16/05/2025
Знаете ли кое е нещото, което може да промени живота ви, дори и без терапия?
Дишането!
Да дишам дълбоко, е да се отворя за Живота.
Да дишам дълбоко, е да позволя на Живота да живее тялото ми.
Да дишам дълбоко, означава да отворя дома си, Животът да навлезе в него.
Тялото е моят дом.
И искам Животът да обитава моя дом свободно, да се шири в него с наслада.
За да ми е изобилно, пълно вътре.
Навън обаче е пълно с ходещи паметници, които си мислят, че живеят.
Хора, откъснати от телата си, изнесени в главите, фокусирани само в действието или в бездействието, отказали се.
В единия случай бързат, работят много, не си дават почивка, постигат велики дела, НО НИЩО НЕ ЧУВСТВАТ. Няма ги.
В другия случай са обездвижени, мудни, усещането е, че са пълни с нещо до гуша, което си е точно така И СЪЩО НИЩО НЕ ЧУВСТВАТ.
Като казвам „нищо“ имам предвид точно това – НИЩО – нито хубаво, нито лошо. Равно им е.
Защо се стига до тук?
С това започвам всяка група. Колко е важно да дишаме. И гоня до дупка. Не спирам да го повтарям целия уикенд.
Всеки един от нас има своите предизвикателства по пътя си – всички сме били наранявани, предавани, сърцата ни са били разбити, случвали са се трагични неща, загуби, инциденти, всякакви травми.
Когато се случи нещо нараняващо, стресиращо, шокиращо, реакцията на тялото ни, за да ни предпази, е ДА СПРЕ ДА ДИША.
КАТО НЕ ДИШАМЕ, НЕ ЧУВСТВАМЕ.
Когато има голяма болка, която не искаме да ни въздейства, веднага се включва този защитен механизъм, който ни кара да замръзнем, да спрем да дишаме. Не мислим за това, то е автоматичен отговор на травмата, задейства се сам.
След това какво правим?
Даваме ли си време да плачем, да крещим, вием, да страдаме, да чувстваме болката от загубата, да скърбим, да треперим?
Не.
Гледаме какво да направим, ЗА ДА ИЗБЯГАМЕ ОТ СЛУЧИЛОТО СЕ.
Намираме приятели, за които да се закачим и да ни изтеглят от тинята незабавно. Напиваме се безпаметно. Излизаме, правим луди неща, които да вдигнат адреналина ни. Намираме заместители на това, което ни липсва и поемаме голямо количество от тях.
В нас зее дупка, но ние не искаме да я има и я пълним с каквото и да е, само да не я чувстваме. За да не чувстваме това, което е, но не е приятно.
ТАКА НЕ СЕ ИЗЛЕКУВАМЕ от случилото се.
Така не можем да продължим напред чисти, цели, както сме били преди това да се случи.
То остава складирано в тялото ни.
То е гневът, обидата, срамът, болката, омразата, негодуванието, чувството, че сме изоставени, горчивината от предателството и др.
И ако си представим, че телата ни са съдове, в които може да се пълни някаква течност, с годините ние бавно, но славно ги изпълваме с тези непреработени негативни, трудни чувства и емоции.
Сега идва най-важното.
Щом когато спрем да дишаме, спираме да чувстваме, от това следва, че ако дишаме, ще чувстваме.
Точно така!
Тук е разковничето.
Понеже ние не желаем да чувстваме всичко, което не е приятно и се е складирало в тялото ни,
КОЛКОТО ПО-ПЪЛНО СТАВА ТО С ТОЗИ НЕПРЕРАБОТЕН ЕМОЦИОНАЛЕН БАГАЖ,
ТОЛКОВА ПО-ПЛИТКО ТРЯБВА ДА ДИШАМЕ,
ЗА ДА НЕ ГО ДОКОСВАМЕ С ДЪХА СИ,
НЕПРИЯТНОТО.
Колкото по-плитко дишаме, толкова повече се откъсваме от себе си.
От тялото.
От Живота. Отдалечаваме го от себе си.
Отказваме се от него.
Живеем в главите си и не чувстваме нищо, защото не искаме да чувстваме неприятните неща.
Ако започнете да се наблюдавате и да се подсещате да дишате, всичко ще се промени.
Ще започнете да живеете, да чувствате.
Но знайте, и ще боли. И ще има и хубаво. Радост. Смях. Веселие. Игра.
От всичко.
Ще заживеете отново.
Още нещо много важно за самолекуването на травмите е ДВИЖЕНИЕТО. Без значение в каква форма – танцуване, спорт, тичане, разходки.
Ако сте гледали филми за дивите животни, направило ли ви е впечатление какво се случва след като една антилопа е подгонена от опасен враг?
В един момент тя се струпва на земята, преструва се на умряла, като че е застреляна – застива неподвижна.
Ако успее да се измъкне, след малко тя става и започва бясно да подскача, да прави странни движения, да трепери, изглежда като полудяла. Това трае няколко минути. След което време тя си влиза в нормалния режим и продължава спокойно живота си.
Това с лудото движение е лекуването на травмата й от гонитбата.
Тя не преглъща, както правим ние.
Тя си дава време да освободи напрежението, стреса, да не изтрещи от страх и ужас. Вади всичко от себе си. И става като нова. Тогава продължава.
Ошо, говорейки за своята Динамична медитация, казва нещо много важно, и с това ще завърша:
„Ако си позволяваш, даваш време да „полудяваш“ съзнателно, никога няма да полудееш наистина.“
***
Много ще съм благодарна ако споделите поста. Така ще помогнете да ме намерят повече от последователите на старата ми страница, а те бяха много, знаете. Всяко споделяне ще бъде голяма подкрепа за мен.
С обич: Тотка
