Психолог - Илияна Мавродиева

13/11/2025

Един много Обичан Мит, разказан в Приказка по нов и различен начин! 🌞🌑🌗🌓

Един стар Мит, разказан в Приказка

Приказка за онзи, който носеше песен

Имало едно момче, което се раждало с лъч в гърдите.
Когато плачело, от очите му не падали сълзи, а меки искри, и хората казвали:
„Това дете е направено от утрото.“
Където минавал, тревата се изправяла след стъпките му,
а животните за миг спирали да се страхуват.
Той не знаел защо, просто пеел.
Гласът му бил чист като извор и всичко се подреждало около звука.
Селото го обичало и го наричало Пеещият син на деня.
Един ден, когато светът му изглеждал безкраен,
той срещнал момиче, което обичало да мълчи.
Тя не казвала много, но когато гледала, в погледа ѝ имало дълбочина,
в която песента му отеквала по нов начин.
Тя била като сянка на светлината му, и двамата се допълвали –
той събуждал утрото, тя го правела меко.
Дълго време били едно дихание.
Но веднъж, докато момичето беряло билки край гората,
земята се разтворила под нея и я погълнала.
Останала само песента на момчето, която се счупила на две.
Тогава за първи път светлината в гърдите му не му стигнала.
Той запял, за да я повика, но гласът му не стигал до нея.
Тогава разбрал: за да я намери, трябва да слезе там, където няма звук.
И тръгнал надолу.
Пътят бил безкраен и тих.
Слизал, докато въздухът станал тежък, а светлината се превърнала в спомен.
Колкото по-дълбоко вървял, толкова повече песента в него се разтваряла —
сякаш всяка нота се топяла в мрак.
Най-сетне стигнал до долината, където времето стояло неподвижно.
Там живеели сенките на всички изгубени неща.
Момчето застанало пред техния повелител —
не жесток, а спокоен като нощ без звезди.
Повелителят казал:
„Ако искаш да върнеш това, което обичаш,
трябва да вървиш нагоре, а мракът ще върви след теб.
Но не се обръщай. Ако го погледнеш, той ще стане вечен.“
Момчето тръгнало.
Първо чувало стъпките на мълчанието зад себе си,
после само дишането.
Колкото по-близо бил до светлината, толкова повече го глождело
да се увери, че тя още е там.
И точно когато пред него просветнало първото утро,
се обърнал.
Мракът се вдигнал като дим и го оставил сам.
След това момчето дълго не пеело.
Хората мислели, че е забравил мелодията си.
Той се скитал сам, докато един ден не чул собствения си пулс –
тих, упорит, различен от песента, която някога знаел.
И разбрал, че това е нов ритъм, роден от болката.
Започнал да свири, не за да подрежда света, а за да го слуша.
И тогава се случило нещо странно:
от всеки, който го слушал, излизала по една светла нишка,
и те се вплитали във въздуха като ново утро.
Песента вече не принадлежала на него —
тя се раждала между хората, в техните сърца.
Години по-късно, когато тялото му станало прозрачно от времето,
той седял край реката и свирел.
Лъчът в гърдите му не греел като някога —
той просто трепкал меко, като дъх върху стъкло.
И когато последната му нота се разтворила във въздуха,
реката я поела и я понесла надолу.
Оттогава, ако се заслушаш добре при изгрев,
ще чуеш вятъра да носи песен без думи.
Това е гласът на онзи, който слезе в тъмнината
и се върна не като дете на светлината,
а като неин пазител.

01/11/2025

Събуждането!

Приказка за онзи, който събужда

Имало едно време една страна, в която хората заспивали не само нощем.
Те ходели, говорели, вършели делата си, но очите им били замъглени.
Не защото не виждали, а защото били забравили какво да търсят.

И тогава се появили онези, които не носели мечове, а думи.
Не палели огньове, а сърца.
Те не карали хората да вярват — само им напомняли какво вече е скрито в тях.

Нарекли ги Будители.
Но те не се мислели за големи.
Знаели, че всяко пробуждане започва отвътре —
че първо трябва да събудиш душата в себе си,
за да можеш после да разпознаеш светлината и в другия.

А събудената душа не стои на място.
Тя търси.
Тя пита.
Тя започва да се движи —
не за да стигне някъде,
а за да срещне онези, които още спят.

И когато ги докосне — не с думи, а с присъствие —
те започват да си спомнят.
Спомнят си, че някога са били живи,
че някога са обичали без страх,
и че всеки носи в себе си искра, която чака да бъде разпалена.

И така, от душа на душа,
светът ставал по-тих, но и по-светъл.

--------------------------------------------------------------------------
Въпроси за Размисъл:
• Кога за последно почувства, че душата ти се е пробудила?
• Накъде те води тя, когато ѝ позволиш да говори?
• На кого можеш да помогнеш да си спомни своята светлина?

#деннабудителите #приказкотерапия #вътрешнасветлина #събужданедушата #себепознание #осъзнаване #психология #приказкатетеочаква #символнаседмицата

27/09/2025

В обученията си с екипи често подчертавам: емоциите не подлежат на контрол – можем единствено да ги разпознаваме и да се учим да ги управляваме.

Днес, докато гледах мача на националния ни отбор по волейбол, избрах нещо различно – да дам свобода на емоциите си. И видях как една игра може да бъде урок по психология:

Устойчивост: грешките не сломяват, а дават сила за следващия опит.

Екипност: победата се ражда от общата енергия, а не от индивидуалния успех.

Борбеност: истинската мотивация е да продължиш, дори когато изглежда невъзможно.

Благодаря на тези млади момчета – те не просто спечелиха мач, а ни припомниха какво означава да вярваш, да се бориш и да играеш докрай. 🇧🇬🙌

17/09/2025

Приказкотерапия за Възрастни!

📖 Какво е приказкотерапия за възрастни?
Влизането в група по приказкотерапия е покана за вътрешно пътешествие.
Всеки, който се включва, тръгва по свой собствен път – към несъзнаваното, към онези вътрешни образи и символи, които често сами ни водят към промяна.
✨ В приказките се срещаме с герои, които приличат на нас или на нашите страхове.
Те събуждат архетипи – общи за всички хора, но преживени по уникален начин.
И докато разказваме, слушаме и изследваме историите, започва истинската работа – среща със себе си.
В групата човек разбира, че не е сам. Че другите също се борят със свои „царици“ и „снежанки“, със свои предизвикателства и избори.
И че в това огледало на споделянето има огромна сила – да видиш, да признаеш и да трансформираш.
👣 Приказкотерапията за възрастни не е бягство от реалността.
Тя е начин да я осветим отвътре, чрез символите и мъдростта на древните истории.
📌 Новата група стартира на 20 октомври 2025 г.
🔗 Повече за участието – в линка към събитието.

https://www.facebook.com/events/695583190158171/?acontext=%7B%22event_action_history%22%3A[%7B%22mechanism%22%3A%22attachment%22%2C%22surface%22%3A%22newsfeed%22%7D]%2C%22ref_notif_type%22%3Anull%7D

13/09/2025

От какво имаш нужда...... преди да си готов?

Между два сезона

Това утро приличаше на другите,
но беше малко по-тихо.
Петелът пропя, както всяка сутрин —
той знае кога изгрява слънцето.
Само че днес лъчите не бързаха.
Прокрадваха се бавно —
сякаш не искаха да събудят тревата.

Въздухът беше същият – и все пак не съвсем.
Имаше в него нещо… забравено.
Мирис на влага, но не от дъжд.
Мирис на нещо, което си тръгва,
без да каже кога ще се върне.

Някой отвори прозореца.
И за миг си помисли:
„Може би още не съм готов за есента.“

Но после усети —
че всъщност не есента идва.
А поканата да се върнеш към себе си.

Не като завръщане, а като забавяне.
Не като промяна, а като спомняне.
На нещо, което не иска да бъде забравено.

И когато слънцето се вдигна по-високо,
сякаш си спомни, че още може да топли.
Не така настойчиво, както през юли —
а по-меко, с онзи вид топлина,
който стопля и отвътре.
________________________________________
Въпроси за размисъл:
•Какво усещаш, но още не можеш да назовеш?
•С какво или как би забавил ритъма си, преди да поемеш в нов сезон?
•От какво имаш нужда… преди да си готов?

20/08/2025

Летни размисли......

Преди да се Разведели
И това лято, някой дойде до брега на морето.
Не беше сигурен дали го е търсил, или просто се бе озовал там.
Събу обувките си, стъпи бос върху хладния пясък
и се загледа в хоризонта,
където небето още се колебаеше —
да се разведели ли, или да остане в последната сянка на нощта.
Седна до едно мокро парче дърво, изхвърлено от вълните — гладко, сякаш е пътувало много.
До него – камъче, не по-голямо от копче, но с очертанията на сърце.
Нямаше кой да каже дали това беше знак, или просто случайност.
А може би самото море не вярва в случайности?
Погледът се спря в бавното движение на водата.
И се появи въпрос — не на глас, не с думи:
„Ако се оставя да ме измие, да отмие всичко, което вече не ми трябва... какво ли ще остане от мен?“

23/07/2025

✨ Послеслов от едно вътрешно пътуване ✨

Сред сенките на една тиха планинска среда, се състоя не просто ритрийт, а дълбоко пътуване към себе си.
Никой не знаеше какво предстои.
Никой не знаеше къде ще го отведе собственото му сърце.
Но всички тръгнаха.
През думи и тишини, през образи, символи и сълзи, всеки стигна до онзи миг, в който не можеш да се скриеш — нито зад роля, нито зад страх, нито зад думи.
Мигът, в който се срещаш със себе си.
Това беше път, в който приказката отвори врати към реалността.
И медитацията се превърна в отговор.
Един такъв ритъм, който не свършва — а остава да отеква отвътре.
Не бихме могли да опишем преживяното.
Нито искаме.
Защото това, което е истински ценно… се преживява.
С благодарност към всички, които се осмелиха да тръгнат.
И с покана — към онези, които усещат повик да го направят.