Психолог - Илияна Мавродиева

28/02/2026

Понякога приказките и митовете се връщат точно когато светът звучи най-шумно.
В новия текст в страницата „Приказкотерапия за възрастни“ се спирам върху образа на Вавилонската кула — не като исторически разказ, а като символ на човешката гордост, на разминаването между езиците и на трудността да се чуваме един друг.
Един психотерапевтичен размисъл за това какво се случва, когато говорим много, а разбираме малко.
Споделям го тук за онези, които имат нужда от пространство за размисъл.

Размисъл — когато кулата става по-важна от човека

Понякога си мисля за Вавилонската кула.
Обикновено разказваме тази история като история за езиците — за момента, в който хората спират да се разбират.
Но може би преди това има нещо друго.
Гордостта.
Онзи човешки импулс да стигнем все по-високо, да оставим следа, да построим нещо толкова голямо, че да надживее времето.
Сам по себе си този импулс не е лош.
В него има мечта, смелост, желание за развитие.
Но понякога кулата започва да става по-важна от човека.
И тогава неусетно се случва нещо страшно —
думите остават, но връзката изчезва.
Строим, но вече не се чуваме.
Говорим, но не виждаме болката отсреща.
И днес, когато гледаме света, е трудно да не усетим тази сянка.
Унищожават се хора.
Унищожават се земи и истории.
Разрушават се не само градове, а памет — онази памет, която е носила човечеството през вековете.
И това ме кара да си мисля, че Вавилонската кула не е останала в миналото.
Тя се ражда отново всеки път, когато забравим, че височината няма смисъл, ако под нея няма човешко лице.
В терапевтичната работа често виждам подобен процес и в човека.
Когато егото строи кули — от убеждения, защити, доказване — и постепенно губи връзка със сърцето.
А после идва моментът на объркването.
Езиците вътре в нас се разминават.
Може би смирението не е падане.
Може би е просто връщане на погледа към земята — към човека до нас.
И може би истинският въпрос днес не е колко високо можем да построим.
А дали помним защо строим изобщо.
Може би истинската височина не е в това колко нагоре стигаме…
а в това колко човешки оставаме, докато строим.

04/02/2026

В работата си често срещам хора, които са отговорни, мислещи и ангажирани със своето развитие,
но в определен момент се оказват в преход — с много въпроси и малко яснота.

Този ритрийт е създаден като пространство за такава вътрешна работа —
чрез символи, архетипи и преживяване, в защитена групова среда.

Споделям повече информация за всички, които усещат, че това може да е важно за тях. 🌿

👇
https://www.facebook.com/events/745960018578232

24/01/2026

Приказките не са измислица. Те са начин цивилизациите да мислят за себе си.
Днес — една приказка за създаване, разрушение и избор.

„Най-невероятното“ — когато светът награждава прекъсването, а наследява създаването!

В приказките на Андерсен няма невинни детайли. Има памет.
Той поставя прост, но опасен въпрос: Кому ще бъде дадено бъдещето?
В „Най-невероятното“ царят обявява награда за подвиг, който никой не е виждал.
Хората започват да търсят чудото: едни искат да го постигнат с шум, други — с хумор, трети — с отчаяние.
Но чудото не идва оттам.
Тихият човек създава часовник, в който времето става видимо:
Мойсей, райската градина, годишните времена, сетивата, съботата и празникът — всичко разказано в движение.
Това не е просто техника.
Това е космогония, преведена на механика.
И точно тогава се появява друг човек — също претендент, но с друг език.
Езикът на прекъсването.
Един удар.
Формата се пръсва.
Тишина.
И народът отсъжда:
„Ето най-невероятното.“
Не защото съзиданието е малко, а защото прекъсването е внезапно.
Историята познава това.
Тълпите — също.
В политиката този момент често определя епохи.
В психологията — цикли.
В цивилизацията — разломи.
В терапията — кризи.
В приказките — архетипи.
Трикстерът прекъсва.
Създателят подрежда.
Царската дъщеря е бъдещето.
Царят — редът.
Тълпата — признанието.
И тук Андерсен не пита кой е прав.
Той пита кой печели.
Защото има времена, в които разрушителят получава наградата.
Но има и времена, в които създаването се връща.
Понякога това се нарича история.
Понякога — памет.
Понякога — възмездие.
В приказката формата се разрушава, но идеята отказва да умре.
Тя се връща.
Не като дух, а като ред.
И в тишината на черквата става най-невероятното:
тълпата не завижда на създателя.
Тя признава.
А цикълът е завършен:
царската дъщеря — бъдещето — избира не силата, а изкуството.
Това е по-рядко в живота, отколкото в приказката.
Но и в живота се случва.
Обикновено по-късно.
Обикновено след време.
Защото унищоженото изкуство не изчезва.
То остава в паметта на света.
И когато времето узрее, се връща — понякога тихо, понякога точно, понякога като урок.
Не за да накаже, а за да подреди.
И точно тук приказката става политическа.
И историческа.
И терапевтична.
Тя не ни пита „кой е виновен?“
Тя пита:
кой получава царката дъщеря в нашата епоха?
И още по-тихо:
кой в нас?
Защото във всеки човек живее Трикстерът, който прекъсва,
и Създателят, който подрежда.
Тълпата, която възнаграждава внезапното,
и бъдещето, което наследява създаденото.
А най-невероятното е винаги избор.
Ако тази приказка ви докосва или ви провокира с вътрешен въпрос — опитайте да я прочетете.
Андерсен не е писал за деца, а за онези възрастни, които могат да разпознаят смисъла зад „най-невероятното“.
И ако ви се струва, че светът днес прилича на тази приказка — може би не грешите.
Понякога миналото говори по-ясно за настоящето, отколкото новините и политиката заедно.
Ето линк към „Най-невероятното“: https://chitanka.info/text/4828-najneverojatnoto

17/01/2026

Има дни, които не просто бележат календара, а нас самите.
Антоновден е един от тях.
В традицията той е свързан с вътрешната борба и лечението, а в терапията често е онзи момент, в който човек остава сам със себе си — със страхове, съмнения, желания и избори.
Днес написах текст за този ден и за „пустините“, през които преминаваме.
За това какво се случва, когато външният шум спре, и как там започват най-важните въпроси.
Пълният текст е в страницата на „Приказкотерапия за възрастни“.

Антоновден: Пустинята като път навътре
Днес е Антоновден — денят на Свети Антоний Велики.
В българското православие той е почитан като лечител и закрилник, но преди всичко — като човек, който е поел по най-трудния път: навътре към себе си.
Историята му започва далеч от нашите земи — в Египет, в люлката на древната мъдрост, където още преди християнството хората са търсели отговори на въпроси за душата, устойчивостта и смисъла.
Там Антоний чува един прост евангелски призив и го приема буквално.
Раздава имота си, напуска дома си и отива в пустинята.
Пустинята при Антоний не е бягство от света, а сцена на вътрешната борба.
Там, според житието му, изкушенията го нападат — не отвън, а отвътре: демони, страхове, гласове, картини на наслада и копнежи, които вдигат шум именно когато всичко външно е утихнало.
Но ако оставим религиозния език настрана, това е описано с най-древния език на психиката.
В пустинята човек остава без свидетели.
Без доказателства.
Без публика.
Без оправдания.
Без шум, който да покрива неговите собствени гласове.
И тогава започва истинската среща със себе си.
Юнг нарича този път индивидуация — процесът, в който човек се събира откъм вътрешните си части, разпознава светлината и сянката си, своето желание и своя страх, своя копнеж и своя гняв.
Антоний прави това по християнски — през молитвата, смирението и вътрешното стоене.
Но същността е почти една и съща:
да останеш с това, което изскача от тишината.
Приказките също познават пустинята.
Понякога тя е гора, понякога е пещера, понякога е подземие или тихо езеро.
Но винаги е мястото, където героят среща онова, което не иска да види.
Нищо, което си струва, не се случва у дома, докато е удобно.
Всичко започва, когато настъпи самотата, тъмнината или неизвестното.
Антоний е един от редките герои, които не напускат пустинята.
Той остава там — не за да избяга, а за да се преобрази.
И от човек, който търси, става човек, който разбира.
Не е разбрал света, а себе си.
И това се оказва достатъчно, за да го последват и други.
Ако погледнем към днешния човек, пустинята е станала невидима.
Тя вече не е място, а време.
Преживяване.
Криза.
Празнота.
Пауза.
Тишина, която ни плаши, защото в нея чуваме не онова, което сме планирали, а онова, което сме отлагали.
Изкушенията също са се променили.
Нашите демони идват като тревожност, сравнение, перфекционизъм, самосаботаж, страх от провал или страх от самота.
А молитвата при много хора е станала терапия, разговор, писане, медитация или просто честност със себе си.
Но същността е същата:
всеки от нас има своя пустиня, вътре в която трябва да остане достатъчно дълго, за да разбере какво иска.
И не знам дали е случайно, или просто така е трябвало да бъде, но точно на този ден преди девет години започна първата група по „Приказкотерапия за Възрастни“.
Девет години — време колкото за износване, за покълване, за узряване и за раждане на друг смисъл.
През тези години всяка група имаше своя пустиня, своите изкушения и своите малки въздигания.
И може би в това няма нищо извън онова, което приказките ни казват отдавна:
пътят навътре не е бърз, но преобразява.
А и този път не приключва тук.
Програмата продължава да расте и да се развива — както расте всичко, което е истински преживяно.
И в новите й форми и срещи вече се усеща следващото: нещо, което се подготвя да се роди.
И може би точно затова си струва да спрем за миг — да чуем къде се намираме в собствената си пустиня, преди да продължим нататък.
А, сега въпрос към всеки който иска да се замисли:
От какво бягаш в твоята пустиня — и какво всъщност те чака там?
Понякога най-страшните срещи са онези, които най-много ни приближават до себе си.
Ако Антон е денят на вътрешната борба,
то Атанас е денят, в който „светът тръгва нагоре“.
Може би така е и в нас.

10/01/2026

Размисъл за началото на 2026г.
Кой избира във Вас - Бедният или Богатият?

В началото на годината често има списъци.
Те стоят на масата или в ума ни — като малки обещания, които се надяваме да изпълним.
Списъци с желания, намерения, цели, промени.
Списъци, които ни дават усещането, че можем да започнем отначало.
Че животът има структура.
Че има за какво да тръгнем.
И все пак…
когато работя с хора или когато наблюдавам собствените си списъци,
понякога усещам нещо още по-тихо:
че желанията не идват просто „от нас“,
а от по-дълбоки места —
от тялото, което помни,
от сърцето, което копнее,
от страха, който пази,
от гнева, който не е бил изречен,
от липсите, които са били дълги,
от срещите, които са променили дъха ни,
или от онова, което не сме си позволили да поискаме навреме.
Списъците показват видимото.
Но невидимото често решава посоката.
И точно там се намесват приказките и митовете.
Те не ни учат какво да искаме,
а ни показват как да желаем.
И още по-дълбоко — кой желае в нас.
Тези дни отново се върнах към една кратка приказка от сборника на Братя Грим:
„Бедният и богатият“.
На пръв поглед е проста история:
Бог, който търси подслон.
Богат човек, който отказва.
И беден човек, който отваря вратата.
Но после идват трите желания.
Бедният желае здраве, хляб и дом —
неща, които поддържат живота.
Той желае от място на нужда с надежда за достатъчност.
И получава точно това.
Богатият желае в гняв, в умора и в завист.
Той желае от място на сравнение и надмощие.
И също получава точно това.
Народните приказки не морализират.
Те просто показват механиката на желанието.
И в това има нещо почти болезнено честно.
„Щом рекъл това, седлото изчезнало…
и той разбрал, че и второто му желание е изпълнено.“
Приказките говорят на езика на символите.
В тях посланието рядко е в думите, по-често е в пътя.
Там опитът е скрит не за да се пази, а за да може да бъде открит навреме.
Когато мисля за началото на годината,
понякога усещам как целите сами по себе си не ни променят.
Не списъците са водещи, а изборите.
А изборите не идват от ума.
Те често идват от по-дълбоко място,
от място, в което се срещат страхът и копнежът.
Място, където гневът пази входа,
а надеждата тихо чака отвътре.
И тогава ми идва един много човешки въпрос:
Кой избира в нас?
Бедният — който Желае Живота?
Или богатият — който Желае Властта Над Живота?
Този, който иска достатъчност?
Или този, който иска повече?
Този, който дава?
Или този, който иска да надмине?
Вярвам, че и двамата живеят в нас.
И може би началото на годината е точно този крехък момент,
в който можем да чуем кой шепне по-силно.
Ако ви е интересно, оставям линк към цялата приказка:
(https://chitanka.info/text/2518-bednjak-i-bogatash)

И както правят приказките —
ще оставя въпроса отворен:
Кой избира във Вас — бедният или богатият?

31/12/2025

Писмо с Любов от Мен!

Писмо
Пиша ти това писмо в края на една година, която не беше лека, но беше истинска.
Година, в която приказките не бяха просто истории, а врати. В които влизахме бавно, понякога със страх, понякога с надежда, но винаги с готовност да се срещнем със себе си.
Имаше сълзи. Имаше усмивки.
Имаше моменти, в които нищо не изглеждаше ясно.
И имаше онези тихи мигове, в които нещо вътре се подреждаше, без да знаем как.
В тези срещи – в ритрийтите, в групите, в дългите разговори – отново и отново виждах едно и също: че Душата помни. И когато ѝ дадем време и пространство, тя започва да ни води.
Някои от пътищата бяха кратки, но силни.
Ритрийтите – в Балкана и в Гърция – бяха като дълбоко вдишване. Като допир, който разклаща, отваря, напомня. Там приказката и митът работят бързо, защото срещата е интензивна и жива.
А има и друг път.
По-бавен.
По-тих.
Път, който изисква да останеш.
Затова създадохме 9-месечната програма за пътешествие с приказки. Не случайно е девет месеца. Това е време на вътрешно носене. На съмнение и доверие. На среща със сенките и с онова, което иска да се роди. Това не е програма, която „обещава“. Това е пространство, което държи.
Хората, които вече вървят по този път, не говорят за промяна на глас. Те я усещат. В начина, по който гледат себе си. Във въпросите, които си позволяват да зададат. В тишината, която вече не плаши толкова.
Ако четеш това писмо и нещо в теб се „свива“ леко – не бързай да го обясняваш.
Може би това е покана.
Може би е просто спомняне, че има място, в което може да се върви заедно.
През идващата година ще има още срещи. Още ритрийти. Още пътища – в Гърция, а може би и в Италия? И ще има дълбочина – за онези, които са готови да останат по-дълго.
Не ти пиша, за да те убеждавам.
Пиша ти, за да ти кажа, че ако усетиш, че е време – ще се радвам да бъдем заедно в този процес. За малко. Или за дълго.
С обич,
Илияна Мавродиева

25/12/2025

Споделям с Обич към всички Вас! 🎄

Писмо за родената Надежда
Искам да ви напиша това писмо тихо.
Без големи думи. Без обобщения.
Такова, каквото се пише, когато човек е спрял за малко и си позволява да бъде честен.
Мисля си за всички разговори, за всички срещи, за всички паузи, които споделихме. За онези моменти, в които не търсихме решения, а просто останахме. В тъмното. В чакането. В Бъдни вечер, когато надеждата още не се беше родила, но вече се усещаше.
Днес е Коледа.
И искам да ви кажа, че вярвам — дълбоко и спокойно — че всичко, през което сте минали, има смисъл. Дори онова, което още не разбирате. Дори онова, което още боли.
Христовият път, към който често се връщам, не е път без изкушения. Той е път, в който човек се съмнява, уморява се, пада и пак става. И в това няма провал. Има човечност. Има вяра, която не е сигурност, а избор — да продължиш, въпреки че не знаеш накъде точно.
Семенцата, които посяхте — на търпение, на смирение, на доверие — са вече във Вашата земя. Моля ви, не ги дърпайте, за да видите дали растат. Някои неща имат нужда от време. От тъмно. От тишина. От любов, която не бърза.
А любовта… тя не е само чувство. Тя е отношение.
Към себе си — да не се изоставяте, когато ви е трудно.
Към другия — да не го насилвате да бъде различен.
Към света — да го приемете такъв, какъвто е, без да губите надежда в него.
Ако днес усещате радост, радвам се заедно с вас.
Ако усещате умора, празнота или объркване — и това е място, в което може да се остане. Нищо не сте пропуснали. Нищо не сте сбъркали.
Коледа не обещава, че всичко ще стане лесно.
Тя просто идва и казва: не си сам.
Надеждата е родена.
Тиха. Крехка. Истинска.
И ако днес имате сили само за това — да я носите — това е напълно достатъчно.
С обич, Илияна Мавродиева!

24/12/2025

Нощта преди да се роди Надеждата!

Бъдни вечер: нощта преди
Бъдни вечер винаги носи особено напрежение.
Всичко е почти готово. Масата е наредена. Хлябът е замесен. Свещта чака. И въпреки това — нещо още липсва. Не е време за празнуване. Още не.
Това е нощ на чакането.
В нея има тишина, но не спокойна. Има надежда, но не сигурна. Има вяра, но без доказателства. Затова и в тази нощ не се ляга рано. Стои се буден. Очаква се.
В психотерапията това е моментът преди промяната. Не след нея — преди. Когато вече си направил всичко, което можеш, и разбираш, че повече усилие няма да помогне. Че не ти остава нищо друго, освен да бъдеш там. Буден. Присъстващ.
Бъдни вечер не ни пита дали вярваме.
Тя ни пита дали можем да чакаме.
Много хора идват в този период с усещането, че „трябва“ да се радват. Че е време за светлина, за събиране, за смисъл. А вътре — още е тъмно. Още боли. Още няма яснота. И това често носи вина: как може да не ми е светло точно сега?
А може би точно това е мястото.
Защото в Христовия разказ надеждата не се ражда в момент на яснота, а в нощ. В умора. В бедност. В пълна липса на гаранции. Светлината идва не защото всичко е готово, а защото повече няма какво да се направи.
Бъдни вечер е покана да не бързаме към Коледа.
Да не прескачаме нощта, за да стигнем до радостта.
Да позволим на въпросите да останат отворени още малко.
В терапевтичния процес това е моментът, в който не „поправяме“. Не тълкуваме. Не затваряме. Просто сме с онова, което е. И това понякога е най-дълбоката форма на грижа.
Бъдни вечер ни учи, че надеждата не се произвежда.
Тя се допуска.
Тя идва, когато сме достатъчно уморени да контролираме.
Достатъчно честни, за да признаем, че не знаем.
Достатъчно тихи, за да я чуем.
Тази нощ не е за отговори.
Тя е за бдение.
И ако в теб още е тъмно — не си закъснял.
Ти си точно на мястото, където се раждат нещата.

20/12/2025

В тъмните дни между Игнажден и Коледа
не търсим отговори.
Търсим място, в което да останем.

Игнажден: началото навътре
От малка съм чувала една коледна песен, в която се пее, че от Игнажден до Коледа Божата майка се е мъчила. Дълго време тези думи минаваха покрай мен — като нещо познато, почти утешително, без да разбирам какво точно носят. С времето започнах да ги чувам по друг начин. По-тихо. По-навътре. Не като разказ за болка, а като име на един път.
Път на вътрешно носене.
Път, в който нищо още не се вижда, но вече не можеш да се върнеш назад.
Път, който не те пита дали си готов.
С годините и с работата ми като терапевт този образ започна да се връща все по-често. Особено в моменти, в които човек идва с надеждата бързо да намери решение, а вместо това среща тишина. Среща пауза. Среща онова странно усещане, че нещо се случва, но не по начина, по който сме свикнали да го разпознаваме — без яснота, без име, без посока навън.
Игнажден е такъв ден.
Той не идва с обещания. Навън е тъмно, денят е къс, светът сякаш се е прибрал в себе си. И ако си позволиш да спреш — не насила, а с малко доверие — можеш да усетиш едно особено вътрешно напрежение. Не тревожно. По-скоро носещо. Като живот, който още няма форма, но вече тежи достатъчно, за да бъде усетен.
В народната традиция се казва, че на Игнажден не се изнася нищо от дома. Харесва ми да мисля за това не като правило, а като покана. Покана да не се разпиляваме. Да не търсим навън онова, което още се подрежда вътре. Да останем — дори когато не знаем какво точно носим.
В терапията има такива моменти. Сядаш, говориш, после мълчиш. Думите свършват по-бързо от преживяването. Няма яснота. Няма облекчение. Само усещане, че си стигнал до нещо важно, което още не може да бъде назовано. Понякога това е по-трудно от самата болка — защото няма за какво да се хванеш. Освен за присъствието. Освен за това, че не си сам.
И точно там започва нещо много крехко и много истинско.
Навътре към онова място, където тялото помни, а душата бавно си припомня.
Този път не е зрелищен. Той не доказва нищо. Не носи сигурност. Не дава гаранции. Той просто изисква да останеш. Да не натискаш. Да не ускоряваш. Да позволиш на тъмнината да бъде пространство, а не заплаха.
Тук Христовият принцип не идва като обяснение, а като присъствие. Като търпение. Като отказ светлината да бъде наложена. Тя още не се вижда. И може би точно затова може да се роди — без шум, без защита, без сила.
Игнажден не носи утеха.
Той носи посока.
Навътре към тялото, което пази.
Навътре към душата, която помни повече, отколкото можем да кажем.
Навътре към мястото, в което надеждата е малка, почти несигурна, но жива.
Навън е тъмно.
И пътят до Коледа е дълъг.
Но от този ден нататък нещо вече е започнало.
И ние — с всичко, което носим — сме вътре в него.

13/11/2025

Един много Обичан Мит, разказан в Приказка по нов и различен начин! 🌞🌑🌗🌓

Един стар Мит, разказан в Приказка

Приказка за онзи, който носеше песен

Имало едно момче, което се раждало с лъч в гърдите.
Когато плачело, от очите му не падали сълзи, а меки искри, и хората казвали:
„Това дете е направено от утрото.“
Където минавал, тревата се изправяла след стъпките му,
а животните за миг спирали да се страхуват.
Той не знаел защо, просто пеел.
Гласът му бил чист като извор и всичко се подреждало около звука.
Селото го обичало и го наричало Пеещият син на деня.
Един ден, когато светът му изглеждал безкраен,
той срещнал момиче, което обичало да мълчи.
Тя не казвала много, но когато гледала, в погледа ѝ имало дълбочина,
в която песента му отеквала по нов начин.
Тя била като сянка на светлината му, и двамата се допълвали –
той събуждал утрото, тя го правела меко.
Дълго време били едно дихание.
Но веднъж, докато момичето беряло билки край гората,
земята се разтворила под нея и я погълнала.
Останала само песента на момчето, която се счупила на две.
Тогава за първи път светлината в гърдите му не му стигнала.
Той запял, за да я повика, но гласът му не стигал до нея.
Тогава разбрал: за да я намери, трябва да слезе там, където няма звук.
И тръгнал надолу.
Пътят бил безкраен и тих.
Слизал, докато въздухът станал тежък, а светлината се превърнала в спомен.
Колкото по-дълбоко вървял, толкова повече песента в него се разтваряла —
сякаш всяка нота се топяла в мрак.
Най-сетне стигнал до долината, където времето стояло неподвижно.
Там живеели сенките на всички изгубени неща.
Момчето застанало пред техния повелител —
не жесток, а спокоен като нощ без звезди.
Повелителят казал:
„Ако искаш да върнеш това, което обичаш,
трябва да вървиш нагоре, а мракът ще върви след теб.
Но не се обръщай. Ако го погледнеш, той ще стане вечен.“
Момчето тръгнало.
Първо чувало стъпките на мълчанието зад себе си,
после само дишането.
Колкото по-близо бил до светлината, толкова повече го глождело
да се увери, че тя още е там.
И точно когато пред него просветнало първото утро,
се обърнал.
Мракът се вдигнал като дим и го оставил сам.
След това момчето дълго не пеело.
Хората мислели, че е забравил мелодията си.
Той се скитал сам, докато един ден не чул собствения си пулс –
тих, упорит, различен от песента, която някога знаел.
И разбрал, че това е нов ритъм, роден от болката.
Започнал да свири, не за да подрежда света, а за да го слуша.
И тогава се случило нещо странно:
от всеки, който го слушал, излизала по една светла нишка,
и те се вплитали във въздуха като ново утро.
Песента вече не принадлежала на него —
тя се раждала между хората, в техните сърца.
Години по-късно, когато тялото му станало прозрачно от времето,
той седял край реката и свирел.
Лъчът в гърдите му не греел като някога —
той просто трепкал меко, като дъх върху стъкло.
И когато последната му нота се разтворила във въздуха,
реката я поела и я понесла надолу.
Оттогава, ако се заслушаш добре при изгрев,
ще чуеш вятъра да носи песен без думи.
Това е гласът на онзи, който слезе в тъмнината
и се върна не като дете на светлината,
а като неин пазител.

01/11/2025

Събуждането!

Приказка за онзи, който събужда

Имало едно време една страна, в която хората заспивали не само нощем.
Те ходели, говорели, вършели делата си, но очите им били замъглени.
Не защото не виждали, а защото били забравили какво да търсят.

И тогава се появили онези, които не носели мечове, а думи.
Не палели огньове, а сърца.
Те не карали хората да вярват — само им напомняли какво вече е скрито в тях.

Нарекли ги Будители.
Но те не се мислели за големи.
Знаели, че всяко пробуждане започва отвътре —
че първо трябва да събудиш душата в себе си,
за да можеш после да разпознаеш светлината и в другия.

А събудената душа не стои на място.
Тя търси.
Тя пита.
Тя започва да се движи —
не за да стигне някъде,
а за да срещне онези, които още спят.

И когато ги докосне — не с думи, а с присъствие —
те започват да си спомнят.
Спомнят си, че някога са били живи,
че някога са обичали без страх,
и че всеки носи в себе си искра, която чака да бъде разпалена.

И така, от душа на душа,
светът ставал по-тих, но и по-светъл.

--------------------------------------------------------------------------
Въпроси за Размисъл:
• Кога за последно почувства, че душата ти се е пробудила?
• Накъде те води тя, когато ѝ позволиш да говори?
• На кого можеш да помогнеш да си спомни своята светлина?

#деннабудителите #приказкотерапия #вътрешнасветлина #събужданедушата #себепознание #осъзнаване #психология #приказкатетеочаква #символнаседмицата

27/09/2025

В обученията си с екипи често подчертавам: емоциите не подлежат на контрол – можем единствено да ги разпознаваме и да се учим да ги управляваме.

Днес, докато гледах мача на националния ни отбор по волейбол, избрах нещо различно – да дам свобода на емоциите си. И видях как една игра може да бъде урок по психология:

Устойчивост: грешките не сломяват, а дават сила за следващия опит.

Екипност: победата се ражда от общата енергия, а не от индивидуалния успех.

Борбеност: истинската мотивация е да продължиш, дори когато изглежда невъзможно.

Благодаря на тези млади момчета – те не просто спечелиха мач, а ни припомниха какво означава да вярваш, да се бориш и да играеш докрай. 🇧🇬🙌