02/12/2025
За преподаването, терапията и приятелството
Пиша това приятно развълнувана, непосредствено след урок с моя ученичка.
След доста години работа с деца, от година и половина започнах да преподавам и на възрастни. И това се оказа една нова, безкрайно интересна вселена за мен…
За разлика от работата с деца, в процеса на работа с друг възрастен човек, който също има своята богата опитност, който със сигуронст знае и умее нещо по-добре от преподавателя си (не, че при децата това не важи), който носи пълна отговорност за своя учебен, но и психически и емоционален процес, пред един учител се поставят много нови предизвикателства… Но и нови възможности. И именно за тези възможности ми се ще да поговоря…
От години полето на ТЕРАПИЯТА ме дърпа и все още се чудя - да помъкна ли крак към по-терапевтично ориентирана работа и някак отговорът все още не е твърдо ДА. Днес разбрах защо. Защото в терапевтичния процес, там, където очертано и ясно ти си в позицията на подкрепящия, бих казала дори - на “лечителя” (макар това да е двустранен процес), се отнема възможността на тази магия да се случи ЕСТЕСТВЕНО. Неподправено, както е в нерамкираното човешко общуване.
Днес пред мен една прекрасна жена влезе в урок със извинение, че не си е научила думите и излезна от урок олекнала, освободена и благодарна. Защото за първи път се почувства РАЗБРАНА. Защото за първи път намери поле да сподели нещо толкова интимно, толкова съкровено, за което трудно се споделя дори и със специалист, терапевт, психолог и прочее. И това не е нещо, което може да се случи просто така.
Тази ученичка е от онзи тип хора, които се отпускат много, много бавно, трудно се доверяват, разлистваш ги лист по лист, приближаваш се постепенно и пристъпваш едва, когато те ти отворят вратата. Което може да се случи много индиректно и дори незабелязано. Трябва да дебнеш! Те копнеят за близост, копнеят да се отпуснат, но вътрешните им защити често ги спират. А близостта и изграждането на доверие в случая - бяха ключови, за да може да протече и ползотворен учебен процес.
Темата на разговора ни, разбира се, няма да споделя, но ще споделя, че този човек е търсил някакъв отговор в тази тема с години, из разговори с най-близките си жени, с колегите си мъже, дори със свой родител и ровейки за информация и помощ из интернет. Оказва се, че тя е в позиция, в която обикновено жена не попада, съответно повечето съвети в пространството са насочени за обратната страна на нейната позиция и никога и никъде не успява да срещне истинско разбиране.
Когато толкова месеци по-късно, по време на упражнение за говорене, изведнъж такъв човек сподели нещо толкова интимно, това докосва сърцето ти дълбоко… Не защото си “си свършил работата” или защото ти специално имаш някаква заслуга, няма нищо общо с теб.
И има всичко общо с ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ - там, където копнеем да се приближим, да се споделим и най-накрая сгромолясваме бариерите помежду си!
Особено, когато работиш с такъв тип хора - те трудно се протягат на помощ. Трудно ще потърсят психотерапевт или някой, който да ги подкрепи. Но тук животът, пре-мъдър и пре-грижовен, винаги намира начин да ни помогне, да ни повдигне. Обикновено - чрез друг човек. И ми е важно да уточня, че това е напълно двустранен процес…
С тази прекрасна жена започнахме работа преди около 8 месеца. Когато получих заявката за уроци с нея, във въвеждащото интервю тя сподели, че чувства огромна неувереност в способността си да борави с езика. Бях ужасно изненадана на първия урок след това, когато видях колко е високо нивото ѝ. “Аха, тук ще имаме да работим с психическите бариери. Любимото ми!” - казах си. И така започнахме един обучителен процес, с който тя не само дръпна нагоре за отрицателно време (от А1 в момента боравим с материя от ниво Б2), но и на мен им доставяше огромно удоволствие.
Скоро започнаха и уроците за speaking, в които разисквахме какви ли не теми. Вярвам, че разговорът на чужд, а не на майчин език, много ѝ помогна да се отпусне. Постепенно откривахме, че от една страна сме избрали напълно различен житейски път (тя - строго в академичното си развитие, със стабилна еднообразна, но интересна за нея професия, със семейство и две деца и апартамент за изплащане, а аз - увлечена в изкуство и пътешествия, съзнателно избрала да не създавам семейство поне на този етап от живота си, вървяща по пътя на личностното развитие, на моменти - сменяща домовете си като салфетки и с работа, която да си позволя от всяка точка на света, в удобно за мен време). От друга страна обаче, толкова много си приличаме… И то по едни особени човешки параметри, за които също не се споделя лесно с почти непознат (например в тенденцията към силна тревожност, болките в кръста и прочее). И това въведе между нас една атмосфера на РАЗБИРАНЕ, в която бяхме по-скоро ПАРТНЬОРИ, а не толкова ръководител и следващ, както обикновено се възприема връзката учител - ученик.
Границата между тази връзка, обаче, и преминаването в сферата на ПРИЯТЕЛСТВОТО, е тънка и не, че е нежелателна, но променя характера на това специфично общуване. И затова, въпреки, че е отговорност на преподавателя да държи тази граница внимателно, за него този вид близко общуване е не по-малко ценно и бих казала, дори - необходимо.
В срещите си с тази жена, аз минах през своя особен процес. За мен лично, беше вдъхновяващо да видя, че човек, срещащ същите проблеми като моите, се е справил с живота, с раждане, с отглеждане на деца, с операции, с работа, с всичко. След всеки урок с нея, аз се чувствах щастлива. По-особеното наблюдавах в последните 2-3 седмици, които бяха изключително труден период за мен. След всеки урок с тази жена, аз разцъфвах! Дори не заради нещо конкретно - самото ѝ присъствие, общуване с нея, ме разтоварваха. Една сутрин се събудих, отново доста стресирана, и със съжаление установих, че не е ден, в който ще имаме урок. Това ми направи силно впечатление… И макар да го знаех, си дадох сметка какъв огромен ресурс може да бъде някой, в общуването с когото, водещата роля уж играеш ти. Особено ако това е човек, който на пръв поглед, не би избрал за приятел. Не за първи път го осъзнавам и усещам, но за първи беше толкова силно.
А днес… Днес просто се разтворих.
Защото отново се изненадах каква вселена е човешкото същество… Колко много хора от нас затискат с камъни във вътрешните си пещери своя потенциал, желанието си да бъдат ДИВИ, да се развихрят, да лудеят, да опознават света, да експериментират, да играят по детски с живота, да флиртуват с него и да опознават божествената си безгранична същност
отвъд рамките, които семейната среда и социалното обуславяне са ни поставили!
Защото е трогателно да видиш как един човек открехва вратата на уязвимостта си и спира да нарича свой казус “проблем”, започвайки да вижда, че това всъщност е един ТВОРЧЕСКИ ПОТЕНЦИАЛ, който търси своя път да се прояви…
И най-вече, защото днес ми се напомни за това необикновено преживяване да си ЧОВЕК, който има възможността да се споделя, обменя, да подкрепя и да вижда колко безценен е житейският опит, който съдбата му праща под формата на “предизвикателства”.
Има смисъл. Има смисъл от всичко.
Само да се обменяме.
Само да БЪДЕМ.
