24/03/2025
Женско психично здраве - тъгата в радостта
Когато Krasimira Hadjiivanova ме покани да говоря за психичното страдание на майките, свързано с раждането, попитах две неща: Колко време имам да помисля, преди да откажа и ако все пак приема, дали ще има деца в залата. Защото много се напрегнах при мисълта, че ще трябва да говоря пред децата за страданието, което тяхната поява на този свят е предизвикало у майките им. И после се запитах: А кога всъщност децата е добре да разберат, че раждането им може да предизвика противоречиви мисли и чувства у майките им, включително болка и страдание? Честно казано, нямам отговор на този въпрос. Но съм сигурен, че в някакъв момент порастващите деца трябва да узнаят и тази част от истината за света. Някой трябва да им каже и това!
Не помня някога да съм бил толкова притеснен от предложение за публична лекция. И допускам, че причината за това е, че съществува голям риск да бъде разкрит сексистът в мен. Защото няма по-големи експерти по сексизъм от сексисти (това е вярно за много “-исти”, явни и скрити). Имах съмнения, че агентите от “Майко мила” и техните фенове са сред най-големите сексисти в България… С надежда да открия опровержение на това допускане влязох в сайта им и прочетох следното: “Майко Мила е дигитална платформа, създадена през 2016 г. от жени и за жени...». Майко мила, казах си! От друга страна, какво толкова, че са сексисти?! Значи ще бъда сред свои 😉
Лекцията ми не е академична. Всъщност, замислям се дали в този специфичен контекст и за тази аудитория не е по-удачно думата лекция да се замени със семинар! Думата „семинар” има латински корен и той е “semen”, което означава “семе” и затова един по-свободен превод на „семинар” би могъл да бъде „посяване, осеменяване”, в смисъл на разпръскване на семената… на познанието (seminator, лат. – сеяч). Но нека останем на лекция, въпреки това. Та, лекцията ми, е микс от мистицизъм, митология, философски спекулации, клинични спекулации, концептуализиран личен опит, истини-клишета и други народни мъдрости, иначе казано: манджа с грозде или миш-маш, ако предпочитате. Със сигурност няма да се вместя в определеното ми време, а може и да не стигна до следродилната депресия, която би трябвало да бъде основна тема на лекцията ми 😉 (намигане към организаторите), но при всички положения искам да разпръсна семената на познанието, които нося в себе си, които да проникнат, а защо не и да покълнат в някои от вас, жени, но също така и мъже… 😉
Ще продължа с един фундаментален постулат. И той е, че първо сме хора, после сме различни. Първо сме хора и после сме мъже и жени, слаби и дебели, бедни и богати, грозни и красиви, хетеросексуални и хомосексуални, мюсюлмани и християни…
След това нека да кажа, че да се говори за женското психично здраве е точно толкова трудно, колкото да се говори за мъжкото психично здраве. Толкова трудно, колкото е трудно да се говори за психичното въобще! Особено като се има предвид, че ние почти нищо не знаем за душата на човека. Но затова пък можем да спекулираме на воля… И така, нека се върнем към спекулативното (между другото, спекулум е инструмент, който позволява да огледаме нещата отвътре…)
И така, ще продължа с един реторичен въпрос: Могат ли мъжете да са бременни? А чували ли сте жена да казва, че времето на бременността е било едно от най-хубавите в живота й. А да сте чували мъж да казва това? Е, сега ще чуете. Деветте месеца, в които бяхме бременни бяха най-щастливите в живота ми. Да, бяхме бременни! Аз също бях бременен, защото всички бременности, в които съм участвал са били споделени преживявания. А, да сте чували мъж да казва, че раждането е било най-голямото изпитание в живота му? Е, и аз няма да го кажа, въпреки че понякога казвам: „Когато родихме първото ни дете…”, а не “Когато се роди първото ни дете...”. Има разлика, нали? В единия случай аз съм участвал, всъщност и двамата с майка му сме участвали, а в другия – не, родило се е само, някак си, и ние нямаме нищо общо с това. Ами не, имаме общо. При това много общо – родили сме я ние! Винаги се намират, разбира се, изключително коректни към фактите хора, които ме апострофират: „Владо, я не се прави на интересен! Ти не си раждал! Жена ти е раждала”. И формално погледнато, те са прави. Но пък съм получавал бъбречна криза. При това няколко пъти. Не вярвам нормалното раждане да е кой знае колко по-мъчително… За да сме честни, обаче, нека все пак признаем, че мъжете могат много неща, но не могат всичко. Едно от нещата, които не могат, е да бъдат бременни, да раждат и да кърмят. За да се справят с това малоценностно преживяване, с това не-можене, понякога мъжете развиват фалшива, “фантомна” бременност с всички признаци на бременността (не симптоми, защото бременността не е болест, респективно при нея няма симптоми, а признаци!).
Едно по-дълбинно, психологическо обяснение за това е:
1. ЗАВИСТ! И малко напук на природата, ха сега да видим кой-кого, ти пък ще ми кажеш, че не мога…! И айде, барабар Петко и той бременен с жените… 😉
2. Идентификация на мъжете с партньорката им, съпреживявайки бременността й (чрез което се справят с чувството си за малоценност и маргинализация, което често спохожда мъжа по време на бременността на жената, но също така и със завистта)
Между другото, като говорим за завист, нека да призная, че никога не съм се чувствал по-безпомощен от онзи момент, в който трябваше на накърмя три-месечната ни дъщеря с кърма, прясно изцедена от майка й, която за първи път след раждането й реши да отиде на семинар (!), да се види с хора, така да се каже. Какво ли не направих, за да излъжа малкия деспот да захапе силиконовия биберон на бутилката с мляко. Не и не! И аз, в неволята си, взех бебето и право на семинара, да го накърми майка му, която притежаваше нещо, което аз не притежавах и която можеше да направи нещо, което аз не можех!
Е, добре, ако мъжете не могат да са бременни, не могат да раждат, не могат да кърмят, как тогава могат да познават женското. И може ли, всъщност, един мъж истински да познава женското? Да, ако е способен на емпатия. Да, ако има душа (anima, лат, ж.р. – душа). Да, ако е цялостна, интегрирана личност и познава женското в себе си (и го ползва).
Когато гледах един филм, пропит с демагогия, маскиран като документален, озаглавен „Какво е жена?”, бях силно озадачен от парадоксалната трудност на този “прост” въпрос: Какво е жена? Всеки знае какво е жена, по дяволите – казвах си. А защо тогава никой от интервюираните във филма не може да даде смислено определение на жена?! Дори хора, които се занимават професионално с изследвания на пола се затрудняват да отговорят на този въпрос. Защо това е така? Стигнах до извода, че освен манипулативните подходи на автора, на участниците във филма им е трудно да дефинират “жена”, защото не искат да сведат женското до чисто биологичното. А то е: Жената е човек, който има утроба и може да ражда. Да, жената е и това, но и много повече от това…
Да се говори за женското у човека е точно толкова трудно, колкото да се говори за мъжкото у човека и точно толкова трудно, колкото да се говори за човешкото въобще. Женското е сложен, комплексен феномен, съдържащ анатомични, физиологични, психологични, социални, поведенчески, духовни и спиритуални, трансцедентни измерения. Жената не може да бъде дефинирана сама по себе си. Тя се дефинира през мъжа, дори в опозиция с мъжа, както и мъжът се дефинира в опозиция на жената, чрез жената. Не можем да мислим за женското извън мъжкото, както и обратното.
И ето така, съвсем естествено и неизбежно, стигаме до философския дуализъм. Дуализмът предполага съществуването на две различни, равноправни, равнопоставени начала (материално – духовно, мъжко-женско... и т.н.) Светът е дуален! Нещата не са еднозначни. Човешката природа е дуалистична. Изтъкани сме от взаимно допълващи се и преливащи една в друга противоположности – всеки един от нас е едновременно и глупав, и умен; и добър, и лош; и праведен, и грешен…
Ако прескочим към философията на индуизма, ще открием концепцията за Шива. Буквалният превод на Шива от санскрит е: „това, което не е”. Шива е тъмнина и празнота. Цялото творение се случва в скута на тази огромна празнота. Шива е това, в което се поражда света и това, което съдържа света. Шива е утроба. Въпреки това, в индуистката доктрина за света Шива е мъжкият принцип. Той е изначалното космическо съзнание, което, за да се прояви в материалния свят, се нуждае от женската енергия, Шакти. Шакти (санскрит шак – «да бъдеш способен») означава да си изпълнен със сила, упълномощение; Шакти е първичната космическа енергия, динамичните сили, които се движат из цялата Вселена. Шакти е олицетворение на божествената женска сила или Великата божествена майка, сътворяваща материята; Шакти е пъстрота, изобилие и пълнота. На земно ниво, Шакти най-активно се проявява чрез женските въплъщения, но едновременно съществува и в мъжките въплъщения, в потенциала си като непроявлена форма. Шива и Шакти са заложени във всеки един от нас, но са разположени в двата края на централния енергиен канал със седем енергийни центъра – чакри (Кундалини Шакти в основата и Шива на върха). Шива и Шакти са в постоянен стремеж към свързване. Сливането на Шива и Шакти носи пълно блаженство на цялото ни същество; с осъзнаването (без мислене), че всичко е едно цяло, настъпва краят на дуалността и съществувне в недиференцирано битие, съпътствано от блаженство и щастие.
И сега да се преместим към Китай. В даоизма (таоизма), тай дзи (Великият предел) е концепция, която описва как двете, взаимно противоположни сили (енергии, тенденции, принципи) се допълван взимно и преливат една в друга. Изобразява се с известният на всички ни символ – преливащите едно в друго Ин и Ян. Ин е тъмният, пасивен (по-спокоен и бавен) елемент, който клони надолу и се свързва с водата, Земята, нощта и Луната. Ин елементите са по-меки, скрити и неуловими (или трудно уловими). Ян е светлият, активен (по-неспокоен и бърз) елемент на развитието, съзиданието (т.е. възход, изкачване) и се свързва с огъня, въздуха, деня и Слънцето. Ян елементите са по-твърди, открити и видими (стърчащи J). Ин е центростремителен (насочен навътре), а ян е центробежен (насочен навън). Ян винаги съдържа потенциала на Ин и Ин винаги съдържа потенциала на Ян. Ин и Ян се привличат – Ин привлича Ян и Ян привлича Ин. Двете сили са свързани, комплементарни, взаимно допълващи се и уравновесяващи се, а не абсолютни, сами по/за себе си. Едната сила не може без другата и двете сили винаги се намират в динамично равновесие; където едната сила отслабва, другата нараства. И най-важното – те са равностойни по значение! В екзистенциалния план на индивидуалното съществуване е важно да се постигне тяхната хармония. Приема се, че жените имат по-голямо количество ин елемент, докато мъжете имат повече ян, но и двата пола притежават от другия елемент в себе си и при достигане на вътрешна хармония двата елемента се балансират у човека. Постигането на хармония може да се случи или чрез духовно развитие или чрез връзките (сексуалност, брак, общувания, среда) като допълване на собствения преобладаващ елемент с елемент у другия (партньор) или другите (среда на общуване). Най-често се смята, че интимните партньорства компенсират липсата на пълна хармония на двата елемента, като ги уравновесяват чрез двойката.
Нека сега се обърнем към анатомията, за да открием същото. Женското в мъжа съществува като зародиш, в рудиментарен вид, като потенциал (Шакти, Ин). Пример за това са млечните жлези (гърдите) на мъжа. В определени ситуации, при определени въздействия, например от медикаменти, те могат да се активират, тъканта им да пролифелира и дори да започне да секретира (симптом, известен като галакторея).
Добре, нека сега, след като с помощта на класическата философия, индуизма, даоизма и анатомията открихме, че светът е дуален и можем да го оприличим на монета, която има две страни, да продължим да мислим така и за раждането на деца. Нека да продължим да мислим така и за отглеждането на деца. Всички сме чували реплики от рода на: О, да си имате бебенце е най-хубавото нещо на света! Подобни послания са подвеждащи, защото съдържат само половината от истината. Нещо повече – те са вредни, защото не подготвят бъдещите родители за истината. Никой или почти никой не говори публично за раждането като травма, за сдобиването с дете като загуба (на свобода, но и на какво ли още не…), за бебето като тиранин… Никой не акцентира на факта, че появата на дете в една двойка е силен рисков фактор за възникване на напрежения и конфликти в отношенията между партньорите и разпадане на двойката.
Доналд Уиникът (британски педиатър и психоаналитик, 1896 – 1971) съставя списък с осемнадесет причини, поради които майката изпитва омраза към своето бебе. Сред тях са бремето на бременността, раждането, промените в личния живот, нараняванията по време на кърмене, отношението на бебето, което безапелационно изисква от майка си непрекъснато внимание, а майката трябва да бъде безусловно, безкористно и изцяло подчинена на нуждите му… Оказва се, че бебето е тиранин, деспот, който експлоатира майката, без да се съобразява с нейните нужди, тя просто е инструмент за задоволяване на нуждите му и тя е там за да му служи безропотно. Или, малко по-смекчено, бебето е като домашна котка, която великодушно ви позволява да се грижите за нея и от вас се очаква да преживявате това като привилегия…
Казано директно, децата, освен радост, са и бреме. Да, децата са бреме, товар, налагащ ограничения на личната ни свобода, обръщащи животът ни с главата надолу… И точно за това, освен да ги обичаме, ние ги и мразим. По същия начин, по който мразим и родителите си, освен, че ги обичаме.
„Не знам дали случаят е такъв но може да е много елементарно обяснението… Аз съм лекар - работещ и съм майка на три малки деца. Ако нямах физическа и психическа помощ, би ми било изключително трудно в истинския смисъл на думата да се справя с отглеждането им и с всичко, което се “върти“ в едно семейство/къща…”. Това е коментар под моя публикация във Фейсбук, отнасяща се към случая от Драгоман, в който майка беше убила децата си. Този коментар допуска нормалпсихологично (а не през психопатология) свързване с майката, убила децата си и предлага за обсъждане един възможен психологически процес на хомицидното действие, който може да бъде разбран и дори припознат като относим към тях самите от здрави индивиди. С този коментар се признава бремето в отглеждането на деца, което в някои случаи може да бъде не просто твърде голямо, ами направо непосилно за родителя (в случая, майката)
Вече разбрахме за противоречивата природа на нещата, на феномените и явленията, които наблюдаваме и които се разгръщат вътре в нас – нашите преживявания. На фона на това знание, нашата култура е открито лицемерна. Тя отрича противоречивия характер на света, на човека и неговите преживявания. Опитва се да сведе сложни, комплексни, противоречиви в същността си феномени, до прости, еднозначни съдържания. Например, раждането и появата да дете в живота на едно семейство е само хубаво и нищо друго. Женитбата/омъжването е само хубаво и нищо друго. Смъртта е само лошо нищо друго. Защо тогава плачем (някои от нас), когато женим децата си? Нали е хубаво?! Ама сълзите били от радост… Няма сълзи от радост! Плачем, когато жалим. Има тъга, примесена с радост. Или радост, примесена с тъга. Когато загубим възрастен и болен родител, за когото сме се грижили дълго време, освен тъга, не изпитваме ли и облекчение, и дори задоволство от факта, че сме освободени от оковите/бремето на грижата?! Само че не си го признаваме, защото освен да сме тъжни друго не е предписано от културните норми на обществото, в което сме (де)формирани. Същото е с бременността и раждането. Можем да бъдем тъжни, че бременността е свършила, защото няма друга такава благодат в живота на човека (жената) – по време на бременността жената е в състояние, което я доближава най-близо до бога-творец, създател на човека. Бременността прави жената богоравна. В периода на бременността, бебето и майката съществуват в абсолютна хармония. Изненадващо е защо тогава, българите сме избрали да наричаме това състояние бременност?!...
И така, стигаме до перинатална депресия. Тоест, депресия, възникваща както по време на бременността, така и в първата година след раждането. И тук е мястото да се каже, че до 85% от майките след раждането развиват състояние, известно като “бебешки блус”. Това е състояние на следродилна тъга (не депресия!), която представлява нормативна, адаптационна реакция, която отзвучава в рамките на 1 до 2 седмици след раждането. Възможните причини за това са биологични, но също така и психологически, и социални/културални.
Идентифицират се някои основни рискови фактори, такива като:
- История на депресия в миналото;
- Настоящи депресивни симптоми (които не са достатъчни за поставяне на диагноза)
- Социално-икономически фактори, такива като нисък доход, ниска възраст, самотен родител
- Анамнеза за преживяно физическо или сексуално насилие или преживяно скорошно насилие от интимния партньор
- Непланирана и нежелана бременност
- Психично-здравни проблеми, такива като наличие на симптоми на тревожност
- Данни за значими, негативни житейски събития.
Каква е ефективната стратегия за превенция на перинаталната, в частност на следродилната депресия? Отговорът е прост: подкрепа! Всички сте чували народната мъдрост: Колко човека са нужни за отглеждането на едно дете? - Цяло село. С това се признава голямото натоварване за родителите при отглеждане на дете, както и фактът, че оставени сами, родителите, но и детето са поставени в риск.
Когато говорим за превенция на перинаталната депресия, нека ви разкажа една история от консултативната ми практика. Една 31-годишна жена, която консултирах наскоро и която страдаше от тревожност и депресия ми каза, че всички около нея, включително и мъжът й казвали „Ти първо се оправи, пък тогава ще мислим за дете”. А тя много искаше да има вече дете и ми каза, че се усеща готова за това, но все още има симптоми на тревожност и депресия. Аз й казах, че няма какво да чака да се оправи, че тогава да забременява, ами направо да забременява, защото детето ще се погрижи за нея. Бременността ще я излекува от тревожността и депресията. И да каже на мъжа си, че тя ще се оправи, когато започне да чува от него: „Няма страшно мила моя, ще се справим, затова сме двама, аз съм до теб, така че ако ти нещо не можеш или се чувстваш преуморена, аз ще поема, можеш да разчиташ на мен, тук съм, до теб”. И знаете ли какво – тази жена разцъфна пред очите ми, направо се разплака от благодарност, че някой застава зад нея и я подкрепя в желанието й да има дете. Разбира се, поговорихме за антидепресантите, които пиеше. Попита ме колко време преди да забременее трябва да ги спре. Казах й да ги спре в момента, в който разбере, че е бременна. Поговорихме малко за риска от антидепресанти. Може би, ако остане време е добре да поговоря малко и с вас за това.
Но сега искам да кажа нещо по-важно. И то е, че бременността не е бреме. Тя е преживяване. Бременната жена не е „трудна”. Може да е по-тежка и по-едра, но не и трудна. Бременната жена е божествена и нищо по-малко от това! Няма друго естествено, физиологично състояние, което да доближава човека толкова близо до бога. Ето защо жените са благословени, а ние, мъжете, можем само да благоговеем пред това проявление на божественото. И благородно да завиждаме. Което означава, да искаме да споделим преживяването с нея, опитвайки се така да се докоснем до блаженството на божественото. Да бременеем заедно с нея. Да раждаме заедно с нея (помните: „Когато родихме дъщеря ни”, а не „когато се роди дъщеря ни”). Да кърмим заедно с нея... Ако някоя жена преживява бременността като бреме, значи имаме проблем. Той може да е медицински, но може и да е психологически. Може да е свързан с личната история на жената, но може да е свързан и с отношенията с партньора й или с други членове на нейното или неговото (свекървата!) семейство.
Логично стигаме до въпроса как да помогнем при следродилна депресия. Отговорът е: Като слушаме и насърчаваме споделянето чрез слушане и съпреживяване, не толкова чрез съветване. Като слушаме с разбиране и избягваме кухите фрази и клишета („Всичко ще бъде наред…”). Като стоим в готовност да откликнем на зов за помощ и се въздържаме да помагаме преди да сме получили разрешение да помагаме (това се отнася дори и за най-близките, дори и за майките на родилките, които понякога си позволяват “да помагат” когато си поискат, нахлувайки по всяко време в интимното пространство на двойката, сдобила се дете без да се съобразява с нуждата им от приватност).
Позволете ми да припомня отново една крилата фраза, приписвана на Киркегор: Всяка истинска способност за помощ започва със смирение пред този, комуто искам да помогна и затова трябва да осъзнавам, че желанието да помогна не е желание да властвам, а желание да служа.
Ето и някои основни принципи при помагането:
- Никога не помагаме, без да сме получили мандат за това – ясно изразено желание за помощ или поне позволение, тогава, когато ние сме разпознали нуждата от помощ и сме попитали (поискали сме разрешение) дали можем да помогнем.
- Всяка помощ, предоставена без желанието на получателя, е форма на насилие; в такъв контекст „помагащите” се превръщат в насилници, а получателите на „помощта” – в жертви.
- Когато предлагаме помощ и такава ни се отказва, не се сърдим! Когато предлагаме помощ и такава се приема, не очакваме благодарност. Това не е сделка! Това е доброволчество – предоставяме помощ напълно безвъзмездно, без да очакваме нищо в замяна (по същия начин, по който се грижим за децата си и ги обичаме безусловно, без да очакваме отплата един ден)
В заключение:
- Бременните не са “бременни” и “трудни” , а надарени с божия благодат;
- Бременността не е болест;
- Раждането на дете е чудо, но и травма;
- Амбивалентността е норма (радост/тъга; любов/омраза);
- Следродилната сепресия се лекува с любов и съпричастност;
- Помагаме само когато имаме позволение за това.
–––––––––––––––––––––––
Този текст е подготвен въз основа на лекция, изнесена на 8.03.2025 г. в рамките на форума Почти всичко за родителството, организиран от МАЙКО МИЛА.
