Соня Трифонова

04/02/2026

За тайните и начина, по който децата ги преживяват

В обучението по системна семейна терапия, темата за трансгенерационното влияние на предишните поколения не е чужда на екипа ни. Изследването на родословното дърво, търсенето на повтарящи се модели, травматични събития и откриването на тайни и недоизказани неща може да има мощно терапевтично действие. А още повече -потенциална превенция за бъдещи проблеми в настоящото и следващите поколения .

Една от подтемите в тази по-голяма тема е тази за тайните. И по-конкретно тайните и недоизказаните неща във връзка с отглеждането и възпитанието на децата.
Трябва ли да им казваме всичко? До каква степен и какво да им разкриваме? Имат ли място в интимния ни живот с партньора? Няма ли да ги травмираме ако говорим с тях за смъртта, за аборт, за загуби и други травматични събития? Къде е границата?

Много въпроси и все трудни. Тук ще отбележа някои неща, които могат да помогнат при вземането на решения свързани с тайните.

✓ Децата усещат, когато в семейството витаят тайни и недоизказани неща. Преживяването,че нещо не е наред, без да е облечено в подходящи думи, може да е много по-травматично, отколкото самите факти.
✓ Споделянето на партньорски и интимни преживявания и взаимоотношения с детето го поставят във вредна за него ситуация. Освен ако не предстои промяна в живота на детето, подобни теми следва да се обсъждат с партньора и с други възрастни, за да не се окаже детето жертва на емоционална злоупотреба.
✓ Информация, която касае пряко живота на детето трябва да му бъде поднесена по -подходящ за него начин -смърт, болести, развод, осиновяване и д-р.
✓ Често е полезно семейството да потърси подкрепа от специалист, за да намери най-подходящия начин да съобщи различни трагични вести. Важно е родителят да остане опора за детето, а не да се окаже, че детето е опора на родителя в трудните моменти.
✓Когато се говори за смъртта, Франсоаз Долто препоръчва починалият да се включи в кръговрата на живота. Може да се каже, че погребваме починалия, за да подхраним почвата, растенията и животните. Това не изключва и споделяне на вярванията в семейството, относно смъртта .

Темата за тайните е голяма. Много от семейните истории могат да се разказват на поколенията, за да се намали травматичният им характер. Облечечени в думи, те могат да бъдат разбрани и отработени, а оставени недоизказани - да предизвикат симптоми и проблеми у деца и възрастни.

Източници:

The Emotional In**st Syndrome: What to do when a parent's love rules your life, Patricia Love

Семейните Фантоми, Бруно Клавие

#семейнитефантоми

31/01/2026

19/01/2026

Когато тялото казва “СТОП“…

“Сякаш стана изведнъж… без причина.“
Истината е, че най-често не става изведнъж. Просто ние го усещаме изведнъж.
Паник атаката често е финалът на един дълъг процес, в който човек е бил на режим справяне твърде дълго. Свикнал е да се стяга, да контролира, да не показва, да не тежи на другите. Свикнал е да преглъща, да търпи, да се справя сам.
И някъде по пътя, без да го осъзнае, е започнал да живее така, сякаш няма право на слабост, почивка или емоция.

Тревожността и паник атаките много често са следствие от невъзможността на психиката да удържа повече.
Не защото човек е слаб. А защото е държал прекалено дълго.

И тук има няколко много важни неща, които често стоят в основата:
Сдържани с години емоции
Когато емоции като гняв, тъга, разочарование, страх се трупат, но човек не си позволява да ги преживее. Не ги изговаря. Не ги показва. Само ги преглъща.
Психиката обаче не изтрива това, а го трупа.

Непоставяне на граници
Постоянно съобразяване. Постоянно даване. Постоянно “да“.
С мисълта: “Да не разочаровам“, “да не стане конфликт“, “да не изглеждам лоша“, “да не обидя”.
И така всеки ден малко по малко преминаваме собствените си граници… докато тялото не започне да ги поставя вместо нас.

Трупане на негативни чувства, които не си позволяваме да изживеем
Има хора, които не си позволяват да се ядосат. Не си позволяват да се разочароват. Не си позволяват да признаят, че им е тежко.
А потиснатото не изчезва. То се превръща в напрежение.

Свръхчувствителност към средата
Когато нервната система е претоварена, започва да реагира на всичко:
филми, новини, събития, напрежение в стаята, чужди емоции, шум…
Това, което преди сме понасяли спокойно, започва да ни “залива“. И тогава човек си казва: “Какво ми става, какво става с мен?”
Не е прекалена чувствителност – често е знак за изчерпан ресурс.

Претоварване със задачи – “натискане на газта“ без паузи
Работа, отговорности, семейство, още задачи…
Без почивка. Без глътка въздух. Без място да се възстановим.
Живеем на ускорение. И се гордеем, че издържаме.
Докато един ден тялото каже: “Стига.“

Перфекционизъм
Той често изглежда като амбиция, но вътре може да е страх.
Страх от критика. От провал. От това да не ни отхвърлят.
И когато летвата винаги е висока и няма право на слабост… нервната система живее в постоянен натиск.

Паник атаката е плашеща, защото изглежда като “нещо опасно“.
Сърцето бие, дишането се променя, има замайване, треперене, страх, че ще припаднем или ще “полудеем“.
А всъщност това често е най-интензивната форма на аларма: “Не мога повече.“

След първата паник атака идва следващият капан:
страхът да не се повтори.
И това е порочният кръг:
• появява се тревожност
• идва мисълта “Ами ако пак стане?“
• започваме да следим тялото си
• напрежението се вдига
• и точно този страх предизвиква нова паника

Така човек започва да се страхува не от ситуацията, а от собствената си реакция. И постепенно започва да избягва места, хора, преживявания. Да се свива.

Бихме могли да разгледаме тревожността не като враг, а като сигнал.

Тя много често се опитва да ни предпази и да ни алармира, че:
• търпим нещо твърде дълго
• преминават границите ни
• изтощени сме
• не сме си позволили да преживеем емоция
• има нужда, която сме пренебрегнали

Понякога тревожността идва, за да ни върне към нас самите.
Да ни каже: “Погледни се. Спри. Чуй се.“
И вместо да “натискаме газта“ още, може би е време за друго: да си дадем пауза. Да признаем, че ни е трудно. Да поискаме. Да откажем. Да сложим граница. Да споделим разочарованието си. Да си позволим тъга или гняв, без да се срамуваме.
Това не решава всичко за ден, но променя посоката.
И е първата стъпка към излизане от порочния кръг.

19/01/2026

През 1973 г. осем напълно здрави хора влизат в психиатрични болници и откриват нещо ужасяващо. След като веднъж бъдеш етикетиран като „луд“, почти няма изход.
Експериментът е проведен от психолога Дейвид Розенхан и започва с един прост въпрос, който медицината дотогава никога не е поставяла сериозно:
Могат ли обучените професионалисти надеждно да различат психичното здраве от психичното заболяване?
За да провери това, Розенхан набира осем „псевдопациенти“. Те били напълно обикновени хора: докторант, педиатър, психиатър, художник, домакиня. Всички психично здрави. Всеки от тях се съгласил да направи едно-единствено нещо, за да бъде приет в болница.
Трябвало да влязат в психиатрична клиника и да кажат, че чуват гласове. Само това.
Без драматични кризи.
Без странни налудности.
Без агресивно поведение.
Просто спокойно описание на думи като „празно“, „кухо“ и „тупване“. Всички били приети.
Веднага след хоспитализацията доброволците спрели да се преструват. Държали се напълно нормално. Говорели ясно. Сътрудничели. Общували. Казвали на персонала, че гласовете са изчезнали. Това нямало никакво значение.
Лекарите и сестрите вече виждали всичко през една-единствена призма: психично заболяване.
Водене на бележки? → „Компулсивно писмено поведение“.
Стоене близо до сестринския пост? → „Патологично търсене на внимание“.
Очакване на обяда? → „Тревожност, свързана с орална фиксация“.
Учтивост и спокойствие? → „Подходящ афект в рамките на патологичното състояние“.
Диагнозата била поставена бързо — и останала непроменена.
Седем души били диагностицирани със шизофрения.
Един — с маниакално-депресивна психоза.
Никой не бил преоценен. Средният престой бил 19 дни. Един доброволец останал хоспитализиран 52 дни. Не защото бил болен, а защото институцията вече била решила, че е такъв.
Най-смущаващото е следното: лекарите никога не поставили под въпрос собствената си преценка. Сестрите никога не преразгледали заключенията си. Медицинските досиета се пълнели с уверен, технически език, който превръщал напълно нормалното човешко поведение в симптом.
И въпреки това някой друг забелязал истината веднага. Пациентите.
Само след няколко дни реални психиатрични пациенти отвеждали доброволците настрани и им прошепвали неща като:
„Ти не си луд.“
„Ти си журналист, нали?“
„Ти не трябва да си тук.“
От стотици взаимодействия нито един псевдопациент не бил разпознат като здрав от болничния персонал. Но десетки истински пациенти разпознали истината.
Експериментът разкрил нещо дълбоко обезпокоително. Диагнозата не се основавала на поведението. Тя се основавала на контекста. Щом човек веднъж прекрачел институционалния праг, всяко негово действие било преинтерпретирано така, че да пасне на вече наложения етикет. Доказателствата вече нямали значение. Самата нормалност ставала невидима.
Когато Розенхан публикувал изследването си — „On Being Sane in Insane Places“ („Да бъдеш здрав на луди места“) — светът на психиатрията избухнал. Болниците протестирали. Лекарите били възмутени. Някои твърдели, че изследването е неетично. Една болница директно предизвикала Розенхан:
„Изпратете ни вашите фалшиви пациенти — ще ги разобличим.“
Розенхан се съгласил.
През следващите три месеца болницата идентифицирала 41 новопостъпили пациенти като измамници. Гордеели се със своята бдителност.
Розенхан не бил изпратил нито един.
Щетите вече били нанесени.
Изследването показало колко силно етикетите изкривяват възприятието, как институциите могат да ослепеят за отделния човек и колко лесно увереността замества любопитството, когато властта вземе превес. То допринесло за радикални реформи в психиатричната диагностика, за въвеждане на по-строги диагностични критерии и за преосмисляне на оценката на психичните заболявания.
Но най-дълбокият урок излязъл далеч извън рамките на психиатрията. Той показал как системите могат да уловят хората в наративи, които те не са избрали. Как това как си възприеман може да тежи повече от това кой си всъщност. И как най-трудното нещо, което една институция може да приеме… е, че може да греши.
Осем здрави хора влизат в психиатрични болници през 1973 г.
Излизат с истина, която променя медицината завинаги.
Понякога най-опасната илюзия не е тази на пациентите.
А на онези, които вярват, че никога не могат да грешат.
~Тетяна Хелибова

11/01/2026

Обвинението във връзките – тихият убиец

Понякога една връзка не се разпада от големи скандали.
Разпада се бавно. Тихо. Почти незабележимо.
И много често „виновникът“ не е липсата на любов, а обвинението.
Обвинението звучи като защита, но всъщност е нападение.
И когато се настани в отношенията, започва да убива най-важното – близостта.

Фразите са познати:
„Ти винаги…“
„Ти никога…“
„Заради теб…“
„Ти ме караш да се чувствам така…“

В тези моменти вече не сме в разговор. Ние сме в съд.
Търсим правия и виновния, вместо причината и смисъла.
И тук идва нещо важно:
обвинението почти винаги е знак, че зад него стои болка.
Но болката, вместо да бъде споделена, се превръща в атака.

В системния подход често виждаме, че когато един партньор обвинява, другият или се защитава, или се отдръпва. И така се създава порочен кръг:
– единият напада, защото се чувства наранен или игнориран
– другият се отдръпва, защото се чувства обвинен и неприет
– после първият обвинява още повече, защото се чувства отхвърлен
– вторият се отдръпва още повече, защото няма „въздух“
И двойката постепенно се превръща не в екип, а в два лагера.
Още по-тежко става, когато човек се фокусира само върху едното:
„Аз как се чувствам.“
„На мен какво ми е.“
„На мен какво ми липсва.“

Разбира се, чувствата ни са важни. Но когато връзката стане едностранна – когато има само една болка, само една гледна точка, само една истина – тогава започва напрежението.
Защото връзката е система.
И там няма „един виновен“ и „един прав“.
Има динамика. Има взаимно влияние. Има натрупване.
Отговорността в една връзка трябва да е споделена.
И разбирането – също.
И грижата за чувствата – също.

Да бъдем във връзка означава не само да бъдем разбрани, а и да се опитаме да разберем.
Да ни заболи, да се ядосаме, да реагираме – това е човешко.
Но да откажем да видим другия… това вече е разрушително.

Нищо не е „просто ей така“.
Зад всяка реакция има контекст.
Нещо отпреди. Нещо старо. Нещо недоизказано.
Понякога – стари рани, които се активират в настоящето.

Човек рядко реагира само на настоящата ситуация.
Често реагира и на онова, което е носил дълго.
И когато това остане неизказано, то започва да разяжда отвътре – и човека, и връзката.
Много често зад обвинението стои едно по-дълбоко послание:
„Страх ме е.“
„Липсваш ми.“
„Не се чувствам важен.“
„Боли ме.“
„Имам нужда от теб.“

Но казано по този начин изисква уязвимост.
А обвинението е по-лесно, защото дава усещане за сила.
Само че това е сила, която разрушaва.
Истинската сила във връзката е да можеш да кажеш:
„Това ме наранява.“
вместо
„Ти ме нараняваш.“
И да останеш в разговор, вместо да влезеш в битка.

08/01/2026

Триъгълникът на Карпман – защо във взаимоотношенията често се въртим в едни и същи роли

В работата си и в разговорите с хора често виждам едни повтарящи се динамики във взаимоотношенията – усещането, че „все аз съм жертвата“, или че „пак аз трябва да спасявам всички“, или обратното – че „само аз съм виновен/лошият“.
Тези модели не са случайни. Един от начините да ги разберем е чрез т.нар. Триъгълник на Карпман.

Това е модел, който описва три основни роли, в които хората несъзнателно влизат във взаимоотношенията си – особено когато има напрежение, конфликт или емоционална незрялост в комуникацията.

Трите роли са: Жертва, Спасител и Преследвач.

Жертвата се преживява като безсилна, ощетена, неразбрана.
Тя често мисли: „На мен все така ми се случва“, „Никой не ми помага“, „Нямам избор“.
Важно е да кажа, че това не означава, че човекът не страда реално. Страданието е истинско. Проблемът е, че от тази позиция отговорността за промяната остава винаги навън.

Спасителят влиза с добри намерения – да помогне, да оправи, да облекчи.
Често това са хора, които много се грижат за другите, но трудно се грижат за себе си. Те поемат чужди отговорности, дават съвети, намесват се, дори когато не са поискани. Така обаче другият остава в ролята на Жертва, а балансът не се променя.

Преследвачът е ролята на обвиняващия, критикуващия, наказващия.
Тук има гняв, раздразнение, морализиране. Често това е реакция на натрупано безсилие или претоварване, но се изразява чрез контрол и обвинение.
Важно е да се разбере, че хората рядко стоят само в една роля.
В рамките на една и съща връзка можем да преминаваме от роля в роля – Жертвата да стане Преследвач, Спасителят да се почувства Жертва и т.н. Именно това въртене поддържа триъгълника жив.

От системна гледна точка този модел е начин, по който системата „се държи“, но без реална промяна. Има движение, има емоция, има драма, но няма израстване. Всички са въвлечени, но никой не поема пълна отговорност за себе си.

Излизането от Триъгълника не става с обвинение, а с осъзнаване.
С въпроси като:
– Каква роля заемам най-често?
– Какво печеля и какво губя от нея?
– Какво бих могъл да направя различно, без да влизам в познатия сценарий?
Когато човек започне да поема отговорност за собствените си чувства, нужди и граници, триъгълникът постепенно губи силата си. Това не е лесен процес, но е възможен.

В кои роли най-често се разпознавате във взаимоотношенията си и какво мислите, че ви задържа там?

03/01/2026

Стиловете на привързаност – как се свързваме, когато сме близо

Начинът, по който се свързваме с другите в зряла възраст, рядко е случаен.
Той носи отпечатъка на ранните ни преживявания – на това как сме били виждани, успокоявани, оставяни, чувани или пренебрегвани. В психологическата работа стиловете на привързаност дават важна рамка за разбиране на поведението ни във взаимоотношенията, особено когато те станат трудни.

Привързаността не е просто нужда от близост. Тя е вътрешна организация на сигурност – отговорът на въпроса „Мога ли да разчитам на другия и какво се случва, когато имам нужда?“
Най-общо разграничаваме няколко основни стила на привързаност, които не са етикети, а модели на адаптация.

Сигурна привързаност
Хората със сигурна привързаност обикновено могат да бъдат близо, без да губят себе си. Те понасят различия, конфликти и дистанция, без това да разрушава усещането им за връзка. Сигурността не означава липса на страх или трудности, а способност те да бъдат преживявани в контакт.

Тревожна привързаност
При тревожната привързаност близостта често е свързана със страх от загуба. Тези хора могат да бъдат много чувствителни към дистанция, промяна в тона или поведението на другия. Нуждата от връзка е силна, но често е съпроводена от съмнение дали са достатъчно важни или обичани.

Избягваща привързаност
Избягващият стил се характеризира с трудност да се допусне близост. Независимостта и самостоятелността са силно подчертани, често за сметка на емоционалната свързаност. Зад това поведение обикновено стои ранен опит, в който нуждата не е била посрещната и е станало по-безопасно да не се разчита на другия.

Дезорганизирана привързаност
Този стил съчетава едновременно желание за близост и страх от нея. Връзката се преживява като едновременно необходима и заплашителна. Често тук има история на травматични преживявания, при които източникът на сигурност е бил и източник на страх.

Важно е да подчертая, че стиловете на привързаност не са фиксирани диагнози. Те са научени начини за оцеляване във връзка. В различни отношения и различни житейски периоди човек може да проявява различни аспекти от тях.

От системна гледна точка привързаността се активира винаги в контекст – във връзка с конкретен човек, конкретна динамика и конкретна история. Затова често си задаваме въпросът „Какъв стил имам?“, а „Как се променям, когато съм с този човек?“

Осъзнаването на собствения модел на привързаност не е самоцел. То е начало на по-дълбоко разбиране – защо реагираме така, какво ни плаши, от какво имаме нужда и как можем да изграждаме по-сигурни връзки, дори когато носим труден опит.

В близките си взаимоотношения кое ви е по-познато – страхът да не бъдете изоставени или страхът да бъдете твърде близо?

Това е първа част от темата за стиловете на привързаност. В следващия пост ще обърна внимание на това какви преживявания и ранни взаимоотношения ни оформят с определен стил и какво стои в основата на тези модели на свързване.

27/12/2025

Когато конфликтът не е проблемът, а начинът, по който го избягваме

Конфликтът често се възприема като индикатор за нестабилност във взаимоотношенията. В действителност, много по-често дестабилизиращ фактор не е самият конфликт, а системното му избягване.
Всяка връзка се формира между двама индивида с различни лични граници, житейски опит, модели на привързаност и начини на регулация. Там, където съществува близост, различията са неизбежни. Конфликтът е естествен резултат от тези различия и представлява форма на взаимодействие, а не дефект на връзката. Проблем възниква тогава, когато липсва пространство за изразяване на несъгласие.

Избягването на конфликта обикновено не е признак на емоционална зрялост, а адаптивен модел, формиран в контекст, в който несъгласието е било свързано с риск – отхвърляне, наказание или загуба на връзка. В резултат на това се развиват стратегии като мълчание, прекомерно съобразяване и потискане на лични нужди.
Първоначално тези стратегии създават привидна стабилност. С течение на времето обаче те започват да имат значима вътрешна цена. Неизразеното напрежение не изчезва – то се акумулира под формата на хронична тревожност, соматично напрежение, емоционална умора и усещане за отчуждение.

Продължителното избягване на конфликта води до вътрешно противоречие. Мислите, чувствата и поведението постепенно се раздалечават. Човек присъства във взаимоотношението, но не и автентично. Това подкопава усещането за цялостност и смисъл както на личностно, така и на релационно ниво.
Натрупаното неизказано често променя и начина, по който се преживява другият. Появяват се дистанция, пасивна агресия или емоционално отдръпване. Връзката може да изглежда функционираща, но вътрешно губи своята жизненост. Липсата на открит конфликт не е равнозначна на хармония, а често е индикатор за блокиран диалог.

В дългосрочен план избягването на конфликта води до изтощение. Постоянното потискане на лични преживявания изисква значителен психичен ресурс и ограничава способността за свързване. Напрежението не се елиминира, а се задържа вътре в системата, докато не намери друг път за изразяване.
Конфликтът съдържа потенциал за яснота, пренареждане и развитие. Неговото системно избягване води до стагнация и вътрешна ерозия на връзката.

Какво ви спира по-често във взаимоотношенията – страхът от конфликта или трудността да изразите ясно собствените си потребности?