09/11/2025
Този пост е вдъхновен от скорошен професионален диалог с колега-педагог, бих искала да поставя на фокус една фундаментална тема в нашата работа: разликата между дисциплина, постигната чрез контрол, и развитие, породено от връзка.
Като детски психолог, чиято практика е фокусирана върху подкрепа на деца и консултиране на педагогически екипи, аз ежедневно се сблъсквам с предизвикателни поведения. Често чувам тезата, че позитивният подход и уважението не са достатъчни и че децата се нуждаят от „строгост“, за да се научат.
Моят дългогодишен терапевтичен опит обачe категорично сочи в обратната посока...
Преди да говорим за психология, нека се обърнем към невробиологията. В основата на социалното учене и емпатията стоят т.нар. огледални неврони. Това са мозъчни клетки, които се активират не само когато ние извършваме дадено действие, но и когато наблюдаваме друг да го извършва. Те са причината да се прозяваме, когато видим някой да се прозява, но и причината да изпитваме емпатия. При децата този механизъм е изключително мощен. Те са „програмирани“ да отразяват света около себе си. Когато възрастният подходи с гняв, строгост и критика, огледалните неврони на детето регистрират това като модел за справяне със стрес и конфликт. Ние буквално го обучаваме на агресия или страх. Когато възрастният подходи с търпение, валидиране на емоциите и твърди, но уважителни граници, огледалните неврони на детето "отразяват" уважение, самоконтрол и емпатия. Ние му даваме модел за емоционална регулация.
Важно е да разграничим "строгостта" от "структурата".
Строгостта (в авторитарния ѝ смисъл) се основава на страх и външен контрол. Тя може да доведе до временно подчинение, но рядко води до вътрешна промяна. Тя подкопава авторитета на възрастния в дългосрочен план, превръщайки го в надзирател, а не в ментор...
Структурата (или авторитетният подход) се основава на ясни граници, предвидимост и последователност, приложени с уважение и подкрепа. Детето знае какво се очаква от него, но също така знае, че е подкрепено, дори когато сгреши.
Моята практика многократно е доказала, че успешната терапевтична работа и трайната промяна в поведението се градят не върху критика, а върху терапевтичен алианс - сигурна връзка, изградена на взаимно уважение.
Когато едно дете се чувства видяно, чуто и уважавано (дори когато поведението му е неприемливо), то става отворено за учене и сътрудничество. Критиката и негативизмът разрушават тази връзка и активират защитните механизми на детето, правейки промяната невъзможна.
Както казваме в нашата сфера: Доброто ражда добро. А в невробиологичен план - емпатията ражда емпатия.
Този пост отразява моята лична професионална позиция, базирана на дългогодишната ми практика. Споделям го с цел иницииране на конструктивен професионален диалог.
Какъв е Вашият опит по този въпрос? Срещате ли съпротива срещу подходите, които прилагате?
Как вие самите навигирате ситуации, в които Вашата професионална експертиза е поставена под въпрос от колеги?
Моля освен колегите терапевти, да се включат и родителите.
