могат значително да ги мотивират, тоест принципа на моркова, не толкова на тоягата - това определно не би ги мотивирало да дадат максимума от себе си.
И не, тази нужда от външно утвърждаване не е свързана само с егото. Подхранва тяхното представяне и удоволствие от играта.
Въпреки това е важно да се отбележи, че докато екстровертите превъзхождат в тези среди, те също трябва да се научат да използват енергията си и да не претоварват своите по-интровертни съотборници. Отварям скоба за това как Майкъл Джордан се е отнасял към съотборниците си и как това е резонирало в отбора.
Балансирането на тази естествена склонност към ангажиране може да им помогне да станат по-приобщаващи и ефективни лидери.
Интроверт?
Интровертите, от друга страна, може да пропуснат голямото парти след играта и да имат желание да се оттеглят в стаята си, това не означава, че са сърдити или не се радват, напротив.

Те се зареждат, като прекарват време сами и често размишляват дълбоко върху своите изпълнения.
В съблекалнята те са повече за слушатели, отколкото тези, на които не им млъкват устите.

Интровертите често се характеризират с предпочитанията си към по-тиха, по-малко стимулираща среда, което понякога може да бъде погрешно разбрано в енергичния свят на спорта. Карийм Абдул- Джабар, например, се е отделял и е слушал джаз музика, преди и след състезание.
Въпреки това, интровертите носят уникален набор от силни страни на своите екипи, които са също толкова ценни, колкото тези на техните екстровертни съотборници.
На психологическо ниво на интровертите се пада дълбокото мислене и стратегиите. Те са наблюдателни, детайлно ориентирани преди да говорят или да действат, преценката и критичността са на високо ниво и тази способност може да бъде предимство в спорта, особено в роли, които изискват стратегическо планиране и анализ, като позиции, които изискват бързо вземане на решения въз основа на хода на играта. Не очаквайте да са първите, които ще започнат разгвора, но когато го направят, думите им често имат огромна тежест поради внимателното обмисляне на казаното от тях.

Освен това, интровертите се отличават със самомотивация и индивидуална практика, не са зависими от публиката или това, което другите мислят за тях. Самодисциплинирани са и тяхната способност да се съсредоточават интензивно върху задачи, без да имат нужда от външно насърчение, ги прави умели в усъвършенстването на уменията си по време на самостоятелните тренировки.
В екипната динамика интровертите може да не търсят светлината на прожекторите, но могат да създадат дълбоки, смислени връзки със своите съотборници едно в едно. Тези връзки могат да бъдат от решаващо значение за изграждането на доверие и разбирателство в екипа, като в крайна сметка допринасят за силна, сплотена единица. Скоти Пипън е бил свързващото звено между Майкъл и останалите от отбора.
Разпознаването и подхранването на интровертните качества в спорта може да доведе до по-балансиран отбор, където естествените предразположения на всеки играч се оценяват и използват градивно, защото все пак, какво в шаха, ако всяка пионка си знае позицията и как да се движи по дъската, чудеса се случват.
Какво е екстровертен интроверт?
Ето къде става интересно.
Екстровертният интроверт може да изглежда като ходещо противоречие. Харесва му да е сред хора, но това го изтощава. Харесва отборния дух и адреналина на играта, но след това се нуждае от време насаме, за да се презареди.
Екстравертният интроверт, известен също като амбиверт, въплъщава черти от двата края на спектъра на личността.
Екстровертните интроверти се радват на социална ангажираност и могат да бъдат много харизматични и интерактивни в социалните среди, но те също ценят и изискват време сами, за да се презаредят.
В спортен контекст това означава, че екстровертен интроверт може активно да участва в екипни дискусии, да допринася ентусиазирано по време на екипни дейности и да показва голяма енергия по време на състезания и въпреки това, за разлика от чистите екстроверти, те могат да търсят уединение след тези взаимодействия, за да обработят преживяванията и да се възстановят от социалното изтощение. Коби Брайънт!
Този баланс им позволява да впрегнат енергията на груповата динамика, като същевременно запазват своя вътрешен мир и умствена яснота.
Способността им да превключват между екстровертност и интровертност може да бъде стратегическо предимство в отборните спортове.
Екстровертните интроверти могат да адаптират поведението си според изискванията на ситуацията. Водене, когато е необходимо, но също така и отстъпване, за да позволи на другите да блеснат.

Тази адаптивност може да ги направи отлични съотборници и непредсказуеми конкуренти. Освен това, екстровертните интроверти често са чувствителни към нуждите както на по-екстровертните, така и на по-интровертните си съотборници. Те могат да преодолеят пропастта между различните типове личности, като улеснят по-добрата комуникация и разбирателство в екипа. Това ги прави безценни за създаването на хармонична екипна среда, в която всички членове се чувстват разбрани и ценени. Разбирането и възприемането на двойствената природа на екстровертния интроверт може да даде възможност на спортистите да използват ефективно своя уникален набор от умения, гарантирайки, че допринасят положително за динамиката на своя отбор, като същевременно се грижат за психическото си благополучие.
следва продължение...

drumeva.com

28/10/2025

ДА СЕ ОСМЕЛИШ е да загубиш равновесие за момент!
ДА НЕ СЕ ОСМЕЛИШ е да загубиш себе си!

Киркегор

drumeva.com

21/10/2025

Ако искате да постигнете нещо ГОЛЯМО, трябва да НАМЕРИТЕ ДАВАЩИЯ в себе си!

Андрей Бъчваров

21/10/2025

Какво да правим С ГНЕВА СЛЕД ЗАГУБА

В спорта пораженията определено болят. Особено за младите спортисти, които на първо място намират трудност в това да разпознават и назовават емоциите, особено "негативните" такива и на второ не знаят как да ги канализират, защото навън в обществото не е позволено да си гневен, а на игрището - да. Нека разгледаме какъв вид защита е това според психологията?
- Интроекция или Самообвинение – проявява се, когато спортистът обръща гнева навътре („виновен съм, аз загубих мача“). Това често е несъзнателен опит да се запази илюзията за контрол: ако аз съм виновен, значи зависи от мен и мога да го поправя. Контрол!
- Проекция или Външна агресия – когато вината се изнася навън („съотборникът ми е виновен, съдията ни ощети, той не ми подаде“). Така се намалява вътрешното напрежение, но цената е влошени отношения, особено опасно при подрастващи. В допълнение ако родителят подкрепи това, отбор вече няма.
- Рационализация – „загубихме, защото условията бяха лоши, съдията ни подцени“ – защитата смекчава удара върху егото, но често блокира реалното учене от загубата.
- Изместване – гневът, натрупан на игрището, може да бъде прехвърлен после у дома, към близки или дори към самия себе си.

И тук възниква въпросът защо младите не знаят как да ги канализират тези негативни емоции?
В обществото често има забрана върху емоциите:
„Не плачи, не се ядосвай, дръж се културно.“, "Дръж се като мъж" ми е любимото, "Не бъди жена?????" и т.н
Гневът се възприема като „лош“, „опасен“, „неприемлив“.
Затова младежите се объркват, вътре в тях гневът кипи естествено, но няма безопасен социален изход. На игрището обаче гневът се приема като част от играта, можеш да извикаш, да се хвърлиш по-твърдо, да изразиш емоция. Там има позволение, докато навън няма. И те правят така, използват го на игрището, защото е позволено.

Гневът на игрището е нож с две остриета. Събира те, концентрира те, потапя те донякъде в настоящето, но те вкарва в състояние известно ни като "бий се или бягай" и това, което се случва чисто на физическо ниво, предизвиква спад в представянето, ето как:
- Учестено сърцебиене и повишено кръвно налягане – сърцето започва да изпомпва повече кръв, за да подготви мускулите за действие.
- Учестено и плитко дишане – белите дробове се разширяват, тялото търси повече кислород.
- Изпотяване – потта охлажда тялото, но и е индикатор за стрес.
- Напрежение в мускулите – челюсти, рамене, юмруци често се стягат несъзнателно.
- Разширени зеници – зрението се изостря, за да улавя заплахи или бързо движение.
- Сухота в устата и стомашен дискомфорт – храносмилането се „изключва“, защото не е нужно в момента. Затова спортисти често казват, че имат „пеперуди в стомаха“.
- Треперене или усещане за слабост – адреналинът кара тялото да вибрира от напрежение.
- Свръхконцентрация или тунелно зрение – мозъкът се фокусира върху непосредствената „заплаха“ (противник, решителен момент).
...въздухът не стига, умората натежава бързо, тежки крайници и празна глава.

Една история от младежките години на Карим Абдул-Джабар (тогава все още Лу Алсиндър) го показва по най-силния начин. В гимназията Power Memorial в Ню Йорк отборът му имал почти непобедима серия. Но идва денят, в който губят – срещу DeMatha. Лу е в съблекалнята, СЪКРУШЕН И ОБВИНЯВА СЕБЕ СИ ЗА ЗАГУБАТА.
В ОЧИТЕ МУ ТОЙ Е ЕДИНСТВЕНАТА ПРИЧИНА ОТБОРЪТ ДА ПАДНЕ.

Тогава неговият треньор Джак Донохью му казва думи, които остават за цял живот:

„АКО ЩЕ НАСТОЯВАШ ДА ПОЕМЕШ ЕДИНСТВЕНАТА ОТГОВОРНОСТ ЗА ПОРАЖЕНИЕТО, ТОГАВА ЩЕ ТРЯБВА ДА ВЗЕМЕШ И ПЪЛНИТЕ ЗАСЛУГИ ЗА ВСИЧКИ ПОБЕДИ ПРЕЗ ТЕЗИ ТРИ ГОДИНИ."

С една проста мисъл треньорът обръща перспективата. Никой спортист не може да бъде виновен сам за загуба, така както никой не може да е изцяло причина за победа. Спортът е споделена отговорност, споделена борба, споделена енергия. И тук нека не визираме само отборните спортове, а и индивидуалните такива, където спортистът е в отбор с треньора си, кондиционалния, масажиста и психолога, родителите.

Какво означава този урок за подрастващите?

1. Гневът е естествена реакция
След загуба е нормално да кипиш отвътре. Гневът е енергия, която търси изход. Но ако я насочиш навътре като самоунищожителна критика, тя те изгаря. Ако я насочиш навън като обвинения към съотборници или съдията – тя руши връзките и отбора.

2. Приеми, че спортът е колективна реалност
Дори в индивидуални спортове има екип – треньори, партньори в залата, близки, които те подкрепят, дори спаринг партньорите, срещу които си играл. ПОБЕДАТА НИКОГА НЕ Е САМО ТВОЯ. И ЗАГУБАТА СЪЩО. Когато разбереш това, тежестта върху раменете ти става по-лека.

3. Обърни гнева в гориво
Вместо да се хабиш в самосъжаление, използвай болката като мотивация за следващата тренировка. Загубата не е присъда, тя е информация. Тя ти казва: „Ето къде можеш да пораснеш.“ Виж урока!

4. Не отъждествявай ценността си с резултата
Една загуба не те прави лош спортист. Така както една победа не те прави непогрешим. Твоята стойност е в отдадеността, дисциплината и желанието да растеш. В даването!

Затова, когато следващия път загубиш и гневът пламне в теб, спомни си историята на младия Карим Абдул-Джабар. Ако си готов да носиш тежестта на поражението сам, трябва да си готов да вземеш и цялата слава при победата. А това никога не е истина.

Истината е, че победите и загубите са споделени. И че големият спортист не е този, който не губи, а този, който умее да израства след загубата. В загубата е най-голямата победа, а в победата- най голямата загуба!

С уважение,

drumeva.com

20/10/2025

Спортният Стокхолмски синдром: когато сърцето саботира победата

В психологията Стокхолмският синдром е парадоксален феномен: жертвата започва да изпитва привързаност, а понякога дори любов и лоялност към своя похитител. В условия на страх, безизходица и зависимост, човешкият ум избира оцеляването чрез идентификация с по-силния. Това е механизъм на самозащита, странен, но дълбоко човешки, несъзнателен.

Ако погледнем спорта, можем да открием метафорични отражения на този синдром. Там няма похитители в класическия смисъл, но има напрежение, конкуренция и асиметрия на сили. И именно тук започва да се проявява спортният Стокхолм, в моментите, в които емпатията надделява над безмилостната воля за победа.

Разгледано в индивидуалните спортове виждаме как приятелят се изправя срещу приятеля. В тениса, плуването или каратето често виждаме двама състезатели, които са близки извън корта, тренират в един клуб, състезават се заедно за националния отбор, но са в една възрастова група или на едни килограми. На корта те трябва да бъдат врагове, но в сърцето си остават приятели. По-силният понякога задържа сервиса, изостава в плуването, играе малко по-меко, сякаш подсъзнателно пази другия. Тази „отстъпка“ не е слабост, а емпатия, но емпатия, която изкривява състезанието. Обикновено, този по-силния и физически и психически отстъпва, защото осъзнава своята сила и не иска другият да изпитва болката на загубата. А в юношеството приятелството е едно от най - важните неща, одобрението! Така през състраданието, шампионите обикновено подаряват своята победа, от емпатия.

В бойните спортове, като карате или бокс, това е още по-видимо. Когато двама близки съотборници се срещнат на турнир, ударите губят част от своята сила, откритите места стават повече, а взирането в очите на другият става невъзможно. Единият може да „пусне“ съперника, защото не иска да му причини болка. На пръв поглед това изглежда благородно, но на практика е механизъм, близък до Стокхолмския синдром: съперникът се превръща в обект на защитен инстинкт, а не на състезателен глад.
Пример : Двама приятели каратисти. Години наред тренират заедно, споделят едно и също доджо, израстват рамо до рамо. В деня на турнира попадат в един поток и се състезават на едни килограми, жребият ги изправя един срещу друг. В началото ударите са силни и уверени, но колкото повече мачът се нажежава, толкова повече погледът започва да се снижава. В един миг ръката спира пред лицето на другия, кракът се забавя. Болката, която би донесла победата, се оказва непоносима. И единият „пуска“ съперника, защото в него вижда не враг, а приятел.

Дори в плуването, където физически контакт няма, можем да забележим как състезател „забавя“ финалните метри, когато редом с него плува приятел или по-слаб конкурент. Победата губи блясък, когато е постигната чрез унижение.
Пример: Двама съотборници от националния отбор, близки приятели, винаги сравнявани едни с друг, застават на стартовите блокчета. Водата е арена, но и огледало. Първите 50 метра са истинска битка, но в последните 10 по-силният състезател подсъзнателно забавя. В сърцето му пулсира една мисъл: „Нека и той усети радостта на победата.“ И победата става подарък, а не спечелена битка.

В тези примери виждаме спортния вариант на Стокхолмския синдром, където съперникът се превръща в обект на защитен инстинкт. Лоялността към приятеля надделява над хищния нагон за надмощие и победа. Особено в юношеството когато приятелството е всичко!

В отборните спортове: силата на огледалните неврони

В колективните дисциплини феноменът придобива ново лице. За да го разберем, трябва да погледнем към науката.
Огледалните неврони са специален вид мозъчни клетки, открити за първи път при експерименти с маймуни, а по-късно доказани и при хората. Те „светват“ не само когато извършваме действие, но и когато наблюдаваме друг да го извършва. Благодарение на тях разпознаваме чуждите емоции, съчувстваме на болката и дори интуитивно имитираме поведението на другите. Именно огледалните неврони стоят зад явлението „емоционална зараза“.
В спорта те определено действат със страшна сила.
Представете си баскетболен мач. Един от играчите пропуска три стрелби подред. В следващите минути сякаш целият отбор губи ритъм, подаванията стават по-плахи, стрелбите по-несигурни, защитата изостава. Вместо лидерът да „повдигне“ отбора, всички слизаt на неговото ниво. Огледалните неврони неумолимо свързват играчите в обща емоционална вълна – надолу.
Във футбола е същото. Отборът води с 2:0, но след една грешка на вратаря и бърз гол противникът се връща в играта. Вместо тимът да реагира с още повече хъс, често се случва обратното, несигурността на вратаря заразява защитниците, халфовете губят концентрация, нападателите спират да вярват. И преднината се стопява.
Това е своеобразен колективен Стокхолм – лоялност към групата, дори когато тя се движи надолу.

Падането или изгонването на един играч често повлича целия отбор.

Пренасяме го и когато играем срещу по-слаб отбор от нас, основно в юношеската граница.

Тогава родената емпатия благословия ли е или пречка?

Тя е вградена дълбоко в нас. Тя е биологичен инстинкт, който ни е помогнал да оцелеем като вид. Благодарение на нея разпознаваме болката на другия и се свързваме един с друг.

В спорта обаче тя е двуостър нож. От една страна, емпатията създава отборен дух, синхрон, химия. От друга тя може да саботира личната победа. Колкото по-човечен и състрадателен е един спортист, толкова по-голяма е вероятността да „отстъпи“ в решаващия момент.

Решението: уважение чрез битка! Когато спадне нивото на игра от съжаление или нездравословна емпатия, това не е услуга на другия състезател, напротив, ти потвърждаваш неговия най-голям страх, че той не е достатъчен в това, което прави. Ако наистина си приятел на този човек, поведи го към едно по-високо ниво на осъзнатост в състезанията и в Живота, научи го д иска и да се бори, да бъдете конкуренция, защото само когато има конкуренция и спортът се развива здравословно!

И накрая стигаме до най-важния въпрос: кое е по-ценно – да победиш на всяка цена или да запазиш човечността си? Истината е, че двете не се изключват. Да дадеш 100% срещу приятеля си, да се бориш докрай срещу съперника си, да, това е най-висшата форма на уважение. Защото признанието към другия не е в това да го пожалиш, а да го приемеш като достоен противник.

Истинският спортен дух се ражда там, където силата и емпатията не се изключват, а се преплитат. Да бъдеш човек и същевременно шампион, това е трудното, това е великото.

Спортният Стокхолм ни напомня, че дори на арената, където всичко изглежда борба и амбиция, сърцето никога не млъква, то обича! Нека се научим тази обич да бъде здравословна и за двете страни!

с уважение,

drumeva.com

19/10/2025

СЛЕД ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ няма да има значение дали са били най-добрите в отбора, дали са били най-бързите на терена или дали са имали най-впечатляващата статистика.

Няма да има значение дали са били признавани за постиженията си или дали някога са получавали титлата "MVP".

Няма значение дали техния отбор е бил най-добрият в лигата и дали други треньори някога са ги посочвали и са си казвали: "Следи развитието на това дете! "

Няма значение дали са започвали всеки мач или са отбелязали най- много точки в тази игра.

Не ме разбирайте погрешно, аз съм най-големият фен на децата си, не мисвам мач и винаги ще бъда там, на трибуните!

ОБИЧАМ да ги гледам във всичките им дейности. За мен е чест да го правя! И да, ние сме семейство, което обича да печели (и мисля, че това е добре! ) Факт 🙂

Но понякога е лесно да изгубиш от поглед факта, че толкова голяма част от този спортно-родителски сезон е временен. Гледам как другите родители се увличат в конкурентоспособността да искат детето им да бъде най-доброто, когато всъщност това е меко казано незначително в по-голямата картина на живота им.

След двадесет години нещата, които ЩЕ имат значение, са другите умения, които децата ни учат, докато ТРЕНИРАТ ТЕЗИ спортове.

Уменията, които ще научат, само когато оставим егото на родителите си настрана и водим по-малко разговори за статистика и повече разговори за неща като...

💎Доброта.
💎Смирение.
💎Трудна работа.
💎Да бъдеш отборен играч.
💎Да Подкрепяш връстниците си.
💎Да си добър спортист дори когато нещата не вървят ТАКА КАКТО НИ СЕ ИСКА!

В момента спортът е толкова голяма част от нашия свят.Незаменима част, на която съм отдала и целия си съзнателен живот! Една любов, която няма равна, любов, която винаги отвръща и успях да им я предам.

Осъзнавам, странно как отвън изглежда, че децата ни работят върху неща като правилна техника и основи на играта, но всъщност те работят върху Живота си!

Незаменим шанс за тях да научат уроците на живота!

И когато “закачат маратонките си за последен път”, се надявам да влезем в следващия сезон на живота, знаейки, че не само сме отгледали невероятни спортисти, но и СТОЙНОСТНИ хора!

…. В името на този велик учител СПОРТЪТ и на всичко, което ни учи той!

🔐Посвещавам го и на всички други спортисти и техните родители, с които работя!

с уважение,

drumeva.com

19/10/2025

Психологията на децата спортисти между 10 и 12 години, какво се случва в тях и защо са толкова уязвими и силни едновременно, защо се чувстват неразбрани и често недостатъчни в спорта.

Да започнем с малко възрастова психология. Възрастта между 10 и 12 години е като мост. От едната страна е детството, времето на безгрижната игра, когато мама и татко са център на вселената, а и детето на тяхната, те са подпорите, на които детето изгражда свята си. Знае, че е зависимо и това му дава сигурността, че ще се справи. От другата страна е пубертетът, свят на бурни емоции, нови идентичности и първи опити за независимост. А спортът често се оказва точно по средата на този мост, арената, в която децата едновременно растат и се борят със себе си и всичко, което носят като вярвания и ценности от дома.
В Когнитивния(мисловния) свят на тази възраст детето започва да мисли по нов начин. Според Пиаже- швейцарски биолог, психолог, логик и философ - то вече може да прави логически връзки, да разбира защо една тактика работи или какво следва, ако наруши правилата.Това е възрастта, в която на тренировка можем да обясним: „Ако подадеш топката тук, после ще имаш повече пространство“ – и детето ще схване идеята, поява се причинно-следственото мислене, ако...то.

Мозъкът се променя, префронталният кортекс(зоната за концентрация, планиране и контрол) започва активно да узрява. Затова децата вече могат да внимават повече, да помнят указания, да мислят и гледат напред. Но това внимание все още е като пружина, може да се опъне силно, но бързо се изтощава.

А какво се случва в Емоционалният свят? Ерик Ериксън нарича този период „трудолюбие срещу малоценност“. И наистина, всяка победа, всеки похвален пас или усмивка на треньора дава усещане на Аз мога, Аз съм ценен. Но една грешка, един изпуснат гол или строга забележка могат да тежат като камък и тук идва момента, в който треньора да поеме тази тежест и да не акцентира върху самата грешка, а да похвали идеята и импулса, разпознавайки емоциите на детето. Децата на тази възраст са емоционално уязвими, радват се шумно, но и се разочароват дълбоко, гневят се и са подкрепяни в гнева, но гневът е разрушителна емоция, която ги изкарва от спокойния и уверения начин на игра.

Някъде около 10–11 години започва и един тих, но дълбок процес: детето вече не гледа само родителите си, а започва да търси одобрението на другите, особено връстници и треньор. Отборът става новото семейство, а съотборниците – огледало, в което мери собствената си стойност. Тук се появява и първият голям вътрешен конфликт: „Кого да слушам – треньора или мама и татко?“
Родителят дава сигурност и любов, но треньорът дава признание и успех. Понякога посланията им се разминават и детето остава объркано. Това е нормално. Това е първият опит да се научи да балансира между различни авторитети и в крайна сметка да започне да изгражда собствено мнение.

Ето за такива неща си говорим в сряда на 22, да опознаем детската психика и да се научим да работим с нея.

Повече за събитието тук, останаха само 2 места:
https://www.facebook.com/events/2000323437422823

18/10/2025

"С толкова смърт и разрушения наоколо на всички им писва да се страхуват. Осъзнаваш, че си напълно безпомощен и те обзема някакво усещане за свобода. Каквото има да става – ще става. И с нищо не можеш да го промениш."
— Новак Джокович

В годините съм наблюдавала как, чисто психически, държави, които са били във война или все още са, или пък поколения, израснали по това време, се развиват прекрасно почти във всички направления на спорта – и индивидуално, и колективно. Четейки автобиографията на този велик спортист, си дадох сметка и за други неща: за работата със страха, за това, че когато наистина осъзнаеш безсилието и пуснеш контрола, се появява свободата. Отпускаш се и просто играеш.

Хубаво е да разграничим страховете от фобиите. Основната разлика е, че страхът е естествена реакция на реална опасност, докато фобията е интензивен, ирационален и прекомерен страх от нещо, което не представлява истинска заплаха. Фобията е свързана със силна тревожност, която може да наруши ежедневието и да води до тежки физически симптоми – паника, ускорен пулс, гадене. Именно заради близостта в усещането често трудно ги различаваме или просто ни е по-лесно всичко да наричаме "страх".

В загубата на корта, татамито или футболното игрище реална опасност няма, защото всички играем по правила. Да, възможно е да се получи контузия, но шансът за това, чисто статистически, е малък – равен на този да се спънем на улицата. Фобията е по-абстрактно понятие, с което работим рационално. Тя често може да е проявление и на наследствени фактори – днес вече има научни доказателства, че страховете и фобиите се предават в няколко поколения назад. Същото важи и за определени способности. Някои го наричат карма, аз бих го нарекла завършване на цикъл.

И така, хората като Джокович, Модрич и други спортисти от този калибър развиват качества като борбеност, способността да бъдеш "тук и сега", да живееш и да грабваш всяка възможност. В книгата си той описва как, докато е играел тенис пред блока заедно с треньорката си (която нямала деца и съпруг и сякаш нямала какво да губи), над главите им са свистели бомбардировачи. "В един момент – пише той – те стават част от пейзажа, спираш да им обръщаш внимание." И така – часове, дни, месеци наред.

И тук възниква въпросът, пак свързан със спорта и изграждането на спортисти: КЪДЕ СГРЕШИХМЕ? Защото това е една от най-често срещаните заявки в работата ми. И моля, не бъркайте самочувствието с мотивацията, говорихме за това!

Нашето поколение – аз съм на 43 – израсна в ограничения. А ние, за да дадем на децата си повече, сякаш не ги лишихме от нищо. Не задоволихме ли прекалено много техните нужди? В браковете, които се разпадат (или в онези, в които родителите живеят заедно без любов), единият от родителите често се свързва прекалено силно с децата. Тази връзка понякога е начин да се попълни празнотата от липсата на партньорство.

И така се появява един от най-сериозните проблеми в спорта днес – децата ни страдат от липса на мотивация, от ирационални страхове и фобии, и не изпитват вътрешна нужда да се доказват или да преследват мечтите си. Те имат всичко наготово, но понякога точно това "всичко" отнема борбеността.

За разлика от тях, спортисти, израснали в условия на лишения, война или трудности, развиват качества, които не се преподават – устойчивост, дисциплина, вътрешна сила. Те знаят, че загубата не е край, защото са гледали в очите истинския край – страха за живота си. И именно това ги прави велики.

Може би отговорът е в баланса. Да възпитаваме децата си в любов и грижа, но да не им отнемаме правото да се сблъскват с препятствия. Да им даваме шанс да се борят, да падат и да стават. Защото само тогава спортът (и животът) изгражда не просто шампиони, а личности.

В крайна сметка, страхът е неизбежна част от живота – но изборът как да го използваме е наш. Той може да ни парализира или да ни направи по-силни. Велики спортисти като Джокович доказват, че дори в условия на хаос и разруха човек може да изгради свободата си именно чрез приемането на безсилието.
Може би не сме сгрешили напълно като родители, а просто сме повярвали, че щастието идва от сигурността. Истината е, че щастието и успехът идват от способността да се борим, да паднем и пак да станем. Да продължим напред въпреки страха.
Защото в спорта, както и в живота, не печели този, който никога не се страхува, а този, който умее да превърне страха в сила! Да бъде и се бори за това, което мечтае!

С уважение,

drumeva.com

P.S В работата с юноши, процесът започва от родителите, винаги!

Полина Друмева - Психологията в спорта

12/11/2025

29/10/2025

28/10/2025

21/10/2025

21/10/2025

20/10/2025

19/10/2025

19/10/2025

18/10/2025

Address

Telephone

Website

Alerts

Contact The Practice

Shortcuts

Share

Category