Надежда Дженева - психолог и психотерапевт

22/04/2026

Първите две години от живота на детето са важни за изграждане на доверие и сигурност в света(първият досег е чрез родителите) и себе си.

🧠💛 Бебето не просто те обича… то усеща, че сте едно цяло

Ранните изследвания върху развитието показват, че новородените преживяват силна биологична връзка със своите майки, като в първите месеци почти не усещат разделение.
Тази невидима връзка е една от най-дълбоките форми на човешка близост, която науката тепърва разкрива в пълната ѝ сила.

Тяхната нервна система все още се развива, а познати сигнали като сърдечен ритъм, мирис и топлина помагат за регулиране на тялото и емоциите им. Проучвания в областта на психологията на развитието и невронауката обясняват, че бебетата разчитат на своите грижещи се за т.нар. ко-регулация. Това означава, че сърдечният им ритъм, температурата и нивата на стрес се влияят от близкия физически контакт. Контактът кожа до кожа, често наричан „кенгуру грижа“, доказано стабилизира дишането и подобрява общото здраве при бебетата.

Тази връзка не е само емоционална. Тя е механизъм за оцеляване, заложен в човешката биология. Бебетата все още не могат напълно да регулират собствените си системи, затова зависят от външни сигнали от своя основен грижещ се, за да се чувстват сигурни и да функционират правилно. Познатите усещания действат като сигнали, че всичко е стабилно и безопасно.

Разбирането на това обяснява защо близостта е толкова важна в ранното детство. Прегръдките, успокояването и отзивчивостта към нуждите на бебето подпомагат здравословното развитие на мозъка и емоционалната стабилност. Това не е разглезване, а удовлетворяване на биологична нужда, която оформя дългосрочното благополучие.

Именно в тези първи моменти се полагат основите на доверието, сигурността и бъдещата емоционална сила на човека.

Съдържанието е с информационна и научно-образователна цел.

18/04/2026

Когато интересът се превърне в натиск

Представете си приятна комуникация. Върви леко в шеги, закачки, понякога навлиза в дълбочина. Има усещане за разбиране и интерес към личността.
Но… в един момент вие се насочвате към нещо друго. Ангажимент, работа, нужда от време за себе си.
Отсреща идва въпрос:„Какво става?“
В началото звучи като загриженост, но после се превръща в атака от въпроси и анализи.

И нещо в теб започва да се стяга. Не защото си направил/а нещо, а защото изведнъж си в позиция да успокояваш и да обясняваш, защото отсреща човекът преживява дистанцията като заплаха.

Как изглежда това:
-“Какво пак направих?” → обърни ми внимание
- „Няма да досаждам“ → защита от очаквано отхвърляне
-„Жалко, изгубил съм си времето с теб“ → болка, превърната в обвинение
-дълги обяснения и анализи на комуникацията→ опит да възстанови връзката
-„Няма да те търся повече“, но продължава → страхът надделява

Характерни белези:
- силна нужда от близост
- страх от отхвърляне
- свръхинтерпретация на липса на отговор
- емоционални вълни (от „няма да те търся повече“ до „искам да съм с теб“)

👉 Това е човек, който не може да понесе емоционална неяснота и я запълва с драма. Обикновено тук има ранно преживяване на непоследователна емоционална връзка (тревожно-амбивалентен тип) Грижа, която е била тук… но не е последователна. Така се оформя вътрешен опит, в който любовта не носи сигурност,
а трябва да бъде изисквана и задържана.

Така се ражда вътрешно убеждение:
„За да не загубя връзката, трябва да правя нещо.“
Това „нещо“ по-късно става:
- повече претенции
- повече обяснения
- повече емоция
- повече натиск

Не защото иска да контролира, а защото не може да понесе отделянето и има:
- страх от отхвърляне
- нужда от утвърждаване
- вътрешна несигурност за собствената стойност
И най-важното:
емоцията на човека става твоя отговорност

Какво да очакваш от този тип мъж/жена?
Ако тази динамика продължи, вероятно ще се появят:
- цикли на отдръпване и връщане
- извинения, следвани от същото поведение
- усещане, че каквото и да направиш,не е достатъчно
- постепенно прехвърляне на емоционалната тежест върху теб

Това не е стабилна и зряла близост, а емоционална зависимост.

Този човек не е съзнателно манипулативен.Той просто няма вътрешен механизъм да се успокои сам.И затова търси теб.

Как да се справиш, без да се изгубиш?
1. Назовавай поведението
„Когато казваш, че няма да ме търсиш и после го правиш, това създава напрежение у мен.“

2. Не поемай отговорност за чувствата му
Можеш да разбереш, без да поправяш.

3. Не влизай в обяснителен режим
Колкото повече обясняваш, толкова повече динамиката се задълбочава.

4. Поставяй ясни граници
Кратко. Спокойно. Без защита.

5. Наблюдавай действията, не думите
Извинението няма стойност, ако поведението остава същото.

17/04/2026

17/04/2026

Понякога симптомът не си тръгва и не защото не правим достатъчно, а защото… ни дава нещо.
Това е една от онези теми, които често изненадват хората в терапия, че можем едновременно да страдаме от нещо и в същото време несъзнавано да го поддържаме.
Вторични ползи от симптома е психологическо понятие, което описва несъзнаваните скрити ползи, които човек получава от поддържането на даден симптом, проблем, болест или поведение.
⚠️ Първо,когато нещо ни боли ние ставаме важни и получаваме внимание, грижа от близките. Хронична умора, тревожност, депресия или соматични оплаквания карат партньора/семейството да бъдат по-внимателни, да поемат домакински задачи, да отменят планове и да се съобразяват, да изслушват. Човекът несъзнавано получава „любов чрез грижа“, която иначе липсва в ежедневието.
⚠️ Избягват се неприятни отговорности, задачи или ситуации. Избягване на интимност или конфликти може да служи като оправдание. В нестабилните връзки симптомът може да поддържа усещането за заедност и да задържи партньора -„не мога да го оставя, той/тя е болен/а“.
⚠️ Поддържане на „роля“ , която оправдава пасивност или промяна в динамиката на отношенията. Симптомът позволява да се диктуват правила в семейството -„не вдигай шум, аз не се чувствам добре“, да се избегне споделяне на отговорности или да се поддържа баланс на силите.
⚠️ Избягване на самота или отхвърляне. Симптомът предизвиква съчувствие. Например: Жена с хронична тревожност, която несъзнавано „използва“ пристъпите, партньорът ѝ да остане вкъщи и да я успокоява, вместо да излиза с приятели.
Тези ползи могат да забавят оздравяването или промяната, защото мозъкът предпочита познатото удобство пред неизвестното усилие.
На работното място симптомът често служи като легитимен начин да се избегнат задачи и отговорности или неудовлетворение: оправдават отсъствия, по-малко натоварване, прехвърляне на задачи на колеги или отказ от нови проекти/повишения, получаване на съчувствие и специално отношение. Колегите/шефът стават по-толерантни, предлагат помощ, снижават очакванията. Симптомът може да донесе привилегии като гъвкаво работно време, работа от вкъщи. Дава легитимен начин да се избегне работа, която не харесваме.
Вторичните ползи често са несъзнавани и затова промяната е трудна, дори когато съзнателно искаме да се освободим от симптома.
Не защото не искаме.
А защото има част от нас, която все още има нужда от това,
което симптомът дава.
В терапията често стигаме до един парадоксален въпрос:
👉 Какво ми дава това, от което искам да се освободя?Как мога да си го дам по по-здрав начин?
Защото докато нуждата е там, симптомът ще намира начин да остане. И не - това не е мързел или манипулация.
Това е един от начините психиката да се справя.
А осъзнаването е първата крачка към истинската промяна.

15/04/2026

Психологията не ме направи по-щастлива.
И не ме направи по-нещастна.
Животът не стана по-лек. Не стана и по-тежък. Просто си остана същият – с болестите, с изневерите, с предателствата, с онези ситуации, в които си мислиш, че този път ще е различно… и пак се оказва, че боли.
Това знание не ме предпази.
Не ме направи недосегаема.
Не ме направи по-силна по онзи начин, по който хората си представят – като някой, на когото нищо не му влияе.
Но ми даде нещо много по-важно.
Даде ми разбиране.
Разбиране, че когато скърбя – това не е слабост, това е нормално.
Че когато се ядосвам – това не е провал, това е част от мен.
Че няма „лоши“ и „добри“ емоции, има преживявания, които искат да бъдат видени и изживени.
Разбрах, че страхът не е нещо, от което трябва да се срамувам или да бягам.
Страхът е естествен. Понякога дори необходим. Понякога точно той ме спира да направя нещо, което ще ме нарани.
Научих и нещо, което ми отне време да приема –
че не всичко и не всеки е за мен.
И че имам право на това.
Имам право да кажа: „Това не ми харесва.“
Имам право да кажа: „Този човек не е за мен.“
Дори когато отсреща някой се обиди. Дори когато не му е удобно.
Разбрах, че имам избор.
Не винаги приятен, не винаги лесен, но избор.
И че не всички хора в живота ми са близки.
Дори когато са ми роднини.
И че тази истина боли, но освобождава.
Имаше моменти, в които си мислех, че ако съм по-разбираща, по-търпелива, по-даваща – ще запазя връзките си.
С времето видях, че понякога се случва точно обратното.
Понякога, когато откажа на някого, ставам по-близка с него, отколкото когато се съгласявам на всичко.
Защото тогава вече не съм удобна. Тогава съм истинска.
Разбрах и колко е важен езикът.
Не просто да говорим, а да можем да казваме какво ни е, какво искаме, какво не можем да дадем.
Защото, когато не го казваме, започваме да живеем в недоразумения.
И нещо много лично…
Осъзнах, че понякога не светът ме наранява, а представите ми за него.
Очакванията. Фантазиите.
Онези вътрешни картини за това как „трябва“ да бъде.
И когато реалността не съвпадне с тях – идва самотата.
Не защото няма хора, а защото има разминаване между това, което е, и това, което съм си представяла.
Научих се да моля за помощ.
Не винаги ми е лесно. Понякога още се стискам и се опитвам да се справя сама.
Но вече знам, че не е срамно. Че не ме прави по-малка.
И може би най-важното…
Разбрах, че силата не е да си безгрешна.
Силата е да си жива. Да си истинска. Да си в контакт със себе си – с хубавото, с трудното, с всичко.
Да си позволиш да спреш, когато ти идва в повече.
Да си дадеш време.
Да не бягаш от себе си.
И че винаги имам избор.
Дори когато нито един вариант не ми харесва.
Психологията не ми даде перфектен живот.
Даде ми възможност да живея своя живот, без да се губя напълно в него.
И продължавам да се уча.
Всеки ден.
През хората, през ситуациите, през собствените си грешки.
И ми се иска да вярвам, че точно това няма да свърши.
А ти…
какво ти дава психологията?

С любов и разбиране
Надежда Димитрова

#психологонлайн #травми #семейнатерапия #връзки #отношения #самопознание #семейниконстелации #системнатерапия #ЕМДР #методлегализациянаистината #психосоматика

13/04/2026

Когато издръжката се превърне в инструмент за контрол: психологическият профил на отказващия родител

В общественото пространство темата за издръжката често се представя опростено-като финансов спор между двама родители. Реалността обаче нерядко е много по-дълбока и психологически сложна. В определени случаи отказът на другият родител да плаща издръжка не е въпрос на липса на средства, а форма на продължаващ контрол над бившата партньорка.

Финансовото насилие като форма на контрол

Финансовото насилие е призната форма на психологическо насилие. То включва ограничаване на достъпа до ресурси, манипулиране чрез пари и създаване на зависимост. В контекста на раздяла, отказът от плащане на издръжка може да бъде използван като средство за:

- наказание към майката
- упражняване на власт
- поддържане на емоционална връзка чрез конфликт
- създаване на постоянен стрес и несигурност

Особено показателни са случаите, в които родителят демонстрира висок стандарт на живот- пътувания, покупки, социален живот, но същевременно твърди, че няма възможност да участва във финансовата грижа за детето си.

Когнитивни изкривявания и оправдания

Често тези хора използват специфични психологически механизми, за да оправдаят поведението си:

🚩Проекция- обвиняват майката, че „използва детето за да си набави пари“, докато самите те използват парите като инструмент за контрол. Да не говорим колко е нелепо само по себе си подобно твърдение, защото само този, който не е гледал дете, смята, че се “минава” давайки издръжка, но оставяйки основният родител да поема всичко останало, особено предвид ситуацията в нашата държава и цените на всичко.

🚩Минимизиране- омаловажават нуждите на детето и реалната стойност на издръжката

🚩Рационализация- създават логически звучащи, но емоционално мотивирани обяснения защо няма да плащат

🚩Изкривяване на реалността- представят себе си като жертва и че биват използвани за пари

Тези механизми им позволяват да запазят вътрешното си усещане за правота, без да поемат отговорност.

Нарцистични и контролиращи личностни черти

В много случаи подобно поведение е свързано с личностни характеристики като:

- нужда от доминация
- ниска емпатия
- страх от загуба на контрол
- трудност при приемане на раздяла и желание за наказание и надмощие

За такива личности детето не винаги се възприема като самостоятелна нуждаеща се личност, а като средство в динамиката с бившия партньор чрез което да тероризира, тормози, наказва, унижава и т.н

Парадоксът на „малката издръжка“

Един от най-абсурдните, но често срещани аргументи е, че издръжката е „прекалено висока“, дори когато реално тя покрива минимална част от нуждите на детето. Това създава парадокс:

от една страна- демонстрация на финансови възможности
от друга- отказ от базова отговорност

Това противоречие ясно показва, че въпросът не е икономически, а психологически.

Влиянието върху детето

Най-засегнатата страна в тази динамика е детето. Дори когато конфликтът изглежда насочен към майката, последствията за детето са сериозни:

- усещане за отхвърляне
- несигурност
- вътрешен конфликт и вина
- изкривен модел за родителство и отношения

Децата много бързо усещат, когато не са приоритет.

Отказът от плащане на издръжка, при наличие на финансови възможности, не е просто „спор между възрастни“. Това е форма на контрол, която има ясно психологическо обяснение и сериозни последици. Разпознаването на този модел е ключово- както за защитата на майката, така и за благополучието на детето.

Истинската отговорност на един родител не се измерва в думи или обвинения, а в последователни действия, които поставят детето на първо място.

Социалните мрежи, демонстративният лукс и скритата реалност на финансовото насилие

Не са редки случаите, в които родител демонстрира висок стандарт на живот онлайн, докато в същото време отказва да плаща дори минимална издръжка за собственото си дете. Това създава дълбок морален и психологически контраст- между показното благополучие и реалното неглижиране на родителската отговорност.

Публичният образ като инструмент за манипулация

Социалните мрежи не са просто платформа за споделяне- те могат да се превърнат и в инструмент за контрол и манипулация. Когато един човек показва „перфектния си живот“, той:

- изгражда фалшиво обществено възприятие за себе си
- прикрива реалното си поведение като родител
- създава натиск върху другия родител, който остава невидим в тази картина

Така обществото често вижда само едната страна-“успешния“ човек и не осъзнава цената, която другият родител плаща ежедневно.

Унижението като форма на психологическо удовлетворение

При определени личности се наблюдава и нещо още по-притеснително- нуждата другият родител да моли, да пише, да търси контакт за издръжката. Това не е случайно поведение, а форма на психологическа динамика, при която:

- контролът се поддържа чрез отказ и отлагане
- комуникацията се превръща в средство за наказание
- се търси усещане за власт и превъзходство както вече споменахме

В такива ситуации самото „молене“ се превръща в цел. Отговори от типа „сега не мога“, „ще видим“, „пак ли започна“ не са просто отказ- те са начин да се поддържа зависимост и емоционално напрежение.

Обратът на реалността: „жертвата“ като агресор

Често тези хора използват и друга стратегия- представят себе си като жертва пред околните:

- „Тя постоянно ме търси за пари“
- „Тормози ме за издръжка“
- „Използва детето за пари.”
- “Тя е златотърсачка”
- “ Пак ми търси парите за да си ги дава за себе си и да си угажда.”

В много от случаите ако жертвите потърсят правата си по съдебен ред, другият родител казва “Ето, вижте колко е долна, иска да ми лапа парите, виждате ли за едни пари какво прави..” и т.н, но никъде не се споменава и никой не реагира и не се замисля, че когато имаш деца, без значение при кого живеят, ти трябва да допринасяш поне финансово, ако не и по друг начин за тяхното благополучие

Това изкривяване на реалността има за цел да получи съчувствие и подкрепа, като същевременно дискредитира другия родител. За съжаление, когато обществото не разпознава тези модели, то неволно ги подкрепя.

Ролята на обществото

Един от най-сериозните проблеми е именно реакцията на околните. Когато хората:

- омаловажават проблема („ами той няма възможност“)
- се смеят или съчувстват на „оплакванията“ на отказващия родител
- не поставят морална граница
- нападат и осъждат майката “ама какво се унижаваш, какво се молиш”, “защо искаш”, “забравяй за това” и т.н

те на практика легитимират това поведение.

Обществото има ключова роля- да не толерира, а да осъжда подобни действия. Защото тук не става дума за конфликт между възрастни, а за отговорност към дете.

Невидимата борба на основния родител

Докато единият родител демонстрира лукс, другият често води ежедневна битка:

- да покрива всички разходи
- да осигури стабилност
- да запази психичното спокойствие на детето
- да компенсира липсата на другия родител

Тази борба рядко се вижда, но тя е реална и изтощителна.

Лъскавият живот в социалните мрежи не винаги отразява истината. Зад него може да стои липса на отговорност, контрол и психологическо насилие. Време е обществото да започне да разпознава тези модели и да застава на страната на децата и родителите, които реално се грижат за тях.

Защото истинската стойност на един родител не се измерва в това, което показва онлайн и какво разказва на другите, а в това, което дава на детето си всеки ден.

А вие познавате ли такива хора?

С уважение: Нарцисизъм, манипулации, токсични връзки

10/04/2026

Да си добър родител …
Означава да бъдеш до детето си, дори когато не знаеш как.
Да си добър родител означава да избираш връзката пред контрола.
Да си добър родител означава да виждаш нуждата зад поведението.
Да си добър родител означава да поставяш граници с уважение.
Да си добър родител означава да грешиш и да поправяш.
Да си добър родител означава да слушаш, без веднага да даваш решения.
Да си добър родител означава да останеш спокоен в бурята на детските емоции.
Да си добър родител означава да учиш детето си чрез това как живееш.
Да си добър родител означава да признаеш, когато не си прав.
Да си добър родител означава да даваш сигурност, а не страх.
Да си добър родител означава да устоиш на импулса да наказваш.
Да си добър родител означава да се грижиш и за себе си.
Да си добър родител означава да позволиш на детето да бъде различно от теб.
Да си добър родител означава да присъстваш истински, не само физически.
Да си добър родител означава да издържиш трудните моменти, без да се отдръпнеш.
Да си добър родител означава да подкрепяш, без да задушаваш.
Да си добър родител означава да виждаш детето като отделна личност.
Да си добър родител означава да даваш любов, дори когато е трудно.
Да си добър родител означава да започваш отново след всяка грешка.
Да си добър родител означава да растеш заедно с детето си.

Да си добър родител …
означава да учиш заедно с детето си какво значи да си човек.

04/04/2026

Психотерапевтът е човек, който превръща „не мога“ в „как мога“,
„виновен съм“ в „какво научих“,
а „никога няма да се оправя“ в „днес направих една малка крачка“.

04/04/2026

Любов без пауза или когато краят се разтваря в ново начало

Понякога новата любов идва неусетно.
Тя се промъква в паузите между разговорите, в погледите, които се задържат малко повече от нужното, в усещането, че някой те вижда по начин, който отдавна не си усещал. Често новият човек носи нещо много по-дълбоко от привличане. Той носи усещането: „Аз отново съм видян. Желан. Жив.“
Това може да компенсира проблеми или изчерпване на страстта в брака или дългогодишно партньорство. Когато чувствата станат силни идва най-трудното решение:
Мога ли да пусна старото и избера честно и отговорно към себе си и към другите?
Или ще се опитам да задържа и двете -от страх да не изгубя нещо, дори с риск да нараня?
Това решение носи често вътрешни терзания, вина, колебание, страхове.
В терапевтичната практика виждам тези преходи и те са въпрос на минал опит ,тип привързаност и характер.

Когато страхът от празнота е водещ в избора
(орална структура)
При хора със зависим характер и изразена орална компонента, преходът към нова връзка често е свързан с дълбоко усещане за липса, натрупано разочарование.
Тук връзката „едно на едно“ невинаги се усеща като достатъчно стабилна.
Паралелните отношения понякога служат като несъзнаван опит да се гарантира, че няма да останат сами.
Страхът от самота често има корени в ранни преживявания на липса на присъствие, топлина и емоционална връзка.
Затова търсенето на любов не е просто склонност към авантюри, а е търсене на сигурност и опора: „Аз съм обичан и обгрижван.“

Когато издържаш твърде дълго
(мазохистична структура)
Хората с мазохистична структура обичат дълбоко, отдадено, често до крайност. Те имат способност да остават в трудни отношения и да търпят и стискат. Но именно това прави излизането изключително трудно.
Ако се окажат в паралелни отношения, вътрешният конфликт е силен: лоялност срещу нужда от облекчение.
Да сложат край означава да се почувстват „лоши“, неблагодарни, да разочароват. Това докосва дълбока характерова рана. И така отношенията постепенно се превръщат в стегнат възел в тялото.
По-често ще се появи симптом или ще се чака другият да вземе решението, отколкото да се направи активен избор.

Когато водещ е контрола и позицията
(психопатна структура)
Динамиката тук е различна. Психопатната структура има нужда от контрол и надмощие в отношенията. Затова често не допуска да бъде този, който остава без опора: „аз избирам кога свършва“, а новата връзка може да започне още преди старата да е приключила , но не от страх от празнота, а като начин да се осигури позиция на сила. Под това обаче често стои нещо много уязвимо: дълбок страх, че ако се отпусна напълно, мога да загубя всичко. Затова се полагат неимоверни усилия до изтощение да печели и двете страни.

А какво се случва с другите двама?
В този любовен триъгълник никой не остава незасегнат.
Партньорът, често преживява силно предателство - не толкова заради края, а защото докато е съществувало „ние“, вече е имало „някой друг“.
Новата любов също носи тежестта на очакването и някъде дълбоко в себе си крие съмнението: „Ако това се е случило веднъж… ще се случи ли отново?“

Може ли да стане модел?
Да. И често става.
Когато човек няма капацитет да остане сам между връзките, да преживее края, да интегрира опита, да се срещне със собствената си празнота, то той започва да гради мостове вместо да поставя здрави граници.
И цикълът се повтаря:
връзка → напрежение → поява на трети → прехвърляне → облекчение → ново напрежение.

Какво помага да се промени това?
Не моралът, а осъзнаването.
Да започнем да различаваме:
„Имам нужда от връзка с този човек“
от
„Имам нужда да избягам от нещо вътре в себе си или във връзката си.“
Да изграждаме вътрешна опора.
Да останем в преживяването на край - с тъгата, страха, празнотата.
Това е процес, който изисква време. Понякога и професионална подкрепа.
И остава един въпрос:
Готови ли сме да се срещнем с причините, поради които не можем да пуснем навреме?