01/11/2024
В деня на будителите споделям една малка част от новата ми книга: Психоанализата и ежедневните неща.
Първото есе е посветено на пробуждането. (Още е в много суров вид, ако сте със слаби нерви за грешки и редакционни нередности бъдете предупредени!)
Съзнанието без съмнение се основава на процеса на будност. Две думи за „хардуера“ на съзнанието тогава. Съвременните проучвания на свързаността в мозъка, откриват дълбинна, подкорова мрежа, която обвързва мозъчния ствол, таламуса, хипоталамуса и базалния преден мозък. Тя отговаря за състоянието на будност. По-горе, в мозъчната кора, съществува друга невронна мрежа, наречена „мрежа на режима по подразбиране“, която има доказан принос за будността и осъзнаването. Според най-новите изследвания на проекта „човешки конектом“, двете мрежи са свързани през няколко възлови локации, но основната е допаминергичната вентрална тегментална област, основа на прословутата „наградна система“ за която се пишат книги като „Допаминов свят“. Мрежата по подразбиране е много интересна за психоанализата, с това, че е активна при отсъствие на внимание към външния свят и подсигурява процеси с ключово значение за живота и терапията като бленуване и сънуване на яве. Казвам това, защото както стана дума в началото, психоанализата не се интересува задълбочено от съзнанието като самостойна система. В малката си книжка от 1930г. „Неудовлетворението в културата“ Фройд смята, че съзнанието произлиза от потискането на инстинктите ни, процес, подкрепен от културата и общественото ни съществуване. Така появата на съзнание и неговата сила се дължат на взаимодействието му с несъзнаваното. И въпреки че то разполага с екзекутивните функции на ума, психоанализата смята, че тази част от нас притежава ограничена самостоятелност, доколкото всички ментални процеси сами по себе си са несъзнавани.
За илюстрация нека вземем способността си да говорим. Почти винаги знаем какво казваме, чуваме и го разбираме, имаме чувство, че контролираме намерението и посоката на казаното, но първо, не си даваме сметка за лежащата отдолу граматика, която определя порядъка на изказванията и второ, не е ясно точно как и кога скрити представи и емоции моделират значенията на думите ни чрез постоянно пораждан подтекст.
Интересна е тогава динамичната свързаност на съзнанието с несъзнаваното. В тази динамика (динамиката е дял от механиката и се занимава с развитието и движението на нещо в зависимост от силите, които действат върху него) съзнанието играе роля на приемник, противник, трансформатор и преводач. Несъзнаваните желания и представи естествено се стремят към съзнанието, така си подсигуряват възможност за реализация, и същевременно осигуряват материал, който ще бъде обект на осъзнаване. Това е ролята на приемник. Ролята на противник се подсигурява по две линии. Първо несъзнаваните съдържания най-често са неприемливи за съзнанието, защото са съдържателно неуместни (сексуални, разрушителни, завистливи и т.н.) и второ, защото са силно инвестирани с психична енергия и нарушават психичната хомеостаза. В тези случаи се включват изтласкване, изместване, дисоциация и други механизми за отдалечаване от съзнанието. Фройд, използва механизмите на работата на съня, за да обясни, че несъзнаваните представи могат да намерят място в съзнанието, само ако са дегизирани, чрез процеси подобни на метафоричното пренасяне или символизацията. От тук и ролята на трансформатор. Накрая остава да си припомним, че всяко трансформирано съдържание подлежи на свързване със словесни представи – основният ресурс на съзнаваното мислене. Това предполага рефлексивна способност, а това наричаме вътресистемен превод.
Още по-ясно ще си обясните това сложно взаимодействие между съзнавано и несъзнавано ако си помислите за парадоксалността на психоаналитичната техника. Началните опити с хипноза (бел. Снимка, от старогръцката дума за сън), лежането на кушетка (основната позиция за сън, която отнема еволюционните предимства на изправената поза), подтиква към регресия и намаляване на съзнавания контрол. Фундаменталното правило за свободни асоциации на пациента и плаващото внимание (или слушането без спомени и желания) на терапевта. Всички те са способи за надхитряване и преодоляване на съзнаваното мислене. И същевременно стремежът е щом, въпреки съпротивата и изтласкването, се прояви несъзнаваното да бъде, доловено, трансформирано и дори превърнато в съзнавано. (“Wo Es war soll Ich warden.” “Там където е било То трябва да стане Аз” Нови лекции за въведение в психоанализата, 1932г)
Преносните смисли на пробуждането
Ще се спра на няколко „метафори чрез които живеем“. (както се казва и великата книга на Лейков и Джонсън от 1980 г). Основната идея е, че мисленето ни се основава на метафоричен процес, който прехвърля опит и чувства от едно измерение, най-често идващо от телесния, двигателен и непосредствен опит върху други абстрактни измерения на съществуването. Доброто е винаги горе, справедливото дясно, човекът е растение което разцъфтява, животът е пътуване, а събуждането е ново раждане, идване у дома или съзряване. Извинявам се, но често една метафора обяснява друга и така „надолу има само костенурки“. (бел за костенурките, У. Джеймс).
Събуждането като идване у дома
Повтарящият се процес на събуждане се преживява първо като връщане в едно вътрешно, лично пространство. Пробуждане в мястото, което обитаваме като дом и това място е тематизирано под множество рубрики от психоанализата – вътрешен свят, Аз, себе си и т.н. Но тук ми се иска да се обърнем към една психоаналитична поетика – говореща със словото на Гастон Башлар (бел. За книгата и как импровизирам). Нужно ни е само леко изместване, за да чуем това, което той казва за дома в „Поетика на пространството“ и да го пренесем върху чувството ни за себе си. Стойностите на подслоняването и обитаването са така дълбоко вкоренени в несъзнаваното, че е достатъчно само едно побутване, за да изплуват. За да разведем някой из родния си дом, първо трябва да пробудим себе си и тогава в нас оживява онова най-истинско място, домът на мечтанието, на бляновете и спомените. Този дом не може да бъде разказан обективно, да той може да бъде разгледан и видян в настоящето, но неговата дълбина винаги остава свързана и с миналото. „ За какво е нужно например да дам плана на стаята си, да описвам малката стаичка в дъното на тавана, да обяснявам че от прозореца през пролуката между покривите се вижда хълмът? Само аз мога да отворя в спомените си от един минал век дълбокият долап, в който се задържала неповторимата миризма на грозде, съхнещо върху решетката“. Башлар говори за тези кондензации на смисъл и чувства, които ни поставят на прага на бляна. За да се пробудим за този дом е нужно да си припомним, че той е физически вписан в нас. „Думата навик е прекалено износена, за да може да предаде цялата страстност на връзката между нашето незабравящо тяло и незабравимата къща“ Това вписване е запазило всички функции на обитаването, в нас има диаграма на този дом и той е прототип за всички други обиталища. И какво тогава е домът и защо съществува неумолимото завръщане в него и пробуждането на спомените. „ Домът е съвкупност от образи, които дават на човека основания и/или илюзии за стабилност“ Ето и поантата на Башларовата метафоричност – „ние постоянно извикваме (нашият дом) във въображението си, да успеем да различим всички негови образи, означава да разкажем за душата му“. Гастон Башлар го прави с невероятна умелост като комбинира описателност, аналитичност (нарича това занимание топоанализа) и метафоричност и въпреки това, както сам казва, истинското пробуждащо описание на дома - блян е възможно само поетично.
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни…
Дори няма нужда да прочетем докрай стихотворението на Дебелянов, за да се пробудим в този наш дом.
Събуждането като идване в себе си.
Усещането че съществува свят, съвпада с усещането за „себе си“ (бел. Self vs Ego). Дори в първите дни на живота този пробуждащ се порив за откриване на нещата навън и вътре в нас може да се долови. Светът и себе си, „не мен“ и „мен“ са в постоянен унисон и дисонанс, разговарят, разбират се и си противоречат, а бебето показва невероятна целеустременост за взаимодействие с животa наоколо. Най-вече с майка си, то трябва да я привърже, да я слее и да я отличи. От тези първи взаимодействия, доловими само в потръпвания, слаби стонове и гримаси се пробужда човешката субективност. Като че ли този възникващ аспект на себе си, забележително описан от психоаналитика на човешкото развитие Даниел Стърн, се повтаря за мили секунди в сутрешното ни пробуждане.
После изплува за една физическа цялост, снабдена със сетивност, със схеми за последователност и свързаност, притежаваща собствена действеност. Това базисно ядро на себе си, вкоренено в сензорното и телесното, е организиращият принцип на въплътеното (embodied) ни преживяване. Върху него се пробужда и настанява нов принцип, от който ще се роди нов аспект на себе си. Тук Аз и другия, (обектите, света) не са просто физични същности имащи присъствие, действеност и сетивност. Аз и те имат психични измерения – чувства, мотиви, намерения. И сега психичните състояния доминират светът и той е одушевен като мен. Ние сме през менталните си отношения. Сега има Аз, който може да има нещо на ум, да желае, да чувства и да фантазира, той има субективност и точно тази същност чувстваме като себе си. Стърн твърди, че тази психична организация или способността, което ни дава субективното чувството за себе си се появява между 7-9 месец от раждането ни. Още толкова месеца по-натам в развитието и още няколко милисекунди в пробуждането ни и психичната ни субективност получава допълнителен бонус, възможност да задържа усещанията, желанията и спомените за взаимодействията със себе си и света. Субективността се организира в нещо като собствен склад, където може да има осезаема последователност, тя все повече обитава един личен свят на знание и опит. Най-важното, този опит може да се реорганизира, символизира и комуникира чрез език! Имаме словесни представи, думи и живеем в света на вербалната свързаност и отношения. Имаме езиково себе си. Добро утро!
