01/07/2025
Защо най-трудните за работа не са децата под 6, а ЮНОШИТЕ В СПОРТА?
Често чуваме, че най-трудната възрастова група за работа са децата под 6 години, заради краткия им период на концентрация, липсата на изградени навици и факта, че логическото мислене все още не е развито. Но истинският психологически и емоционален възел, с който се сблъскваме в спорта, се появява в юношеството между 13 и 17 години.
И точно затова аз избирам да работя с тях!
Тогава започва една вътрешна революция. Период, в който детето вече не е дете, но още не е възрастен. Авторитетите започват да се оспорват – не защото са безполезни, а защото юношата търси себе си, своята идентичност. Той вече не вярва на думите на родителите или треньора така, както преди. Вярва на погледа на съотборника, на мълчанието в съблекалнята, на реакцията в социалните мрежи. И ако тези „огледала“ са криви, защото другите също са объркани, това създава изкривен образ за самия себе си.
Точно тогава започва бавният и често невидим процес на срутване на самочувствието. Увереността, която е била градена чрез близките, изведнъж вече не е достатъчна. Вече не е важно какво казват мама, татко или треньора, важно е как ме виждат другите. И когато това „виждане“ не е подкрепящо, а критично, започва едно спускане надолу – често мълчаливо, зад усмивки и шеги. Но вътре е безкрайно болезнено.
Затова работата с тийнейджъри в спорта не е просто работа за техниката, тактиката или дори по дисциплината. Това е работа по изграждане на вътрешна опора, стабилна база, вътрешна увереност, която не зависи от лайкове, от стартовата петица или от бройката на медалите, отличията или постиженията. Истинската увереност не идва от подиума. Тя идва от усилието – от онези студени утрини, когато си станал в 6:00, за да отидеш на тренировка. От моментите, когато си отказал десерт, защото знаеш, че тялото ти е твоят инструмент. От болките в мускулите, които никой не вижда, но ти ги носиш мълчаливо и ги превръщаш в мотивация. От пътя – не от медала в края му!
И още нещо важно увереността се гради и извън залата или игрището. Понякога се появява, когато се справиш с нещо дребно, например сам да си сготвиш, научиш ново нещо, помогнеш на някой друг. УСЕЩАНЕТО, ЧЕ МОЖЕШ. Че си способен. Че си достатъчен. Това чувство няма екип, няма треньор и няма публика, но го носиш със себе си навсякъде, включително и на терена.
Тийнейджърските години са път с много разклонения!
Между 13 и 17 – младите спортисти се движат по границата между детството и зрелостта. Това е време, в което телата им растат бързо, но вътрешният свят се движи още по-бурно. Именно тогава се раждат въпросите – „Кой съм аз?“, „Добър ли съм?“, „Има ли смисъл това, което правя?“ И спортът, често възприеман като сцена за победи и медали, всъщност се оказва място за дълбока вътрешна работа.
Изследването на Гоулд и Карсън (2008) показва нещо, което често забравяме:
спортът е не просто тренировка на мускулите, а обучение на сърцето и ума!
Когато един млад човек преживее трудност загуба, пропуснат мач, контузия той има шанс не само да укрепне, но и да открие, че вътре в него има сила, за която дори не е подозирал.
Но тази сила не се изгражда от само себе си. Тя не идва от похвали или от бързи резултати. Тя се ражда от процес, от съзнателно изграждане, с времето - НАЙ-ГОЛЕМИЯТ И ВАЖЕН НАШ ПРИЯТЕЛ!
Изисква се подкрепяща среда започвайки от треньори, които не крещят, а изслушват. Родители, които не настояват за победа на всяка цена, а се интересуват от човека зад състезателя. Съотборници, които са повече от съперници – братя и сестри в общото пътуване.
Мотивацията при подрастващите не идва от купи и медали. ИДВА ОТ УСЕЩАНЕТО, ЧЕ ТОВА, КОЕТО ПРАВЯТ, ИМА СМИСЪЛ. Че ВСЕКИ ТЕХЕН ИЗБОР ИМА ЗНАЧЕНИЕ. Че НЯКОЙ ВЯРВА В ТЯХ ДОРИ КОГАТО САМИТЕ ТЕ СЕ КОЛЕБАЯТ.
Изграждането на вътрешна увереност – тази здрава, устойчива, дълбока увереност – не минава само през спортни отличия.
Тя се създава в тихите моменти, когато едно дете става в 6 сутринта за тренировка, докато приятелите му още спят.
В момента, в който отказва вредна храна, не защото някой го е натиснал, а защото знае защо го прави.
В този поглед, с който посреща трудното, и не се отказва.
Според изследването, устойчивата мотивация идва от три неща:
Чувството за автономия – „Аз сам избирам това“
Чувството за компетентност – „Ставам по-добър“
И чувството за свързаност – „Някой вярва в мен“
Когато спортната среда осигури тези три преживявания, дори НАЙ-ТИХОТО ДЕТЕ ЗАПОЧВА ДА СЕ ИЗПРАВЯ. НЕ САМО КАТО СЪСТЕЗАТЕЛ. КАТО ЧОВЕК.
Устойчивостта се ражда в процеса на излизане от зоната на комфорт, но не чрез натиск, а чрез покана. Чрез уважение.
Някои от най-силните уроци в живота идват не от шампионатите, а от малките мигове, в които детето разбира, че има право да греши и пак да бъде прието.
Работата с млади спортисти е не само подготовка за следващия мач. Това е работа с идентичността.
С онзи глас вътре в тях, който ще остане дори когато публиката си тръгне.
И ако този глас казва: „Аз съм стойностен, дори когато губя“, то тогава сме изградили не просто спортист.
А ЧОВЕК.
Психологическата работа с юноши е като поставяне на основите на къща – невидима, но съдбоносна. Това е възрастта, в която или се изгражда вътрешната скала за стойност, или тя остава зависима от чуждите аплодисменти.
А ИСТИНСКАТА ПОБЕДА ЗАПОЧВА, КОГАТО МОЖЕШ ДА СЕ АПЛОДИРАШ САМ!
Психологически център Олимп - Полина Друмева e психолог и психотерапевт в София. Консултира и оказва подкрепа при: панически атаки, бърнаут, депресивни състояния, н....
