Психолог - Илияна Мавродиева

10/04/2026

Разпети петък е ден, който в терапевтичния процес често разпознаваме не като събитие, а като състояние.

Момент, в който човек се оказва между това, което знае като истина,
и това, което му е трудно да понесе или отстоява.

В страницата „Приказкотерапия за възрастни“ споделям текст,
в който този ден е проследен като вътрешен психологически път.

Разпети петък

Има дни, които не са просто спомени за събития, а преживявания, които се случват отново и отново вътре в нас.

Разпети петък е такъв ден.

Ден, в който не говорим за победа, а за цена.
За онзи момент, в който Душата разбира, че пътят към цялостта не минава само през светлина, а и през разпване.

Християнските празници не са случайни. Те са път, през който преминаваме всяка година.

Някои от нас си позволяват да тръгнат по него. Други не.
Но всяка следваща година отново имаме този избор – да тръгнем или да изчакаме.

Всичко започва тихо.

На Благовещение.

Когато нещо в нас се появява почти незабележимо.
Като мисъл. Като усещане. Като повик.
И ние можем да кажем „да“.

Не защото знаем какво следва, а защото нещо в нас разпознава истината.

След това идва Лазаровден.

И можем да чуем: „Лазаре, стани!“

И нещо в нас наистина може да се надигне.
Нещо, което дълго е било забравено, потиснато, заровено.
Осмеляваме се да го видим. Да го назовем. Да го върнем към живот.

А после, заедно с Христос, можем да влезем в „Йерусалим“.

С надежда. С вътрешно усещане за посока.

Но там винаги започва изпитанието.
Защото не е трудно да кажеш „да“ в тишината. Не е трудно да събудиш нещо в себе си. Трудното е да го задържиш. Да го защитиш. Да останеш верен на него, когато светът в теб започне да се разклаща.

Страстната седмица е точно това.

Вътрешно напрежение.

Между Духа и Материята.

Между онова, което знаем като истина, и онова, което живеем като слабост.

Защото Духът в нас е жив.

Но тялото носи страх. Навици. Желания. Привързаности.

И Душата остава между тях.

Разпната.

Разпети петък е моментът, в който виждаме ясно:

къде предаваме себе си,

къде се отказваме от вътрешната истина,

къде избираме по-лесното, вместо по-истинското.

И това не е обвинение. А среща с реалността.

Че всяко „да“ към Духа има своята цена. И че не винаги сме готови да я платим.

В този ден няма нужда от обяснения. Само от честност.

Да останем за малко в тишината и да усетим:

Къде в живота си сме на кръста?

Между кое и кое сме разпънати?

И какво в нас все още чака да бъде видяно, признато, прието.

Разпети петък не е краят.

Но е мястото, в което нищо не може да бъде скрито.

И може би точно затова е толкова важен.

Да останем за кратко в тишината, не за да изберем веднага, а за да чуем по-дълбоко:

какво в нас търси своя път към цялост

06/04/2026

Покана към един вътрешен процес, през който всеки сам избира дали да премине.

Страстната седмица като вътрешен път

В тези дни често говорим за Страстната седмица.
За събития. За история. За пътя на Исус.

Но си мисля, че тези истории никога не са били само за тогава. Може би те са останали живи толкова дълго, защото носят нещо, което се случва и днес.

Вътре в нас.

Митовете, библейските разкази, всички тези образи и събития, може би не са само за вярване.

А за разпознаване.

Не за това да ги следваме буквално, а да видим къде се случват в нашия собствен живот.

И ако погледнем така, Страстната седмица не е просто поредица от дни.

А път.

Път, по който човек може да тръгне или да подмине и заобиколи.

Защото този път не е лек.

Той започва с едно много просто, но трудно виждане:

къде в живота си търгуваме със себе си.

къде се отдалечаваме от себе си.

къде избираме по-лесното пред истинското.

След това идва още нещо.

Да си зададем въпроса: в какво всъщност вярваме?
Не като идея. А като избор. Защото има моменти, в които това, в което вярваме, ще поиска да бъде защитено.

И не винаги ще бъде удобно. И може би най-трудното място по този път е друго.

Да видим кога предаваме себе си. Не някой друг.

Себе си.

В малките решения. В думите, които не казваме. В изборите, които отлагаме.

И ако се вгледаме честно ще видим, че това се случва повече, отколкото ни се иска.

И може би точно тук се крие смисълът на този път.

Не в страданието само по себе си.

А в разпознаването.

Че всеки път, когато се отречем от себе си, има нещо в нас, което се разпва.

Отново и отново.

И въпросът не е дали това се случва.

А дали сме готови да го видим.

Тази седмица не е за всеки.

И не е задължителна.

Но е покана.

Покана, която идва през тези истории, през този път, през образа на Исус, но води към нещо много лично.

Към нас самите.

Искам ли да вляза в този процес?

Готов ли съм да срещна себе си… такъв, какъвто съм?

Отговорът може да дойде веднага.

А може и да отнеме време.

Но път винаги има и дори да го заобиколим днес, той след време пак ще се появи, като възможност или по-скоро като реалност.

05/04/2026

Цветница като вътрешен праг в нас самите – да останем скрити или да си позволим да излезем на светло?

Цветница е!

Денят, в който Христос влиза в Йерусалим.

Посрещнат. Признат. Обграден с радост и възгласи.

Момент на светлина.

И в същото време начало на път, който ще го отведе много по-дълбоко.

Може би затова този ден носи нещо особено.

Защото не е само празник отвън.

А преживяване, което можем да усетим и вътре в себе си.
Момент, в който нещо в нас вече не иска да остане скрито.
Иска да излезе. Да бъде видяно. Да бъде живяно.

Като цвят - Крехък. Красив. Отворен към света.

И точно в тази отвореност има надежда.

Че ще бъдем приети. Че ще бъдем разбрани. Че това, което носим в себе си, има място.

Но може би тук се появява и нещо друго.
Много фино. Почти незабележимо.

Осъзнаването

Че когато решим да се покажем вече не можем да се скрием по същия начин.

Че когато животът излезе на светло, той среща света такъв, какъвто е.

И може би точно тук стоим всички ние. В този момент.

Между това да останем в себе си и това да излезем.

Между сигурността и живота.

Защото Христос влиза в града.

Но ние можем да се спрем на прага.

Можем да се върнем. Можем да задържим това, което се е събудило. още малко вътре.

И това също е човешко.

Но можем и да направим една крачка.
Малка. Несигурна. Истинска.

Да си позволим да бъдем видени такива, каквито сме в този момент.

Без да знаем какво ще последва.

Може би това е поканата на този ден.

Не да бъдем смели на всяка цена.

А да бъдем честни със себе си.

И да усетим: къде сме ние в този път.

На прага или вече в движение.

Като върбата - Гъвкава. Жива. Огъваща се, но не пречупена.

✨ Ако нещо в нас вече се е събудило…
готови ли сме да го покажем?

Или имаме нужда още малко време да останем с него… вътре?

И двата избора са част от пътя ни.

04/04/2026

Размисли за вътрешния процес, който тези празници могат да събудят в нас.

На прага

След Благовещение – след онова тихо „Да“,
което понякога дори не сме изрекли на глас – е добре да се запитаме…

какво всъщност се събужда в нас?

Лазаровден.

Денят, в който се разказва за възкресението на Лазар.

Но колкото повече мисля за това, толкова по-малко го усещам като нещо външно.

И повече като нещо много лично.

Защото си давам сметка, че всеки от нас има в себе си части, които е оставил, които е забравил.

Не защото не са важни. А защото така е било по-лесно.

По-безопасно. По-приемливо. По-тихо.

И малко по малко нещо в нас замлъква.

Не изчезва. Не умира истински. Но спира да бъде активно и изживявано.

И може би точно това усещаме понякога –
като липса, като празнота, като едно тихо „не съм съвсем тук“.

И тогава си мисля, че може би „възкресението на Лазар“ не е само история.

А напомняне.

Че има нещо в нас, което все още носи живот… но чака да бъде повикано.

Повикано, така както го е направил Христос:

„Лазаре стани!“

И може би не е случайно, че точно в този ден животът се носи от жените.
Лазарките обикалят, пеят, благославят.

Но ако се вгледам отвъд ритуала, в това има нещо много дълбоко:
като че ли самият живот се движи, преминава, събужда.
Както пролетта.

Тя не идва изведнъж. Тя започва тихо.

Нещо се раздвижва под повърхността.

Нещо, което е било скрито, започва да търси път навън.

И може би същото се случва и в нас.

А след песните… идва дарът.

Яйцето.

И се замислям колко дълбок е този жест.

Да дадеш яйце – не нещо готово,
не нещо проявено, а нещо, което носи живот в себе си.
Затворено. Крехко. Тихо.

И може би това е напомняне, че онова, което се събужда в нас, невинаги е готово да се покаже. Че има живот, който още зрее отвътре.

И тук сякаш се срещат двете посоки в нас.

Онази, която носи и пази – която изчаква, съхранява, не бърза.

И онази, която назовава и повиква – която може да каже: „Стани.“

И когато това, което е било тихо съхранявано,
срещне този вътрешен зов… нещо започва да се пропуква.
Отвътре.

А това „Стани“ не винаги е удобно.

Защото означава да се върнем към неща, които сме оставили.

Да почувстваме. Да изберем. Да поемем посока.

Но може би точно там започва животът.

Не когато всичко е наред. А когато нещо в нас отново започне да се движи.

И си мисля, че тези дни не са просто празници.
А време, в което нещо тихо в нас се опитва да се събуди.

Ако искате се запитайте:

Коя част от теб е замлъкнала… но не е изчезнала?
Какво в теб вече носи живот… но още не е готово да се роди?

Може би началото е много тихо.

Но ако го последваме… животът се завръща.

03/04/2026

Понякога един текст не е за прочитане… а за среща със самите нас.

Преди няколко дни, на Благовещение, си позволих да ви поведа към едни мои размисли.

Към онези вътрешни места,
в които нещо се заражда…тихо, почти незабележимо.

И днес усещам, че ми се иска да продължа.

Не като поредица от постове, а като един процес, през който можем да преминем заедно в тези дни.

Защото си мисля, че тези празници
не са просто дати в календара.

Те носят нещо много по-дълбоко. А, именно - Напомняне.

За един вътрешен път, който не започва с тях… и не свършва с тях.

Път на усещане. На разпознаване. На смисъл.

Път, в който символите и метафорите,
които ни дават библейските истории и митовете,
започват да говорят по различен начин.

Не за нещо външно. А за нещо вътре в нас.

Затова ще си позволя в следващите дни да споделям с вас по нещо малко.

Не като знание. А като покана.
Да се спрем. Да се обърнем навътре. Да чуем какво се движи в нас.

Може би това е един от най-истинските начини да преживеем тези дни.

Не само отвън. А и отвътре.

Ако усетите, че нещо ви докосва – останете с него.

Тези празници могат да бъдат споделени, не само с другите.

А и със самите нас.

29/03/2026

Днес бях част от Фестивала„Здравей Здраве – Варна“

Но това, което остава…
не е просто участието.

А срещата.

С хора, които търсят…
които слушат…
които се осмеляват да погледнат навътре.

Говорихме за приказките и митовете.

За това как приказките ни помагат да вървим по пътя си тук…
в живота, който живеем.

А митовете…
ни напомнят, че не всичко свършва тук и сега

Че има нещо в нас,
което е отвъд времето.

Благодаря за тази среща

29/03/2026

Благодаря на всички, които бяха част от лекцията и практическата среща в рамките на Фестивала "Здравей, здраве" - Варна

Темата „Защо душата се нуждае от приказки, митове и легенди“ ни събра в пространство, в което символите и историите се превърнаха в мост към личното преживяване.

Особено ценни бяха въпросите, споделянията и активното участие по време на практическата част, които показаха, че приказките не са просто разкази от миналото, а жив език на психиката и душата.

Приказкотерапията и митологотерапията дават възможност на човека да се срещне със своите вътрешни процеси по един дълбок, но същевременно достъпен начин.

Благодаря за доверието и споделеното пространство

Понякога именно чрез една история човек започва да чува себе си.

28/03/2026

В навечерието на смяната на часовото време…
един текст за времето, което не се измерва.

Споделям го и тук.

Утре сутрин ще преместим часовника с един час напред.

Едно малко движение на стрелките… което почти не забелязваме.

И все пак – всяка година то променя ритъма ни.

Сутрините стават по-ранни.
Дните – по-дълги.

А ние… сякаш започваме да бързаме малко повече.
Свикнали сме с това.
Живеем в свят, в който времето се измерва, планира и подрежда.

Древните гърци са наричали това време Кронос.
Времето, което можем да преместим.
Да разделим. Да управляваме.

Но те са знаели и нещо друго.

Съществува и друг вид време.

Наричали са го Кайрос.

Кайрос не може да бъде преместен.
Не може да бъде ускорен.
Не може да бъде върнат.
Той не е часът на часовника.

Той е мигът, в който нещо вътре в нас се случва.

Моментът, в който разбираме.

В който усещаме. В който избираме.

В който душата не просто присъства…
а влиза в среща с нас.

Древните са изобразявали Кайрос като млад бог с крила на краката – защото идва и си отива бързо.

С кичур коса отпред – за да можем да го „хванем“, когато е пред нас.

И с гладък тил – защото ако го изпуснем…
той вече не може да бъде задържан по същия начин.

И може би точно тук е въпросът.

Утре ще преместим времето напред.

Но дали ще се срещнем със себе си?

Пролетта идва с движение. С импулс. С живот.
Понякога – като забързано дете, което тича напред.

Но пролетта не бърза.

Цветето не се разтваря по часовник.

То се разтваря, когато е готово.

Можем да живеем изцяло в Кронос – да планираме, да постигаме, да вървим напред.

И въпреки това да пропуснем онези тихи, почти незабележими моменти,
в които нещо истинско се случва вътре в нас.

Моментите на Кайрос.

Онези мигове, в които животът не просто минава…
а се преживява.

В които една мисъл се превръща в осъзнаване.

Една среща – в значение.

Една приказка – в огледало.

Утре ще преместим часовника.

А днес можем да си зададем един по-тих въпрос:

Живеем ли само във времето, което можем да измерим…
или забелязваме и времето, което можем само да преживеем?

Може би всеки ще разпознае своя Кайрос ..... по свой начин.

25/03/2026

Днес си мисля за онези моменти, в които нещо в нас иска да се роди…
И дали имаме смелостта да му кажем „Да“.

Днес е Благовещение.

Денят, в който една вест променя съдбата на света.
Но и денят, в който една душа казва „Да“.
Архангелът се явява на Мария не просто като външен вестител,
а като символ на онзи вътрешен глас,
който понякога тихо ни прошепва:

„Готова си. В теб може да се роди нещо повече.“

Благовещение не е само религиозен празник.
Това е моментът, в който човек се среща с възможността да носи в себе си нещо божествено –
смисъл, нов живот, нова посока, ново съзнание.

И може би неслучайно този ден е свързан с поста.
Защото, когато се отдръпнем от излишното,
когато не сме изцяло погълнати от материята,
се отваря пространство.

Пространство, в което душата може да чуе.
Пространство, в което нещо ново може да бъде заченато.

Днес живеем в свят, който непрекъснато ни дърпа навън –
към притежание, към резултати, към образи, към шум.

И понякога толкова се свързваме с външното,
че губим връзката с вътрешното.

Със смисъла.
С красотата.
С онова тихо, божествено присъствие в нас,
което не настоява, а просто чака да бъде чуто.

Постът не е само лишение.
Той е връщане.
Връщане към същественото.
Към онова, което не може да бъде притежавано,
а само преживяно.

В приказките този момент често идва като зов,
като среща, като събитие, което променя пътя на героя.

В живота ни той идва по-тихо.
Като усещане.
Като вътрешно знание.
Като едно крехко „Да“, което още не сме изрекли на глас.

✨ Може би въпросът днес е:

Кое е онова вътре в мен, което чака „Да“, за да се роди?
Какво иска да се роди в живота ми?

Благовещение е напомняне, че чудото не идва отвън.

То започва отвътре.

15/03/2026

Днес споделих един размисъл свързан с мита за Нарцис и Ехо – история, която сякаш продължава да се случва и в нашето време.

Понякога в отношенията се срещат хора, които не чуват другия…
а понякога – хора, които са загубили собствения си глас.

Споделям текста тук за размисъл.

Размисъл за Нарцис и Ехо

Понякога древните митове звучат като далечни легенди.
Но ако се вгледаме внимателно, ще открием, че те продължават да разказват нещо много живо за света, в който живеем.
Такъв е и митът за Ехо и Нарцис.

Ехо някога била нимфа с красив и свободен глас.
Но била наказана от Хера, защото със своите разговори отвличала вниманието ѝ, докато Зевс търсел нови любовни срещи.
Наказанието било странно и символично –
Ехо изгубила собствения си глас.
Оттогава тя можела само да повтаря последните думи на другите.
Може би това е една от най-тихите и най-тъжни метафори в митологията –
да съществуваш, но да не можеш да говориш със собствените си думи.
От другата страна стои Нарцис.
Млад мъж с изключителна красота, но неспособен да обича.
Според мита той се ражда след насилие – когато речният бог Кефис взема насила майка му Лириопи.
Понякога митологията ни подсказва нещо много тихо –
че някои души започват живота си не от любов, а от травма.
А травмата рядко остава само в едно събитие.
Тя продължава да живее –
в начина, по който гледаме света,
в начина, по който се защитаваме,
в начина, по който се страхуваме да се свържем.
Понякога дори се предава нататък –
като невидима нишка между поколенията.
Така раната на един живот може да се превърне в историята на следващия.
Понякога зад самовлюбеността стои не само гордост.
Понякога стои страх.
Страхът, че ако се свържеш истински с някого, той може да те нарани.
И тогава човек избира нещо привидно по-безопасно –
да се оглежда само в собственото си отражение.
Може би затова Нарцис не се свързва с никого.
Не чува любовта на другите.
Не вижда другия.
Докато един ден не среща собственото си отражение във водата.
И се влюбва.
Но това не е любов.
Това е невъзможност да се види другият.
Ехо го обича, но може само да повтаря думите му.
А може би наказанието на Ехо носи още един тих смисъл.
Тя помага на Хера да не вижда изневерите на Зевс…
и в крайна сметка е осъдена да преживее нещо подобно.
Да обича…
без да бъде чута.
без да бъде видяна.
Единият не може да говори.
Другият не може да слуша.

И може би затова този мит продължава да живее и днес.
Защото в света около нас все по-често се появяват хора, които не чуват другите.
И хора, които са загубили собствения си глас и могат само да повтарят онова, което са чули.
Понякога това се случва в отношенията между двама души.
Понякога се случва в обществото.
А понякога се случва и на голямата сцена на света, където думите се превръщат в ехо, а слушането става все по-рядко.
Може би затова митът за Нарцис и Ехо остава толкова актуален.
Той не разказва само за любовта.
Той разказва за нещо много по-дълбоко:
за човешката способност да чува другия…
и за смелостта да говори със собствен глас.
И може би истинският въпрос днес не е само къде са Нарцис и Ехо.
А дали понякога не ги срещаме и в самите себе си?
Вие как мислите — в днешния свят повече срещаме Нарцис… или Ехо?

07/03/2026

В навечерието на 8 март си позволих един по-дълбок размисъл за женската психика и архетипните образи, които живеят в нея.

Митовете пазят тези пластове много преди психологията да започне да ги назовава.

Споделям размисъла в страницата „Приказкотерапия за възрастни“.

В навечерието на 8 март ми се иска да споделя един размисъл.
Защото утре много жени ще се усмихват.
Други ще се натъжат.
Някои ще бъдат щастливи, други – раздразнени.
Някои ще чакат цвете.
Други ще го приемат с благодарност.
Трети ще се усмихнат леко и ще продължат нататък.
Ще получим пожелания – по телефона, в социалните мрежи, на живо.
Но рядко се питаме нещо много по-дълбоко:
Какво всъщност носи в себе си една жена?
Тази вечер си позволих да тръгна по една символна следа –
следата на женските образи в древногръцките митове и легенди.
Защото жената не получава само биологичния си пол.
Тя получава и цяла вътрешна вселена от преживявания, очаквания и роли.
Още от малки чуваме каква трябва да бъде жената:
нежна, грижовна, търпелива, майка, любима, подкрепа.
Но когато се вгледаме по-внимателно в митовете, приказките и легендите, започваме да разбираме нещо важно:
Жената никога не е само това.
В нея живее много повече.
Тя носи стихии.
Носи сила.
Носи рани.
Носи любов.
Понякога носи и разрушение, от което се ражда нов живот.
И въпросът не е дали тези сили съществуват.
Въпросът е:
позволяваме ли си да ги видим?
Позволяваме ли си да разпознаем в себе си Горгона Медуза – онази жена, в която болката постепенно се превръща в защита?
Позволяваме ли си да видим Ариадна – интуитивната, вярваща, влюбена жена, която подава нишката, за да помогне на другия да намери изход от лабиринта?
Позволяваме ли си да признаем и Хера – ранената съпруга, в която предателството събужда гняв и жажда за възмездие?
Позволяваме ли си да усетим Деметра – онази, която ражда, храни и пази живота, но когато сърцето ѝ бъде наранено, може да превърне света около себе си в пустиня?
И може би точно там се появява една друга фигура.
Персефона.
Дъщерята.
Жената, която познава и светлината, и подземния свят.
Онази, която преминава от пролет към зима,
от невинност към знание,
от повърхност към дълбочина.
Персефона е онази вътрешна част от жената, която знае какво е да слезеш в тъмнината и какво е да се върнеш от нея променена.
След нея идва Атина — яснотата на ума.
Женската мъдрост, която не се поддава на хаоса.
И Медея – една от най-трудните фигури в митологията.
Жената, която след предателство търси възмездие.
Не за да унищожи света,
а за да покаже колко разрушителна може да бъде разбитата любов.
Но има и една по-тиха богиня.
Често почти незабележима.
Хестия.
Онази мека, топла сила, която пази огъня в центъра на дома и в центъра на душата.
Онази част от жената, която не воюва, не доказва, не руши –
а пази живота.
И може би накрая идва Афродита.
Родена от болка и от морска пяна.
Богинята, която ни напомня, че любовта не е просто чувство,
а цял път на преживяване.
И ако се замислим още малко, ще видим нещо важно.
Тези архетипи не се появяват сами.
Понякога ги събуждат обстоятелствата.
Понякога – болката.
Понякога – любовта.
А понякога и хората до нас.
Защото в отношенията между мъжете и жените често се случва нещо невидимо:
един архетип събужда друг.
И тогава въпросът вече не е само каква е жената.
Въпросът е и друг:
Кой архетип събуждаме един в друг?
И кой избираме да живеем.
И това съответно води до още един тих, но отворен въпрос:
Коя от тези богини живее във вас днес?

28/02/2026

Понякога приказките и митовете се връщат точно когато светът звучи най-шумно.
В новия текст в страницата „Приказкотерапия за възрастни“ се спирам върху образа на Вавилонската кула — не като исторически разказ, а като символ на човешката гордост, на разминаването между езиците и на трудността да се чуваме един друг.
Един психотерапевтичен размисъл за това какво се случва, когато говорим много, а разбираме малко.
Споделям го тук за онези, които имат нужда от пространство за размисъл.

Размисъл — когато кулата става по-важна от човека

Понякога си мисля за Вавилонската кула.
Обикновено разказваме тази история като история за езиците — за момента, в който хората спират да се разбират.
Но може би преди това има нещо друго.
Гордостта.
Онзи човешки импулс да стигнем все по-високо, да оставим следа, да построим нещо толкова голямо, че да надживее времето.
Сам по себе си този импулс не е лош.
В него има мечта, смелост, желание за развитие.
Но понякога кулата започва да става по-важна от човека.
И тогава неусетно се случва нещо страшно —
думите остават, но връзката изчезва.
Строим, но вече не се чуваме.
Говорим, но не виждаме болката отсреща.
И днес, когато гледаме света, е трудно да не усетим тази сянка.
Унищожават се хора.
Унищожават се земи и истории.
Разрушават се не само градове, а памет — онази памет, която е носила човечеството през вековете.
И това ме кара да си мисля, че Вавилонската кула не е останала в миналото.
Тя се ражда отново всеки път, когато забравим, че височината няма смисъл, ако под нея няма човешко лице.
В терапевтичната работа често виждам подобен процес и в човека.
Когато егото строи кули — от убеждения, защити, доказване — и постепенно губи връзка със сърцето.
А после идва моментът на объркването.
Езиците вътре в нас се разминават.
Може би смирението не е падане.
Може би е просто връщане на погледа към земята — към човека до нас.
И може би истинският въпрос днес не е колко високо можем да построим.
А дали помним защо строим изобщо.
Може би истинската височина не е в това колко нагоре стигаме…
а в това колко човешки оставаме, докато строим.