11/03/2026
Откъс от „Бягство от свободата” (1941г.) на Ерих Фром - соц. психолог, философ, психоаналитик
До колко са актуални в днешната реалност възгледите на Е. Фром, според Вас?
До колко са актуални за живота Ви в момента?
Свобода и спонтанност
„Дотук разгледахме един аспект на свободата: безсилието и несигурността на изолираната личност в съвременното общество, освободила се от всички връзки на зависимост, които са й вдъхвали увереност и са придавали смисъл на нейния живот…Съвременният човек е обхванат от съмнения за себе си, за смисъла на живота и евентуално за принципа, спрямо който ръководи собствените си действия. Безпомощността и съмнението парализират човека и за да оцелее, той се опитва да избяга от свободата, от отрицателната свобода. И попада в ново робство. То е различно в сравнение с първичните връзки на зависимост, от които въпреки надмощието на авторитетите или на социалната група не се е откъснал напълно. Бягството не възстановява чувството за сигурност, а само й помага да забрави, че е отделно самостоятелно същество. Тя намира нова форма на неустойчива сигурност, в замяна на която жертва интегритета на собственото си Аз. Съвременният човек предпочита подобна загуба пред самотата, която не е в състояние да понесе. Тази свобода, „свобода от”,води до ново робство.
Дали нашият анализ не налага извода за съществуването на затворен кръг, в който от свободата се преминава към нова зависимост? Дали освобождаването от всички първични връзки на зависимост не задълбочава чувството за самота и изолираност до там, че личността неизбежно да търси изход в ново робство? Дали независимостта и свободата не са идентични с изолацията и страха? Или пък има състояние на позитивна свобода, в което индивидът съществува като самостоятелна личност, но не в изолация, а в единство със света, с другите хора и с природата?
Смятаме, че процесът на разширяващата се свобода не представлява омагьосан кръг, че човекът може да бъде свободен и да не се чувства самотен, да бъде критичен, но не и изпълнен със съмнения, да бъде независим и същевременно неделим от човечеството. Тази свобода той може да постигне със собствената си реализация, с утвърждаването на собственото си Аз. Какво означава собствената реализация? Философите идеалисти поддържат становището, че собствената реализация може да се постигне само с интелектуалното прозрение. Те се обединяват за раздвоение на личността, така че човешката природа да бъде потискана и ръководена от разума. Резултатът от такава двойнственост обаче е осакатяване не само на емоционалния живот, но и на неговия интелект. Разумът, поставен като часовой да охранява своя затворник, човешката природа, сам се е превърнал в затворник. Така се е стигнало да увреждане на двете страни на човешката личност: разума и емоциите. Смятаме, че реализацията на Аза се постига не само с помощта на мисленето, но и с осъществяването на цялостната личност, с активния израз на нейния емоционален и интелектуален потенциал. Той е присъщ на всеки човек, но придобива реални очертания само до степента на изявата си. С други думи, позитивната свобода се състои в спонтанната активност на цялостната, единна по своята същност личност. Тук стигаме до един от най-трудните проблеми на психологията: проблема за спонтанността… На базата на всичко казано дотук обаче можем да разкрием същественото качество на спонтанната дейност по метода на противопоставянето. Спонтанното поведение не е принудителна активност, към която изолацията и безсилието тласкат индивида. Тя не е дейността на автомата, свеждаща се до безкритично приемане на предложени отвън образци. Спонтанната дейност е свободна активност на Аза и в психологическо отношение изисква онова, което буквално означава латинският корен на думата „sponte” – по свободната воля на човека. Под дейност нямаме предвид „правене на нещо”, а творческата активност, която може да се проявява в емоционалните, интелектуалните и чувствените преживявания на човека, а също и в неговата воля. Една предпоставка за спонтанността е утвърждаването на цялостната личност и отхвърлянето на раздвоението между „разум” и „природа”. Спонтанната дейност е действително възможна само ако човекът не потиска съществени елементи от своето Аз, ако е станал ясен за себе си и ако е постигнато фундаментално единство между различните аспекти на живота си.
Макар спонтанността да е сравнително рядко явление в нашето общество, ние не сме напълно лишени от нея. За да улесним изясняването на този факт, бих искал да припомня на читателя някои примери, в които всеки може да съзре спонтанност.
На първо място, знаем, че спонтанните личности са или са били онези, чиито мисли, чувства и действия са изява на собственото им Аз, а не на някакъв автомат. Подобни личности са предимно хората на изкуството… Децата представляват друг пример за спонтанност. Тя красноречиво напомня на всеки, който още не се е превърнал в мъртва душа, че вече губи това качество. Всъщност няма нищо по-привлекателно и по-убедително от спонтанността, независимо дали тя се проявява у едно дете, у човек на изкуството, или у други личности, които в това отношение не могат да бъдат групирани по възраст или по професия.
Защо спонтанната дейност е отговор на проблема за свободата?
… В цялата си спонтанна активност личността се обединява със света. Освен, че не се накърнява нейното Аз, тя става по-силна и по-устойчива. Защото Азът е дотолкова силен, доколкото е активен… Неспособността на човека да действа спонтанно, да изразява наистина онова, което чувства и мисли, и произтичащата необходимост той да представлява един псевдоаз за другите и за себе си са първопричините за малоценност и безпомощност.”
