23/03/2026
"Миналия юни е имало към 1500 кандидат-студенти на приемния изпит в нашия медицински университет. Тази година се очаква да са даже повече. Редно ли е това, питам аз.
Според мен идеалният брой кандидат-студенти би бил четирима, та да влязат двама. То и един би свършил работа, но нали трябва да има от кого да преписва на изпити, а и му трябва сродна душа за морална подкрепа – да не е самичък в курса, че обучението се точи цели шест години.
А защо само четирима?
Защото на обществото не му трябват лекари. Хората и без това си знаят всичко. А ако не знаят – има интернет, здравни форуми по хомеопатия, както и изкуствен интелект. Неотдавна един терапевт се изказа, че в патохистологичната диагностика изкуственият интелект би свършил по-добра работа от реален патолог. Няма лошо – всеки има право на собствено мнение, както и правото да го отстоява. Само че аз държа и на една малка подробност – после хрисимо да понася последиците от това си мнение.
Та отговорно ли е да насърчавате децата си към лекарската професия вместо да ги разубеждавате? Аз правя каквото мога, но студентите идват на моите семинари по патология късно – чак в трети курс. Тогава вече е горе-долу изпуснат моментът за разубеждаване. Тъй че аз не си позволявам много – само на всеки урок през първите два месеца от семестъра се опитвам да им втълпя да се насочат към по-благодатни занимания, като това да станат инфлуенсъри в социалните мрежи и професионални геймъри. А в четвъртия им курс се примирявам, че белята вече е окончателна и предвид годините загубено време и масата хвърлени пари, смятам за неоправдано от моя страна да ги разсейвам с професионална преориентация. Не че и в четвърти курс няма по някой и друг студент, който да зареже медицината, за да стане фотомодел, но в тези случаи аз държа да нямам нищо общо.
„Защо?“ ще попитат тези от вас, които не са в крак със съвременните социални тенденции. Защо да разубеждаваме младите от достойната лекарска професия?
Не, няма да ви занимавам с ниските заплати, часовете извънреден неплатен труд, моралната и юридическата отговорност на лекаря, липсата на уважение от страна на обществото. Това го има и в много други професии, а също са и злободневни теми, които се разнищват всяка вечер в новините, и са ви до болка омръзнали.
Ще ви насоча вниманието към един друг недостатък на лекарската професия, който някак си минава под радара на социалните коментатори и не се дискутира особено. За какво става дума?
Ученето.
Дали това занимание е все още свежо в паметта ви? Сещате ли се – да седиш с часове на бюро със самотна настолна лампа и да ровиш в стотици френетично написани страници, докато душата ти пее панихида за загиналите дървета, отдали живота си за тази нелепост? Да взираш по цели нощи миопичния си поглед в блещукащ екран, който само покачва диоптрите ти, докато се опитваш да схванеш смисъла на неразбираеми таблици и класификации. За повечето хора това безумие приключва в единайсети клас с дипломирането и броенето: „Едно, две, три, четири“ и т.н. За немалка част от социума мъката продължава още няколко години в университета, но евентуално един ден свършва и те най-после ще могат да се появят с апломб на сцената на живота, широко компетентни по всякакви въпроси от антивирусен имунитет до ядрена енергетика.
Но лекарите не се измъкват тъй лесно. Ние ежедневно признаваме смирено своето невежество пред необятната медицинска наука – и затова сме длъжни да прочетем още една глава, да преговорим стара, да преровим научните изследвания още веднъж и да проверим дали по време на последната ни почивка не се е появило нещо ново, способно да преобърне из основи понятие, което някога сме усвоили в университета. Ние сме обречени – хвърлени в катакомбите на знанието, осъдени да учим непрестанно, отново и отново, завинаги.
Ще ви дам съвсем реален и личен пример от оня ден. Пътувам си най-кротко в метрото на път за работа и преговарям наум секционна техника, защото днес съм дежурна по зала, а не съм правила евисцерация от четири месеца. Нещата се забравят, като не ги работиш всеки ден, нали знаете? Та блейкам си аз отнесено и си повтарям групите шийни мускули, но все пак успявам да доловя, че елегантно облеченият мъж пред мен настоятелно ме фиксира с поглед. Той се накланя към лицето ми и ми шепне интимно: „Забелязвам, че ме оглеждате старателно от горе до долу. Дали мога да Ви помогна с нещо?“.
Аз примигах и доста се сконфузих:
„А, не. Аз просто преговарям върху Вас аутопсионна техника, че днес съм дежурна по морга.“
Как да му обясниш на човека, че това си е проклятието на професията? Ученето никога не свършва и мозъкът ти постоянно работи. Дори като съм в супермаркета да пазарувам или като си мия зъбите, все обмислям някоя диагноза и вадя телефона да правя справки в научната литература. Само докато спя, предполагам, съзнанието си почива, но и за това не съм сигурна. Вчера съпругът се оплака, че напоследък през нощта, като пробва да ми пусне ръка под юргана, аз му вкарвам лакът и почвам да му обяснявам патоморфология насън.
Тъй че се усмихнах извинително на привлекателния господин и се опитах да замажа неловката ситуация с присъщата ми адекватност: „Аутопсионната техника е последователна серия от разрези на различни органи и части на тялото с определени правила в изпълнението. Визуалното им повторение е много полезно за мануалната памет. Първо ще разрежа кожата под адамовата Ви ябълка и ще продължа надолу почти до чатала“, обясних аз, посочвайки с пръст. „После ще направя отвор в перитонеалната кухина и ще пъхна два пръста в корема Ви... това също е и проверка за асцит.“
За патолозите се говори, че били темерути и необщителни. Не че не сме, но на мен все ми се иска да променя този имидж. Тъй че наистина се постарах да бъда приветлива и изключително любезна. Но кой знае защо, господинът не го оцени, а с каменна физиономия се отдалечи в другия край на вагона.
И стоях си аз там, мигайки на парцали и чудейки се какво толкова неподходящо съм изръсила. Стана ми още по-неудобно, но бях притисната откъм време и трябваше да продължа с преговора. Веднъж като пристигна в болницата, веднага ще ме подхванат други задачи и няма да имам свободна минутка въобще.
Обаче щом стигнах до виртуалната евисцерация на тазовите органи, зарязах въображаемата аутопсия и извадих телефона си да проверя определението на един тумор според новите класификации. През последните години все не могат да конкретизират кератоакантомът дали е рак, или жаба. Е, оказа се, че в тазгодишния алманах на СЗО все пак са решили, че е рак. А около мен в метрото хората четат вицове в телефоните си, пазаруват обувки и гледат клипчета.
Хора, искате ли за децата си такъв живот като моя? Не, не искате.
Следващата година, напомням – не повече от четирима кандидат-студенти, че да влязат двама."
(Откъс от романа „Максимус Минимус“, Издателство Атеа)
