19/01/2026
https://www.youtube.com/watch?v=dcY_9qMy9oA&t=1392s
Едно впечатляващо с топлината си интервю с Иска Витенберг (1923 - 2023) (Isca Wittenberg) – легенда в психоаналитичната и психотерапевтичната работа с деца, юноши и възрастни. Пет десетилетия в Tavistock Clinic в Лондон. Преподавала е наблюдение на бебета, обучавала е поколения детски психотерапевти, работила е в среда, в която са били живи идеи и фигури като Бион, Боулби, Естер Бик, Мелцер.
В това интервю тя разказва, че още на 11 години пише в дневника си: „Когато порасна, искам да помагам на хората.“ И 85 години по-късно ще продължи да го прави.
Когато я питат какво я е движило, тя казва две неща:
– любовта ѝ към бебетата и малките деца;
– и това, че като дете е виждала как баща ѝ (равин) помага на хората, които идват у тях – разстроени, понякога отчаяни, понякога бедни.
Иска Витенберг е известна с това, че мисли много за endings (края / завършванията) – за това как приключват връзките, периодите, фазите; как човек се разделя, как губи, как се подготвя за загуба, как изобщо се понася фактът на преходността.
Когато я питат дали това има връзка с ранните ѝ травматични преживявания в Германия, тя казва нещо много важно: че трудностите не започват “в един момент”, а са се натрупвали. Като деца са ги плюли по пътя за училище. Виждали са насилие по улиците. И после - прекъсването: напускане на Германия, буквално край на един живот, пристигане в Англия само с куфари, оцеляване благодарение на приятели. „Огромен край“, казва тя. Но и преди това – много сбогувания, много изчезвания, много загуби.
И тя споделя нещо, което според мен е ключово и за терапията, и за живота:
че краят трябва да се мисли. Че често краищата не се мислят, докато не се случат – внезапно, прекъснато, сякаш „няма значение“. А всъщност „краят“ е моментът, който показва колко е било важно.
Тя говори за скръбта не като “сентимент”, а като психична работа: да можеш да оплачеш загубата и така да съхраниш връзката вътре в себе си. Не да я отречеш. Не да я отрежеш. А да я пренесеш вътрешно – през траур. Г-жа Витенберг говори и за „малките раздели“, които често събуждат други раздели – стари, ранни, преживени като катастрофи.
И тук идва другият огромен акцент в интервюто: болката.
Витенберг казва (и това е много по бионовски, отколкото звучи на пръв поглед), че терапията учи човека да понася болката първо защото терапевтът може да я държи. Да я “поеме”. Да я постави в отношенията, така че тя да стане нещо, което може да бъде видяно, мислено и назовано, а не само „вътрешна заплаха“, която залива.
Тя говори за контейнирането – и го свързва с първата връзка между майка и бебе:
способността на майката да издържи тревогите на бебето, да ги приеме, да ги мисли, да ги върне в по-поносима форма. И казва нещо красиво: че така детето постепенно развива вътрешна способност да управлява болката си. И че днес дори невронауката показва как добрият опит на грижа и “съдържане” подпомага развитието на мозъчни връзки, които после правят ученето и психичната устойчивост възможни.
Има и още една нишка, която е рядко да чуеш в психоаналитично интервю: духовността.
Тя говори за това, че е израснала в религиозно еврейско семейство, и че там всичко в живота е свързано с благодарност и с “нещо отвъд” – хлябът, виното, ежедневието. И че ѝ е отнело много години да намери език, в който духовното да не противоречи на психоанализата, а да я разширява – през темата за взаимосвързаността, за природата, за източника на живот, за преходността, за “енергията”.
И най-накрая – финалът е почти като терапевтичен “послеслов" за живота:
Когато я питат какво прави възможно човек да приеме преходността, да понася загубите, да срещне края на собствения си живот и все пак да продължи да расте, тя не дава “велик отговор”. Дава човешки: благодарност.
Да преживяваш живота като дар, а не като “нещо, което заслужаваш”. И да си “про-живот”, но без илюзията, че дарът е вечен.
Психоаналитичната работа не е само “да разбереш”.
А да съхраниш човешкото – вътре в себе си и в отношенията.
Да можеш да мислиш там, където иначе би действал от ужас.
И да останеш жив – въпреки болката, края и загубата.
И може би най-простото, което си струва да запомним като начало на седмицата, е това: да имаме къде да държим болката, за да не разрушаваме. И да мислим краищата, преди да ни пречупят.
This interview is with a remarkable child psychotherapist who was one of the first people to train in the profession. She is part of a generation of Holocau...
