14/11/2025
Съдържанието е неподходящо за читатели под 16-годишна (биологична или емоционална) възраст.
Някой се осмели да почука по вратата на кабинета ми и аз с нежелание отлепих очи от окулярите на микроскопа.
– Да? – викнах негостоприемно.
Вратата се отвори и в рамката ѝ застана той. Онзи студент, Младенът.
– Добър ден. Дойдох да ви питам за един препарат – рече, показвайки стъкълце. – Нали казахте да ви търсим в кабинета ви, като имаме въпроси?
Да, така бях казала. Но пък най-малко очаквах именно този студент да ми цъфне тук с жажда за знания.
Той ме гледаше с тънка усмивка, леко разкрачен, с черни джинси, опънати по релефа на феморални мускули. Хм. Приближих се до него да зърна хистологичния препарат. Стъкло от учебния ни отдел – познах го по надписа. Значи този младеж в действителност сега гледа препарати долу в залата с микроскопите. А това, трябва да отбележа, е рядко явление в началото на семестъра. И наистина се е качил тук да ме пита нещо по диагнозата? Вдигнах глава, за да го погледна в лицето. Непривично ми беше да гледам някого НАГОРЕ, още повече че в момента бях и на висок ток. А той продължаваше да се усмихва лекичко, даже донякъде загадъчно.
– Заповядайте – поканих го с жест, стараейки се да звуча неутрално. – Придърпайте си стол.
Имах си предостатъчно работа, но се чувствах длъжна да отговоря на каквито питания има. След три години този жребец за разплод щеше да се дипломира и да си играе на чичо доктор с реални пациенти. Бях длъжна да се постарая да го науча на нещо, доколкото бе възможно.
Младенът си постави стола прекалено плътно до моя, седна и ми подаде хистологичния препарат. Беше се разположил толкова интимно близо, че тялото му почти допираше моето – все едно сме сърдечни дружки, решили да обменят кожен микробиом. Потуших импулса си да се дръпна рязко встрани – можеше да се обиди, че го имам за прокажен или нещо подобно. А това би било лошо начало за какъвто и да е диалог. Пък и нямаше начин да гледаме заедно в един микроскоп от различни части на стаята, нали?
Разучавах го с крайчеца на окото си. Ето това са широки рамене – опитах се да не вдигна вежди. Те сякаш заемаха половината от макроскопското ми поле на зрение. Как пък този младеж не изглеждаше толкова едър в семинарната зала? А може би просто не съм свикнала да споделям кабинета си с други хора – това трябва да е.
Сложих стъклото върху предметната масичка и го фокусирах. От един поглед ми стана ясно, че е базалноклетъчен карцином. Скучно. Това е най-честият вид кожен рак и ако патолозите имат някакви проблеми с него, те са свързани с изключително редките му, но безумно полиморфни подварианти и, разбира се, с резекционните линии. Обаче за студентския ни отдел давахме срезове само с най-тривиалните му и класически форми. Облегнах се назад в стола си и попитах търпеливо, криейки отегчението си:
– Какви са въпросите ви?
– Това е базоцелуларен карцином – започна отривисто той. – В този препарат се виждат всичките му типични характеристики: карциномните гнезда с малки базофилни клетки, които наподобяват базалния слой на епидермиса, периферното им палисадно подреждане и отлепването на туморните гнезда от околната тъкан, което е артифициално и се получава при обработката на тъканта в лабораторията.
Ами, браво. Назубрил е хистологичното описание на учебния препарат. Повечето студенти и това не могат. Но защо го е направил? До колоквиума има още бая време.
Не казах нищо, а просто го наблюдавах изчаквателно.
Той хвърли поглед към втория ми монитор, където почти винаги вървеше изображение в реално време от видеокамерата на микроскопа. Гостът ми завъртя макровинта да фокусира и посочи към екрана:
– А защо се получава артифициалното отлепване?
Брей, момъкът фактически посочи въпросната структура. Значи той не приказва наизуст, а наистина разбира за какво говори. Обясних накратко:
– При фиксация и обработка на тъканите, те се контрахират и дехидратират. Туморната тъкан и фибромиксоидната строма около нея имат различна плътност и коефициент на ретракция. Затова се получава разслояването.
– Ааа, ясно – той се загледа се в екрана и помести препарата. – А ето тук палисадите се виждат идеално – отбеляза със задоволство.
Сега вече наистина се ококорих. Той в действителност показваше туморните палисади, а не нещо друго. Знаете ли колко пъти се се случвало третокурсник в началото на семестъра да направи патохистологичен разбор на кожен карцином? Точно нула пъти. Че аз бих му писала шестица на практическия изпит още тук и сега. Още повече, че именно в същия този стол миналата година беше седнал един хирург, дошъл да спори с мен заради своя инфилтрирана резекционна линия. Карциномът, който беше оперирал, беше и от същият тип – базоцелуларен, но той не бе успял да го изреже в здраво. И в онзи ден също бях включила видеокамерата на микроскопа, за да покажа на хирурга фактите, но се оказа, че той въобще не можеше да се ориентира на хистопрепарата от собствената си операция – въпреки професорската си титла.
А това момче тук се справяше блестящо.
– Но това, което всъщност исках да ви попитам – измъкна ме от мислите ми младежът, – то е… чакайте да го намеря. А, ето го. Това туморен ембол ли е?
Шаш още веднъж. Младенът знае какво са туморни емболи?
Вгледах се в екрана. Това, което той сочеше, наистина изглеждаше съмнително за ембол.
Опрях очи в окулярите и фокусирах. А отляво почувствах топъл дъх във врата си. Очевидно студентът се бе долепил до мен, че да заеме микроскопа, веднага щом го освободя. Но някои хора са си така. Концепцията за лично пространство им е напълно непонятна. А личното пространство е нещо неприкосновено. Но иди обяснявай…
– Не е ембол – заключих аз и се отдръпнах от микроскопа. Завъртях обективите, превключих на увеличение х40 и посочих към монитора. – Това е периферен срез от космен фоликул. Нали луковиците на космите са тумбести и овални. Ако ги нарежете по дължина на сто филии, най-крайната ще изглежда така, като кръгче в кръгче. Я по-добре го разгледайте през микроскопа, а не на екрана. Оптиката му е с по-високо качество от видеокамерата му.
Студентът ме послуша и впери поглед в окуляра. Но след малко се обади:
– Изместих препарата, без да искам. Бихте ли проверили дали гледам правилното нещо?
Сдържах се да не правя кисели физиономии и отново се наклоних към микроскопа. Докато намествах фоликула централно, този път усещах влажен дъх не във врата, а върху бузата си.
Стиснах зъби и поклатих глава. Няма да я бъде тая. Обърнах се бавно към госта си с намерението тактично да му обясня някои порядки на културното поведение. Като се обръщах обаче, почти забърсах нос в неговия. За момент се гледахме мълчаливо на около пет сантиметра разстояние един от друг. Той прокара език по устните си, докато ме наблюдаваше внимателно.
– Благодаря – усмихна се и пак зае микроскопа.
Разучавах ту профила му, ту тавана, като си мислех, че тази консултация на учебен препарат продължава необичайно дълго. Но беше видно, че студентът сега наистина попиваше информацията, която му давах, и не можех да го отпратя. Само хвърлих мрачен поглед към купчината табли с хистологии, които ме чакаха на съседното бюро.
Накрая, явно нагледал се до насита, той се облегна назад и разпъна ръце зад главата си. Кълбата на бицепсите му се очертаха под фланелката.
Аз свъсих вежди замислено:
– А откъде така добре го научихте този препарат?
– От материалите ви в интернет – подсмихна се той. – Познатите ми от горните курсове ми казаха за тях.
– А, тъй значи – кимнах одобрително. – Но не съм ги обновявала от години. Е, очевидно и старите си вършат работа.
И чак тогава забелязах несъответствието.
– Я чакайте малко! – най-сетне и аз почнах да влизам в час. – Този препарат е в програмата ви за следващия семестър. Защо губите време да учите нещо, което ще ви трябва след половин година?
Присвих очи подозрително. Що за театър беше всичко това? Тук имаше нещо, което не разбирах.
Младенът изведнъж стана сериозен, сведе поглед и сплете пръстите на ръцете си.
– На чичо ми миналата седмица му изрязаха нещо от гърба, което му казали, че е базоцелуларен карцином. Чичо беше шашардисан. И ме попита какво е. Лекарят му нищо не му обяснил. Ама и аз не знаех какво да му кажа – въздъхна и съсредоточено закова очи в лицето ми. – А би трябвало да знам. Нали още три години и ще съм лекар.
Я гледай ти. Това звучи като зародишно чувство за отговорност. Изгледах го със симпатия и кимнах да продължи.
– Бях видял този рак в списъка с изпитните ни препарати и помолих лаборантката в учебния отдел да ми го даде.
– И взехте, че го изучихте – наклоних глава настрани, гледайки го изпитателно. – При това, го изучихте перфектно. Мисля, че сам, без проблем, ще можете да поставите диагноза на чичо си. Видял ли сте хистологията от операцията?
– Не още.
– Време е. Готов сте. Ако все пак имате съмнения, можете да донесете стъклата при мен.
И му се усмихнах за първи път – за първи път въобще. Той ми се усмихна в отговор и после сведе глава, може би от стеснение.
Съзерцавах лицето му и продължавах леко да се усмихвам.
Хубави лица съм виждала достатъчно – от най-различни раси и националности. Но хубавият български мъж е нещо специално. А в чертите на това Лудо Младо имаше нещо от баща ми, както и от братовчед ми. И от учителя ми по литература в четвърти клас. Беше нещо неуловимо в скулите, формата на носа, положението на веждите и дълбочината на очите, което си беше родно, наше – и не се срещаше никъде другаде по света. Беше някаква антропологична магия, която нашепваше за вятъра на Балкана, за полетата от рози в подножието му, за знамена от конски опашки през мъглата на вековете.
Едно красиво лице може да те сепне, да прикове вниманието ти… Но родното красиво просто ми извива душата на фльонга. А нещата са толкова прости. Каквото съм видяла в детството си, е оставило отпечатък във възприятията ми завинаги. Защото, когато ходех все още права под масата, съседският батко, когото гледах отдалеч и захласнато му се възхищавах, той не изглеждаше ли досущ като този красавец, седнал пред мен сега? А треньорът ми по…
Внезапно хубавецът пред мен вдигна ръка към лицето ми. Очевидно не замахваше за удар, затова се сдържах да не го блокирам. Но какво правеше?
Той отмести кичур коса от бузата ми и го закачи зад ухото, прокарвайки бавно пръсти по кожата ми и спирайки в меката част на ушната мида, като я щипна леко. Вътрешно ахнах.
Какво беше това? Какво? КАКВО?
Нима той се пробваше да ме съблазни?
Но защо?
Младенът продължаваше да ме гледа с едва забележима усмивчица, докато очите му шареха по лицето ми.
Да не е хлътнал по мен?
Неее. Твърдо не.
Мъжете, които допускаха фриволността да се влюбят в мен, развиваха една характерна влажност на погледа, която липсваше у неговия. В очите на този тук, които в момента следяха всяко мое движение крайно изпитателно, имаше дързост. Даже… мъничко наглост.
Имаше самоувереност.
А-ха. Просветна ми.
Той иска АЗ да се увлека по него.
Хм. Е, мисля, че знам какво е в главата му. И аз съм имала пубертет. Ясно помня как буквално за три месеца животът ми се преобърна. От лапе, което се катереше за джанки по дърветата, изведнъж се превърнах в нещо, което мъжете спираха да зяпат, побутвайки се и подсвирвайки. Независимо от това, аз и после продължих да се катеря за джанки – но аз съм си аз, а не всички са като мен. Усещането, че можеш да въртиш противоположния пол на пръста си, е екзалтиращо и лесно може да прати самочувствието на някои хора в орбита. И в резултат, този някой може да си въобрази, че е божествен сваляч.
Но настоящият екземпляр тук, който сега небрежно докосваше бедрата си в моите, бе поне на двайсет и една години и трябва да е отдавна излязъл от своя пубертет. Или не е?
Почнах да сглабям цялостната картинка в съзнанието си. Очевидно Младенът е успял да завърти главите на две-три асистентки от няколко катедри – за радост и забавление на неговия студентски поток – и е решил да спретне номера си и при мен. Но едно е преценил погрешно. Тук не е коя да е катедра, мой човек. Това е Патологията.
Тук дисекцията и аналитичното мислене са формата ни на съществуване.
Не, той хич не е влюбен в мен. Определено не ме и харесва. Представа нямам дали ме цени като преподавател. Но едно вече е ясно – той е тук за отмъщение. Целта му е да се прехласна по него и съответно да награби каквито благинки дойдат от симпатията ми. Като същевременно ме одумва и прави за смях пред приятелите си.
Всъщност това бе перфектното отмъщение за оскърбленията, които му бях нанесла по-рано, признавам му го. Даже бих му изръкопляскала, но сега не бе моментът. Идеално замислено е като реципрочност, тежест на унижението, даже има и нотка на справедливост. Но има и един проблем – когато работиш с непълни входни данни, стигаш до грешни изводи.
А Младенът някак е решил, че аз познавам мъжките полови органи само по анатомична морфология и латинска терминология? Че имам хипотрофично либидо и съм непорочна жрица на науката, на която той сега ще направи услугата да я запознае с женската ѝ същност?
Частичните знания в коя да е област са много опасно нещо, защото създават фалшиво усещане за компетентност.
А фактите са: либидото ми хич не е атрофично, напротив – то има мощ, колкото на ядрен реактор. И поради този факт, то забърка няколко огромни каши преди около петнайсетина години. Младенчо няма как да знае за тези събития, защото тогава той е бил безгрижно хлапе в детската градина. Но на мен кашите ми създадоха проблеми и оттогава либидото е наказано и затворено под ключ.
А кой е толкова могъщ, че да държи либидото в затвор? Волята ми – тя е колкото два реактора. И дано да продължи да се справя все така добре, защото, ако онова нещо избяга на свобода и тръгне да си развява байрака, очаквам да се случат природни бедствия. Накратко, където Младенчо отива, аз оттам се връщам. Това е историята вкратце.
Сега, след като му поставих диагноза, вече и знаех как да подходя. Юнакът тук наистина ще получи ценен урок, само че няма да е по ПАТОХИСТОЛОГИЯ.
Започнах да си вея вятър с ръка.
– Извинете ме – измънках немощно. – Изведнъж ми стана горещо.
Събеседникът ми запази мълчание и успя идеално да прикрие ехидността в усмивката си.
Станах, съблякох с пуфтене болничната си престилка и я провесих на съседния стол. Отдолу бях по впит клин и блуза, която подчертаваше талията. Клинът пък подчертаваше... сещате се кое. Издърпах металната игла от кока си и оставих русите кичури да се разпилеят по гърба ми. Те не спряха там, разбира се, а се провесиха над глутеуса, нежно завивайки се в къдрици по меката му заобленост. Погледът на Младена се прикова към съответната локализация. Ей затова почти винаги държа косата си вързана – не искам хората да се разсейват.
Положих замислено пръст върху устните си и рекох:
– Хм. Мисля, че някъде тук имам още един препарат с базалноклетъчен карцином. Ще ви е интересно да видите вариациите в морфологията.
На сантиметри от посетителя си, кръшно се наведох под ъгъл в кръста от деведесет градуса, живописно демонстрирайки профила на трогателна поза от живота, която често може да се наблюдава по Анимъл Планет, както и по някои други телевизионни канали. И започнах да ровя в шкафа на бюрото си. Представа нямах дали някъде из кабинета ми се валя учебен препарат с базалиом. В това чекмедже определено знаех, че нямаше – тук държах червилата си.
Решавайки, че гостът ми достатъчно се е наслаждавал на страничната гледка, се изместих леко, центрирайки задните си полусфери точно под лицето му. Всеки момент очаквах да почувствам ръката му върху тях.
“Дано момчето да устиска” – помислих си. Защото, ако сложи ръката си там, ще излети право през прозореца.
Бавно и чувствено се изправих, грациозно извивайки таза и гръбнака си в хиперлордоза. Усещането беше приятно. Защо не правя по-често упражнения за гръбначен стълб? Полезни са.
– Ммм. Май всичко съм върнала обратно в учебния отдел.
Младенът ме гледаше с полуотворени устни, като леко потреперваше. Добре.
Седнах на стола си и преплетох колене в неговите. Фиксирайки очите му със своите, взех ръката му и я притеглих в скута си. Обърнах я с дланта нагоре и лениво прокарах нокът по кожата му. Ръката му неволно подскочи.
“Точно така – кимнах му наум, – това се казва отразена соматосензорна реакция, малкия.”
– Чувствам се длъжна да ви се извиня – рекох умолително, – за доста грубото си отношение към вас през изминалите седмици. Изглежда, грешно ви прецених – въздъхнах. – И трябва да ви кажа, че съм трогната от загрижеността към чичо ви – отърках ръката му в бедрото си и почнах разсеяно да я галя, докато говорех. – Защото, все пак, семейството наистина е най-важното нещо.
Той се прокашля и рязко издърпа крайника си от скута ми. Облегнах лакът в бюрото и почнах да шаря с пръст по долната си устна. Той следеше пръста като хипнотизиран.
– И много се радвам – продължих аз, все още мачкайки вермилиона си, – че вече чувствате отговорност към бъдещата си професия. Много студенти, дори чак в шести курс, не осъзнават тежестта на това, с което да се захванали.
И с мила, майчинска усмивка, положих ръце на раменете му. Привидно без да искам, прокарах нокът по дължината на шията му. Тук той вече се сгърчи от истински спазъм.
Стана ми малко жал за този младок. И все пак, той се брои за рационално същество, нали? Колкото и да е самоуверен в собствените си способности, би трябвало да отчете факта, че е млад. А това обикновено е тъждествено с “неопитен”. Не можеш да отидеш при кака си с намерението да я баламосваш, като не допуснеш дори за миг, че тя може да е над твоята лига.
Младен беше прекалено лесен. От друга страна, не бих могла да си играя по същия начин с един четиридесетгодишен мъж, например. На тази възраст, какви ли не спечени ситуации са им минали през главите и повечето от тях са се научили да се владеят. А освен това са вече до известна степен преситени и не се впечатляват така лесно. Пък и нивата на тестостерон не са същите…
– А… А… Бихте ли ми показали периневрална инвазия?
Бях се замислила и, оставен на самотек, Младенът се беше възползвал от момента да се поокопити. И браво, че знае за карциномната инвазия в периневриума, впечатлена съм.
– Съмнявам се, че ще успея. Не и на този препарат. Той е нодуларен вариант, най-безобидният. Периневрална инвазия се намира най-често във варианта “морфеа”.
Подадох му стъклото, защото не исках да го забрави на излизане, а после да трябва да се връща в кабинета ми и да прекъсва работата ми отново. Време беше да изпращам студента да си ходи по живо по здраво и да подхващам таблите с хистологии.
Схванал намека, гостът ми се изправи.
– Винаги съм се чудила – провлачих аз, – трудно ли се ходи с ерекция?
Той ме изгледа изумено и бързо се изниза през вратата.
(следва продължение)
Фиктивно съдържание. Даденият текст е литературна творба и художествена измислица. Всяка прилика с действителни лица и организации е случайна и непреднамерена. Медицинските твърдения и терминология са използвани на аматьорско ниво, за артистичен ефект, и не представляват здравен съвет. Всички права са запазени.
