18/03/2026
Е. е на 14.
Има най-красивото телосложение, което съм виждала – с грациозни издължени крайници и изправена стойка.
Челото ѝ е деформирано от ударите, които сама си причинява.
Косата ѝ е подстригана съвсем късо – сама я е отрязала.
Харесва ластици, но трудно си ги слага.
Е. се разстройва, когато навън вали и е щастлива, когато си говорим за дрехи.
Е. знае думи като „маншон“, „колие“, „ръкавели“, „маншет“, „бутониера“, „корсет“.
Е. знае десетки думи за различните нюанси на русата, кестенявата и черната коса.
Речта ѝ е красива, специална, богата, носталгична и остра като нея самата. Някак не те оставя безразлична.
Когато дойдох в дома ѝ, Е. ме хвана за ръка и искаше да ми покаже всички етажи от 1вия до 6ия в нейния блок. Минахме ги тичешком. Това ме върна в детството, сякаш бях с най-добрата си приятелка, с която имахме своите си момичешки тайни, които нямаме търпение да споделим.
Когато си тръгвах от дома ѝ, майка ѝ ми разказа, че кризите ѝ са толкова бурни и интензивни, че често се налага физически да бъде удържана, за да не се нарани сериозно.
Това ме върна в реалността и в килията, в която крехката душа на Е. живее – там няма удобни, предсказуеми моменти, няма хармония и тишина, няма хронология и натрупване на сигурни, спокойни спомени, няма думата „мамо“…. Е. е осиновена. Майка ѝ е прекрасна.
Аз ѝ нарисувах красиво облечена дама, под нейна диктовка.
Тя нарисува и надписа за мен това.
Как ми се иска да можех някак да отключа тази нейна килия, но не мога…
Не мисля, че някой може…
Благодаря ти Е. 😢❤
